— Нямат нужда от тях. Ричард е квалифициран счетоводител. Той и бездруго щеше да напуска. Бащата на Иън притежава много доходна пивоварна в Глазгоу. А Тим има отлична диплома по математика от университета в Бристол, няма да му е трудно да си намери работа — Кен ме изгледа съчувствено. — Исках само да ти помогна с препоръката за секретарка, Луси.

Преглътнах с мъка.

— Знам. Благодаря, Кен — измърморих аз, без да изпитвам голяма благодарност.

— Имам предвид, че все пак нямаш завършено образование, нито диплома.

— Да.

— И всъщност не си квалифицирана за каквато и да е работа.

— Аха…

— Трябва да се запишеш на някакъв курс, да се научиш да печаташ — пишех рецензиите си само с три пръста. — Вече имаш компютърни умения. Една добра секретарка винаги може да си докара прилична заплата.

— Но аз не искам да ставам секретарка. Искам да си изкарвам прехраната, като играя компютърни игри.

— Трябва да помислиш за алтернативни варианти, Луси.

— Мога да се хвана да свиря в някоя рок група — с надежда подметнах аз.

Той ме изгледа продължително.

— На двайсет и четири си. Прекалено стара си, за да си в някоя група. Това е за ученици. А и без заплатата си тук с какво ще се издържаш?

Нямах абсолютно никаква представа.

— Ще се оправя — излъгах бодро. — Радвай се на… — канех се да кажа „на трийсетте си сребърника“, но се спрях. — … парите си — довърших накрая.

— Луси… — Кен се изправи тромаво и тържествено се ръкува с мен. — Това е за добро. Ще видиш.

Когато слязох с препъване по тясното стълбище и се озовах на уличката, където дъждът вече валеше с пълна сила, нямаше как да не си помисля, че доброто в случая явно е скрито много надълбоко.



Понеже нямаше какво друго да правя, се прибрах у дома. Отначало се самосъжалявах няколко часа. Имах страхотно добри парчета за тази цел. „Пърл Джем“, „Крийд“ — няма по-добри от тях в окайването. Но след това вече не издържах, изключих касетофона и отидох до близкото магазинче.

Търсех си шоколадово десертче с орехов крем, което винаги ми оправяше настроението. Още помнех онзи случай, когато бях малка и трябваше да избирам между сладкиш с орехов или с яйчен крем — татко ми беше казал, че мога да си взема само един. О, каква мъка беше само. Спрях се на яйчения крем. Това, разбира се, се оказа грешният избор и след като го бях изгълтала наведнъж, седнах тъжно в стаята си и си помечтах за онова шоколадово изкушение с хрупкава коричка и орехов крем…

Но малко се увлякох. Нямаха орехови десертчета. Всъщност изобщо нямаха никакви хубави сладкиши. Трябваше да се задоволя с вафличка. Денят се очертаваше като най-скапания в живота ми, така че не се изненадах особено.

Но после видях щанда с вестници. Просветна ми пред очите. Беше понеделник, нали? В понеделник излизаше „Медия гардиън“. Знаех това, защото веднъж, съвсем за кратко, имах гадже актьор и той все го преглеждаше и търсеше обяви за прослушвания и разни такива.

Пребърках джобовете си и изрових няколко лири на монети. Супер. Щях да занеса вестника у дома, да прочета обявите и да си намеря нова работа. Все пак нали и досегашната си я бях намерила без особени усилия?

Настроението ми леко се повиши. Може би всичко щеше да се оправи.

След три часа вече ме болеше глава.

Ама хората не искаха кой знае какво за тези работни места, нали? Само разни неща от сорта на „поне три години опит в радиостанция с национално покритие“, или „задължителен опит в редакторския състав на голям регионален вестник“. А пък предлагаха шестнайсет хиляди лири на година.

Беше много потискащо. И макар по природа да съм оптимист, май започвах да се чувствам леко притеснена.

От думите на Кен — онези, че момчетата си имали богати родители или отлична квалификация. А аз — не. Някъде се търкаляше броят на „Луут“ от миналата седмица и докато се чудех какво да пиша в скалъпената си автобиография за работа, погледнах какви са наемите.

Истинска лудост. Човек трябваше да е милионер, за да живее в някой свестен квартал на Лондон, или поне да изкарва над трийсет хиляди. Трябваше да утроя заплатата си само за да мога да преживявам някак. Какво щях да правя?

Чух превъртане на ключ в бравата. Замръзнах. Сигурно Досадната Виктория идваше да ми покаже годежния си пръстен, който сама си бе купила, и да тържествува, задето ме е изгонила на улицата. А не можех дори да се държа грубо с нея! Нали щеше да се омъжва за Оли.

— О, здрасти.

Не беше тя, а Оли. С облекчение се усмихнах, зървайки русата му коса.

— Как си? — попита ме той с леко виновна усмивка.

— О, много добре — отвърнах аз. Гласът ми звучеше странно задъхано като на някое малко момиче от групата на мажоретките. — Много добре — повторих и сега прозвуча като на котенце, стиснато за гърлото.

— Луси… — Оли изглеждаше загрижен. Остави куфарчето си на пода и се приближи към мен. — Станало ли е нещо?

„Дали е станало нещо? Не, какво да е станало. Само дето ще се жениш за Марта Стюарт2 и ме изрита от дома си“.

— Не, добре съм…

— Сигурна ли си? Прекалено често повтаряш, че си добре.

— … ако не броим факта, че днес ме уволниха. Но всичко е наред — уверих го аз, обаче после развалих впечатлението, като избухнах в сълзи.

Оли остана на мястото си и явно се чувстваше неловко, а после измъкна от джоба на сакото си бяла ленена кърпа. Никога не ме беше виждал да плача. Едва ли имаше представа какво да прави.

— Хайде — каза той след малко. — Ще те заведа на индийски ресторант.

— Не мога, нямам пари — отново зароних сълзи в кърпичката му.

— Аз имам. Тази вечер аз плащам, за всичко. И за пиенето.

— Ами… — бях гладна. Но когато човек тича, винаги огладнява.

— Даже ще си вземем и такси.

Сега вече ме беше убедил. А и бездруго официално бях призната за бедна. Не можех да отказвам безплатна храна. „Кой знае дали някога пак ще мога да си купя храна“, мислех си мрачно аз.

Настроението ми се подобри малко, когато донесоха питките. Оли ме заведе в „Сапфирът на Калкута“, много изискан ресторант на Кингс Роуд. Всъщност дотолкова изискан, че изгледаха много накриво тениската ми на „Бон Джоуви“ и рокерското ми кожено яке, и за миг си помислих, че няма да ме пуснат вътре. Но Оли даде двайсетачка на салонния управител и всички се разтопиха от усмивки.

Ммм! Направо умирах от глад. Тук предлагаха всичките ми любими ястия. Поръчах си от специалните хлебчета, както и питки и патица по бомбайски, направо обожавах патица по бомбайски.

— Дали да си поръчам скариди със специален сос или агнешко със зеленчуци? — все едно отново бях изправена пред дилемата за сладкишите с ореховия и яйчен крем. Измъчваше ме мисълта, че ще направя грешния избор.

Оли ми се усмихна широко.

— Ще вземем и двете и ще си ги поделим.

— О! — усмихнах му се с облекчение. — А може би и малко от пилешкия специалитет?

— Разбира се, че ще поръчаме и от него.

— А пикантно пюре от леща?

— Няма проблем.

Накрая развълнувано си поръчах поне шест различни блюда.

— Ама и ти имаш един апетит — Оли поклати глава.

— Какво? Мислиш, че съм лакомо прасе ли?

— Ни най-малко. Няма мъж, който да не харесва жена, която обича да си похапва.

— Това значи ли, че Вики яде като нормален човек? — бях любопитна; никога не бях я виждала да яде каквото и да е. Веднъж бе подметнала, че си носи целина, за да хапне, ако огладнее.

— Да — отвърна той. — Нормално като за момиче. Нали знаеш, не много. Предимно си бодва от всичко по малко.

Оставих патицата по бомбайски, от която тъкмо бях отхапала голямо парче.

— Харесвам те точно такава, каквато си, приятел — отбеляза Оли.

Сините му очи блестяха закачливо; трябваше да призная, че усмивката му е разкошна. Някак си набръчкваше цялото му лице. Той по принцип изглеждаше леко небрежен, което ужасно много ми харесваше у него. Виктория вероятно щеше да промени това. Вече нямаше да има омачкани костюми и прекалено дълга руса коса.

— Днес си вторият мъж, който ме нарича приятел.

Оли повдигна вежда.

— С теб сме приятели, нали така?

Държах се глупаво.

— Разбира се, че сме. Извинявай, просто имах тежък ден.

— Бракът няма да ме промени — каза Оли. — Пак ще си останем приятели, да знаеш.

Щеше ми се да повярвам в това.

— Знам — излъгах.

Това беше лудост. Не можех да повярвам и че започвам да ревнувам от Виктория. Убедена бях, че нея никой не я нарича „приятел“ и не й казва, че няма никаква квалификация. Тя ядеше „нормално като за момиче“. За разлика от мен. Във всяко отношение. И на всичко отгоре получаваше най-добрия ми приятел. Да не говорим за апартамента ми. А имаше и страхотна кариера. Докато аз щях да получа…

О, не, само не пак сълзи!

Грабнах най-близкото нещо и си издухах носа. За нещастие се оказа ленената салфетка за маса. Оли ме зяпаше ужасен.

Пъхнах я в ръкава си.

— Не се тревожи. После ще ида до тоалетната и ще я пъхна в коша — успокоих го аз.

— Хм… добре — Оли леко тръсна глава. — Слушай. Мисля, че мога да ти помогна.

— Как по-точно?

Подозирах, че едва ли има предвид: „Ще зарежа Виктория и всичко ще стане постарому“.

— По отношение на работата — продължи той.

— Не искам да ставам секретарка.

— Секретарка ли? Можеш ли да печаташ бързо?

Поклатих глава.

— Така си и мислех — заяви Оли. — Не е толкова важна работа като секретарската. Но се заплаща добре, достатъчно, че да си намериш квартира заедно с още някого.

Значи не била толкова важна като секретарската работа? Тъкмо се канех да се намуся, когато пристигнаха основните ни блюда, а те ухаеха така божествено, че нищо друго нямаше значение.

— А и има добри перспективи — изкушаваше ме Оли.

— Перспективи?

— Можеш да научиш много за бизнеса. Да получиш повишение. Да започнеш да печелиш наистина добри пари. Накрая тези, които се докажат, си докарват шестцифрени суми. Или стават милионери.