— Истина е — усмихнах му се. — Много е странно тук. Човек влиза в обикновена на вид сграда от викторианската епоха, а вътре се оказва съвсем модерна обстановка. Тук има повече SPA центрове, отколкото в Челси.

— Много ми хареса — обади се Оли.

— О, стига, скъпи, западнало място — отметна коси Виктория. — Провинциална Англия, кой би живял тук?

— Много хора — с равен глас отвърна той.

— Цените на имотите са направо космически — изтъкнах аз. — Както и да е, някои хора харесват малките градове, Вики. Лондон не е центърът на вселената и краят на всичко.

— Направо го мразя — изведнъж заяви Оли.

— Скъпи! — Виктория изглеждаше шокирана.

— Така е — той ми се усмихна. — Ще ми се да имах твоя кураж и да стана предприемач като теб, Луси.

— Как върви работата при вас двамата? — любезно се поинтересувах аз.

— Моята се развива отлично, благодаря — незабавно отвърна Виктория.

Оли я погледна.

— Какво? Нали тъкмо те уволниха.

Тя почервеня като рак и ядно отвърна:

— Не са ме уволнили, както се изрази. Подадох си оставката.

Оли отвори уста, но после размисли.

— Не бях съгласна с творческата насока на списанието — надуто продължи Виктория. — И имам куп предложения за нова работа. Само че не съм сигурна дали искам да работя. Не всички приемат да бъдат роби на надница.

— А твоята фирма? — попитах Оли. По дяволите, все ми беше едно дали е решила да се муси.

— Подадох си оставката — весело отвърна той.

— Какво?

— Последвах съвета ти — заяви Оли. — Беше права, Луси. През цялото време. Онова, което правех, не беше редно. Да съдирам кожите на хората в бракоразводни дела, да използвам неуредените им спорове за попечителство… — поклати глава. — Нищо чудно, че се чувствах толкова нещастен — поспря за миг, потънал в мислите си. — О, чакай малко — оживи се той. — Има и нещо хубаво. Последното ми дело. За приятеля ти господин Роджърс.

— Тоби Роджърс? — попитах аз нетърпеливо. — Какво стана?

— Съгласиха се на споразумение — Оли ми се ухили широко. — Сладка работа. Направо ги заковахме. Бащата на Мейл изгаряше от нетърпение да се отърве от него.

— Колко успя да му спечелиш?

— Близо три четвърти милион — скромно заяви Оли.

Зяпнах.

— Наистина ли?

— Трябваше да искам повече — каза той. — Но не му взехме нищо за воденето на делото и той получи всичко. Ще може да се пенсионира и да си живее спокойно.

— Това е прекрасно. Благодаря ти, Ол.

— Удоволствието беше мое.

— Е, какво ще правиш сега? — попитах.

Той сви рамене.

— Нямам никаква представа. Ще си взема една година отпуск. После сигурно ще се заема с друг вид право или с нещо съвсем различно. Винаги ми е допадала идеята да стана учител — сподели. — Да преподавам на деца с проблеми. Такива, с които никой не иска да се занимава.

— Мисля, че това ще е прекрасно — окуражих го аз. Исках да запазя дистанция, но толкова се гордеех с него. — С това се занимавам и аз. Забеляза ли, че всички деца в залата ми са с наднормено тегло?

— Бих казала, че са дебели — гадничко се обади Виктория. — Не искахме да споменаваме нищо, разбира се…

— Занимавам се с хора, които имат проблеми с теглото — обясних аз. — Няма от какво да се страхуват в моята спортна зала. Никъде няма да видят и едно стегнато тяло.

— Освен твоето — с възхита отбеляза Оли. — Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Вземи си още от пилешката яхния — предложих му аз.

— Ще си взема — отвърна той. — Много е вкусна.

Виктория въздъхна театрално.

— Знаеш ли колко много калории има дори само в една от панираните пилешки хапки? — попита тя.

— Скъпа — с нотка на острота в гласа се обади Оли, — мисля, че се разбрахме. Никой няма да критикува какво яде другият. Как е салатата ти?

— Много вкусна! — защити се тя, загледана в няколкото зелени листа в чинията си с парченца пилешко месо на скара, което бе настояла да приготвят специално за нея в кухнята.

— Добре — каза Оли. И ми намигна.

— Така… — подхванах аз. — Какво ви води насам все пак?

— Казах ти — отвърна той. — Дойдохме да те видим. Планината идва при Мохамед, нали знаеш притчата. Не искахме да приемем версията, че ти трябвало малко време за себе си, нали, Вики? Луси, ти си един от най-добрите ми приятели — напълно сериозно заяви Оли. — И нямам намерение да те изгубя. Вече би трябвало да си преживяла раздялата с Тод.

— О, така е — отвърнах, без да се замисля.

— Ето, това е — изглеждаше доволен. По дяволите! Току-що се бях простила с оправданието си. — Трябва да дойдеш на сватбата, а после и да ни погостуваш.

О, разбира се. Това направо ще е в началото на списъка ми с най-мечтани преживявания.

— Звучи чудесно — излъгах. — Само че точно сега съм много заета. Както видяхте. Е, кога е… щастливият ден?

— Първи октомври — гневно ме изгледа Виктория. — Подготвили сме прекрасна сватбена церемония с есенни мотиви. В имението Маклауд в Шотландия.

Това наистина ме изненада.

— В дома на баща ти? — попитах Оли.

Оли и баща му никога не се бяха чувствали близки. Всъщност открай време бяха заклети врагове. Баща му явно бе истински негодник.

— Сдобрихме се — без всякакъв ентусиазъм обясни той. — Виктория ме накара.

— Аз съм миротворецът в семейството — потвърди тя.

— Това е чудесно — неуверено отвърнах аз. Не бях сигурна доколко е чудесно наистина.

— Всичко е било заради някакво глупаво недоразумение преди много години — небрежно подхвърли Виктория.

Но Оли вдигна ръка.

— Не, не беше така — студено отсече той. — Опитвам се да му простя, нали? Но не мога да забравя какво направи.

— Не бива да таиш омраза — сърдито заяви Виктория.

Оли се обърна към мен.

— Не мисля, че някога съм ти разказвал цялата история.

— Не си — потвърдих аз.

Знаех, че баща му е бил алкохолик като млад, който преминал от побой над майка му към старомодни словесни нападки и обиди, както и пълна студенина, когато се отказал от уискито; че след смъртта на майка му Оли е прекарал детството си без родителска любов в различни пансиони със сурови условия; че окончателната раздяла е станала, когато е бил на седемнайсет.

Струваше ми се прекалено болезнена тема, за да се обсъжда нашироко. Никога не бях го притискала.

— Оливър — строго се обади Виктория, — това е тема, която не бива да разискваш с Луси. Става дума за семейни дела.

— Луси е най-близкият ми приятел — отговори й той. — И искам тя да знае.

Най-близкият му приятел. Най-близкият му приятел!

Не знаех какво изпитвам в момента. Бях готова да се разплача. А също и много горда. И толкова отчаяна и самотна. Не казах нищо сигурно защото не бих могла.

Виктория отметна коса и заяви през зъби:

— Щом трябва.

— Когато бях на шестнайсет, се запознах с едно момиче от града. Дъщеря на местния букмейкър. Мило момиче, с червена коса — започна Оли. — Вече мислехме да престанем да се виждаме, но не бяхме внимавали особено. Разбрах, че е бременна, тъкмо когато връзката ни отиваше към края си.

— Продължавай — казах аз.

— Исках да се оженя за нея, да я издържам. Баща ми заяви, че няма да го допусне. Затова му казах, че ще си намеря работа и ще напусна дома.

— А той какво отвърна?

— Нареди ми да се погрижа тя да направи аборт. Да й платя, ако се налага. Каза… — бледото лице на Оли се зачерви. — Каза, че няма да позволи копелето на някаква уличница да предяви претенции към имението.

Поех си дълбоко въздух и не посмях да издишам.

— А аз му казах, че детето е мое. И независимо какво ще стане между мен и момичето, това дете ще си остане мое. И винаги ще го обичам и ще му бъда баща и каквото имам, ще бъде негово, независимо дали става дума за имението или не. Баща ми заяви, че негов син не може да говори подобни неща и че няма да ме остави да пропилея семейното наследство. Че ще ми спре издръжката, ще престане да плаща училищните ми такси — и то точно пред финалните изпити.

— И какво направи ти?

— Казах на момичето, че ще бъда до нея, разбира се. Тя заяви, че не иска да се омъжва за мен, но ще отгледаме заедно детето, само че след четири месеца пометна.

— Съжалявам — отроних аз.

— Да — Оли гледаше напред, без да вижда нищо. — Понякога още си мисля за онова бебче. Както и да е, баща ми каза, че съм извадил късмет, че съм се „отървал“ — въздъхна. — На другата сутрин напуснах дома му. Започнах работа при бащата на момичето, заживях под наем в една дупка в Глазгоу и помолих в местната гимназия да ме регистрират за финалните изпити. Оттогава не бях говорил с него. Допреди няколко месеца.

— И как мина?

Оли сви рамене.

— Татко каза, че съжалява. Предполагам, че поне ще му дам шанс да докаже, че е така.

— Радвам се, че ще можеш да му простиш — казах аз. — Ако наистина се разкайва, разбира се. Той е единственото семейство, което имаш. А семейството е много важно.

— Извинявай, но… — гласът на Виктория беше леден. — Джейкъб не е единственият роднина на Оли. Скоро ще има съпруга и свои деца.

— Така е, наистина — насилих се да се усмихна.

— Недей да отказваш категорично на поканата за сватбата — помоли ме Оли. — Двамата с теб все още се разбираме чудесно. Съжалявам, че се държах толкова зле с теб преди, Луси. Онзи тип Тод просто ме изкарваше извън нерви.

— Няма нищо — отвърнах аз. — Пак сме си приятели.

— Добре, защото с Вики не ми е забавно да гледам ръгби — ухили се Оли.

Кимнах. И той ми липсваше. Може би дори повече, отколкото си мислех.

— И на Виктория й липсваш — наивно добави той. — Сигурен съм, че вие, момичета, ще искате да прекарате известно време заедно. Можеш ли да се измъкнеш поне за час от работа утре сутрин, Луси? Да заведеш Виктория на кафе?

Отворих уста да се оправдая с нещо.

— Моля те — добави Оли. — Искам да си останем приятели, Луси.