Което беше приятно. Караше ме да се чувствам добре. Но бях прекалено заета.

А и бездруго още ми липсваше Оли. Да, вярно, бяха минали няколко месеца. Нямаше вечно да тъгувам за него.

Но това също бе едно от нещата, които бях научила: не си длъжен да имаш гадже, ако не искаш. Това не беше закон. Харесваше ми да съм сама. Щом не можех да имам Оли, значи трябваше да почакам болката да заглъхне. Вече нямаше да правя нещата наполовина.

Но дори когато човек е най-щастлив и зает и се забавлява страхотно, все пак го боли там, където липсва нещо, усеща се с онази част от сърцето, която е била разбита. Бях се научила да го понасям. Защото такава бе реалността. Нищо не е идеално, животът е горчиво-сладък.



— Джоуди! — погледнах часовника си. Четири без четвърт, родителите й щяха да пристигнат всеки момент да я вземат. Всеки от тях бе свалил около дванадесет килограма и бяха по-големи фенове на „Конфитюр“ и от нея. — Времето ти свърши, излизай!

— Мммм — измърмори недоволно тя.

— И вие също, деца — извиках на другите плувци. В басейна имаше двайсет хлапета с най-новата ми треньорка Джейн; тя самата бе доста едра, но бе отслабнала десет килограма в един от моите курсове, а после ме бе помолила да я взема на работа. Всички деца много я харесваха. Чуха се протестни викове, но Джейн ги измъкна от басейна.

Потръпнах от предчувствието за свободния следобед. Бях си взела половин ден почивка, което означаваше, че мога да си тръгна преди пет. Джейн и една друга инструкторка, Рупа, щяха да поемат следващите ми два курса, а Джордж стоеше отзад в офиса. Чувствах се толкова изморена, че исках само да се прибера и да се пльосна на леглото със списание в ръка. Мама ме бе преместила в таванската стая, така че вече си имах и прозорец, но нямах намерение да остана там. На следващия ден в девет имах уговорка да видя за втори път един апартамент, който си бях харесала. С две спални и близо до „Пантайлс“, в престижния квартал на града. И със собствена градина на покрива!

Щях да засяда рози на покрива. А може би и домати или нещо друго. Свежите домати, откъснати направо от корена, имаха такъв невероятен аромат, бяха най-вкусното нещо на света…

— Луси… — повика ме Лакшми, моят офис мениджър. Беше естествено кльощаво момиче, но въпреки това я взехме на работа. Джордж ме увери, че няма защо да се притеснявам от безкрайната си неорганизираност, след като си имаме Лакшми и всичко върви по ноти.

— Чакат те посетители.

— Родителите трябва да чакат в приемната — отвърнах аз. — На децата са им нужни поне десет минути, за да се преоблекат, прекалено са подранили. Не могат ли просто да почетат някое списание?

— Не са родители — каза тя. — Казаха, че са твои приятели. От Лондон.

Побързах да ида в предния офис. Какво, да не би Бъфи да е дошла да ме види? Или Кен, или пък някой от другите момчета от „РС геймс юнивърс“. Малко се притесних, понеже не очаквах никого, а и офисите ни бяха най-неприветливата част от комплекса. Използвахме стари компютри и не бяхме сменили ярките лампи на тавана, а по дивана в приемната имаше няколко стари петна от кафе — бях го взела за шейсет лири от една разпродажба. Реших, че няма смисъл да харчим хиляди лири, щом никой, освен нас няма да го вижда. По-скоро бих дала тези пари, за да изплатим част от задълженията си. Или за ново колело с видеоигра или нещо подобно.

Влязох в приемната и замръзнах на място.

На дивана, хванати за ръце, седяха Оли и Виктория.

Всъщност не бяха седнали. По-скоро едва бяха приседнали. Особено Виктория, която така се бе стегнала, сякаш по дивана скачаха бълхи и тя искаше коженият й панталон да има възможно най-малко съприкосновение с избелялото кадифе на тапицерията му. Не изглеждаше добре, честно казано. Гримът и прическата й бяха безукорни както винаги, но от нея се излъчваше някаква напрегнатост и скованост, която липсваше по-рано. И изражението й показваше, че това е последното място на света, на което би искала да се намира.

Какво съвпадение! Тя пък бе последният човек, когото искам да видя.

Съвзех се и залепих изкуствена усмивка на лицето си.

— Оли, Виктория! — възкликнах и се приближих към тях. — Колко се радвам да ви видя. Това се казва изненада.

Оли ме прегърна здраво и ме погледна строго.

— Най-сетне успях да се свържа със сестра ти и тя каза, че си в Кент. Затова решихме да се разходим дотук, след като не можем да те открием по телефона.

— Бях заета — отвърнах. — Нова работа, нали разбираш. Съжалявам.

— Майка ти ни каза къде си — обясни Оли. — Изглеждаш чудесно. Нали, Виктория?

Не смятах, че и при най-голямо въображение може да се каже, че в момента изглеждам добре. Бях изкарала пет различни курса през последните четири часа и още не бях имала време да мина през душа.

— О, да — каза Виктория. Гласът й звучеше странно, но на лицето й бе изписана широка и фалшива усмивка. — Точно като преди. Трябва да призная, Луси, че си много последователна — добави тя и се засмя звънко, за да покаже, че се шегува, а не се държи като истинска злобна кучка, каквато беше в действителност. — Още живееш с родителите си. И каква долнопробна работа. Инструктор в спортна зала.

— Точно така — отвърнах аз. — И…

— Наистина е добре да се научиш да печаташ — с престорено съчувствие предложи тя. — Така поне ще можеш да си изкарваш прехраната. Да си вземеш собствен апартамент под наем.

— Виктория — сопна се рязко Оли, — Луси може сама да взема решения. Никога не е държала особено на кариерата си. И щом е щастлива при родителите си, защо не, казвам аз — той ми се усмихна окуражително.

— Но, разбира се! — възкликна Виктория и невинно разтвори очи. — Просто се тревожа за бъдещето й. Но след като семейството й се грижи за нея…

Вратата се отвори и се появи Джордж.

— Здрасти, Джордж — обадих се аз. — Това са приятелите ми Оли Маклауд и Виктория Кобхъм. Джордж е бъдещият ми зет — обясних аз. — Двамата с Ем ще се женят по Коледа.

— Колко хубаво — оживи се Виктория и протегна кльощавата си ръка на Джордж. — Трябва да кажа, че този комплекс е огромен, Джордж!

— Май сте много натоварени — съгласи се и Оли. Погледна косо Виктория, сякаш за да се увери, че ще се държи прилично.

— Направо не ни остава време да седнем — отвърна Джордж. — Луси няма никакво свободно време. Изобщо.

— Може би е добре да наемете още инструктори — предложи Виктория. — Макар да е много мило, че давате на Луси допълнителни часове. Тя очевидно има нужда от средства.

Джордж примигна насреща й.

— По-скоро тя ме товари с допълнителна работа — заяви той. — Компанията си е нейна все пак. Аз съм само младши партньор.

Всички млъкнаха смаяни. Нямаше да съм човек, ако това не ме бе зарадвало.

— Искаш да кажеш… че Луси има нещо общо със собствениците ли? — сковано попита Виктория. — Да не би да излиза със собственика?

Джордж се ухили.

— Луси е собственикът, залата е нейна. По-скоро трябва да кажа спортният комплекс — обърна се към мен. — „Тонбридж Фитнес“ приеха офертата ни за техния имот. До един месец ще приключим сделката, а инвеститорите вече се редят на опашка. Най-добре веднага се свържи с доставчиците си.

— Извинете — казах аз. — Скучни делови въпроси. Разширяваме се, а тук нямаме достатъчно място.

— Луси — лицето на Оли направо светна. — Искаш да кажеш, че всичко това е твое?

— Джордж е прекалено скромен — обясних аз. — И той има доста голям дял.

— Но ти притежаваш по-голямата част от дяловете — веднага се обади Джордж. — Не че се оплаквам. Тази компания е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Е, с изключение на Ем, разбира се.

Виктория стисна зъби толкова здраво, че направо се уплаших да не ги счупи.

— Господи, това е… — Оли явно не намираше думи. — Страхотно е, Луси. Направо смайващо — потупа ме по гърба, почти като в доброто старо време.

— Вижте, трябва да взема душ и да се преоблека — казах аз. — Джордж може да ви разведе наоколо.

— Не се притеснявай за нас — веднага отсече Виктория. — Ако си видял една спортна зала, все едно си видял всичките.

— Глупости — сряза я Оли. — Нямам търпение да видя всичко. А после можем да излезем на вечеря, нали, Луси?

Изглеждаше толкова обнадежден и наистина не биваше да съм груба.

— Разбира се — приех поражението си аз. — Защо не?

Но не бързах особено да приключа с къпането. Все пак не ги бях канила да идват. Какво, по дяволите, правеха тук? Измих косата си и я подсуших със сешоара. Бях решена да се държа както обикновено и нямаше да претупвам нищо. Щях да облека обикновени дрехи, да изляза на вечеря с тях и толкоз.

Затова измъкнах онова, което вече бях приготвила в шкафчето си: страхотен черен костюм с панталони от „Х&М“, черно кожено яке от „Зара“, кафявата ми кожена чанта от „Дона Карън“ и комплект за гримиране — фондьотен с бронзиращ ефект, малко руж и прозрачен гланц за устни. Напоследък не използвах спирала; пречеше ми, когато тренирах, а и бездруго имах много тъмни мигли. А после и малко парфюм. Бях се охарчила за флаконче „Хермес 64 Рю Фобур“, наистина ми харесваше този аромат. Сложих си от него, обух мокасините „Патрик Кокс“, сресах се с четката и бях готова.

Не беше нищо особено, но изглеждах спретната и се чувствах много удобно. Да си променям стила само защото Оли предпочита типа жени „кралица на красотата“? Абсурд!

„Престани, Луси, скарах се сама на себе си. Няма съперничество между теб и Виктория. Те ще се женят. Всичко свърши“.

Една вечеря. Можех да понеса една вечеря.



— Къде сте отседнали? — попитах ги.

Бях ги завела в „Стар ъв Джанси“, любимия ми индийски ресторант. Знаех, че Оли харесва индийската кухня, а не ме беше грижа за вкуса на Виктория.

— Наехме стая в един хотел в града — отвърна тя. — Прилично място общо взето.

— „Черният лебед“. Прекрасно е — добави Оли. — Има модерни стаи, в които всичко е с оттенък на белия цвят, а също и вградена в пода вана с масажни струи. И телевизор с плосък екран. Прилича малко на един хотел, в който бях отседнал в Лос Анджелис преди години.