Луиз Бегшоу - Родена във вторник

„РС геймс юнивърс“ не разполагаше с офиси, които да отговарят на името. По-скоро „РС геймс — три стаи и обща тоалетна“. Една от многото причини да не се оплаквам от жълтите стотинки, които получавах — е, освен факта, че много обичах работата, — бе, че очевидно парите не стигаха за никого. Бяхме независимо малко списание, което много разчиташе на феновете си и оцеляваше благодарение на абонатите си и чудодейното благоволение на У. Х. Смит.

На теория това означаваше, че бяхме независимите царе на игрите. Бил Гейтс и „Електроник артс“ не можеха да ни уплашат!

На практика означаваше, че сме наели така наречения „апартамент“ от три стаи в „Оувъл“, Южен Лондон, над забутан бар със стари и отчаяни постоянни клиенти и в съседство с мизерен шивашки цех, където още по-отчаяни жени по цял ден се превиваха над машините си и не приказваха с нас. Боята се лющеше, в тоалетната нямаше прозорец и беше доста тясно.

Собственикът Кен имаше постоянно измъчен вид и си гризеше ноктите по-зле и от мен. Прекалено много му съчувствах, за да го притеснявам с искания за увеличение на заплатата. Все пак човекът не обядваше през ден в „Куаглино“ с Рупърт Мърдок. Непрекъснато висеше на телефона, мъчейки се да намери нови рекламодатели или да накара снабдителите ни да изчакат с плащанията. Беше ми мъчно за него. Вярно, че името му стоеше под заглавието на корицата, но той съвсем не се забавляваше като нас. Нямаше никакво време да пише рецензии за интересни нови игри или забавни прегледи за предстоящите големи премиери.

Но тази сутрин се налагаше да го направя. Да го тормозя за увеличение на заплатата, имам предвид. В крайна сметка бяха минали четири години, а и всички харесваха най-много моите рецензии. Бях си направила сметката, докато пътувах, притисната в консервената кутия, на която приличаше Северната линия на метрото в пиковите часове; не бих могла да живея никъде в Лондон с това, което ми плащаше, дори и ако си делях апартамента с друг!

Горкият Кен. Изпробвах мислено различни начини да го помоля. Но щях да му се отплатя, щях да работя двойно повече. Дори можех да му предложа да му помагам и за рекламите. Или нещо друго.

Съвсем разумно, нали?

Слязох от метрото на спирка „Кенингтън“ и се озовах под сивото, облачно утринно небе. Времето бе влажно, но меко. Бях взела назаем чадъра на Оли и носех един от най-елегантните си тоалети — най-новите си джинси и стара тениска с дълги ръкави на „Бон Джоуви“ от осемдесет и шеста година с надпис „Хлъзгав, когато е мокро“, което си беше класика. Излъсках туристическите си обувки с мазилото за моментален блясък и дори бях подбрала най-хубавия си черен ластик за коса, за да вържа косата си на конска опашка. Беше от кадифе. Едва ли можех да се издокарам повече, нали?

Бях сигурна, че изглеждам делова като за човек от света на медиите.

Ето че пристигнах. Тясната уличка покрай Колоната на адмирал Нелсън изглеждаше особено мръсна днес. Поизпънах рамене и натиснах звънеца.

— Кой е? — обади се бодро Кен.

— Луси е.

Не каза нищо, само ми отвори да се кача. Но ми звучеше необичайно весел. Може би все пак нямаше да е толкова трудно.

Изкачих се нагоре, покрай шивашкия цех, който жужеше от обичайната си окаяна заетост, и влязох в тесните ни офиси. Кен седеше на стола си до мръсния и напукан прозорец. Беше с изцапана тениска и ухилен до уши.

Озърнах се. Нямаше никой друг. Идеално!

— Здрасти — обърнах се аз с най-дружелюбния си тон.

— Как си, Луси? — озари ме с усмивката си той. — Прекрасен ден, нали?

Погледнах неуверено към ситния дъждец, който бе започнал да се сипе в уличката навън, и към надвисналите облаци в небето.

— Хм… да!

— Наистина прекрасен, чудесен ден.

— Само дето е малко влажно — не се сдържах аз. — И е някак мрачно.

— Влажно! Мрачно! — Кен размаха ръце, сякаш да отблъсне подобни дребни неприятности. — Така е през март, нали? Такъв е сезонът. Човек трябва да обича сезоните.

Зяпнах, го. Какво ставаше? Кен обикновено бе потиснат и мрачен като магаренцето Йори, приятеля на Мечо Пух, в някой особено лош ден.

— О, Луси, радвам се да те видя — стана, тръгна към мен и преди да се усетя, се озовах в прегръдките му.

Хм. Това вече бе прекалено. Моята фея кръстница явно се беше събудила от дългия си сън и сега беше в настроение да изпълнява желания.

Реших да използвам момента.

— Кен, питах се дали не можем да си поговорим за бъдещето?

Много се гордеех със себе си. Стараех се да избягвам конфронтацията. Леко загатвах за темата.

— Бъдещето! — радостно извика той. — О, да, можем да поговорим за бъдещето. Всъщност ти ще си първата, която ще научи!

— Какво да науча?

Кен седна и направо засия насреща ми.

— Аз — бавно започна той — продадох списанието.

— Какво? — възкликнах аз.

— Продадох списанието.

Строполих се тежко на най-близкия стол.

— Продал си „РС геймс юнивърс“?

— Съвсем вярно. На „Асошиейтид мегазинс“.

— Но ние нямаме никакъв тираж.

— Явно сме имали достатъчно, че да ги притесним — злорадо се обади Кен. — Достатъчно, че да искат да ни няма. Искат да наложат своето име.

— „РС геймс галакси“.

— Точно така.

Ние мразехме „РС геймс галакси“ и всичко, което то символизираше. Беше рупор на корпоративната компютърна журналистика и никога не критикуваше игри от големите компании.

— Но ние мразим…

Кен вдигна ръка.

— Знам какво се каниш да кажеш, Луси. Но човек не може да мисли по този начин, когато трябва да ръководи собствен бизнес. „Асошиейтид“…

— Те са врагът, нали така?

— „Асошиейтид“ ми направиха щедро предложение — отвърна Кен. — Само за да прекратя дейността. Не можехме да продължаваме вечно така, Луси.

— Но…

— Време е да пораснем — заяви той доста строго. — Да бъдем зрели хора. Да се държим разумно.

Погледнах многозначително към тениската му, на която имаше надпис „Кой се изпусна“ с огромни червени букви.

После се сетих за нещо.

— Какво имаш предвид с това за прекратяването на дейността? Не им ли продаде списанието, за да стане… — не бях сигурна — сливане или нещо такова?

— О! — лицето му леко помръкна. — Не точно.

— Не точно ли?

— По-скоро става дума за… елиминиране.

Огледах се наоколо.

— Но…

— Явно вече си имат всичко необходимо като съдържание в „РС геймс галакси“.

— Ами нашите рубрики…

— Не ги харесват.

— Нашата графика…

Той поклати глава. Връхлетя ме и друга лоша мисъл.

— Ами моите рецензии?

— Опитах се, приятел — извинително измърмори Кен. — Дори им изпратих изрезки. Виж.

Подаде ми тънка сива папка, която наистина бе пълна с изрезки на някои от най-добрите ми работи.

Някой ги бе задраскал със син маркер. Рецензията ми за „Империя Земя“ падна от папката на земята. Върху нея бе написано „Боклук“ със същия син маркер.

— Не се засягай — каза той. — Не те оценяват като мен.

Но аз се засегнах, и то много!

— Виж, не се отчайвай, Луси — продължи Кен. — Написал съм ти две чудесни препоръки.

— Две ли? — почувствах се напълно вцепенена.

Той ми подаде два плика.

— В тази се казва какъв страхотен рецензент си и как винаги предаваш работата си навреме.

— Добре — разбирах го.

— А тази… — Кен леко се изчерви. — Тази те описва като отлична секретарка, споменава за уменията ти в печатането и компютърните програми, както и за приятния ти и… — леко колебание. — … много женствен характер.

— По дяволите! — избухнах аз. — Аз не съм секретарка, Кен! Никога не съм била такава!

— Да, но реших, че може да се замислиш за това.

— Какво си решил?

— Луси, поразпитах наоколо — искрено заяви той. — Имам контакти. Нали разбираш. Казаха ми, че повечето списания за компютърни игри си имат сътрудници, че даже са им в повече. Използват журналисти на свободна практика и им плащат съвсем символично, а и повечето в момента уволняват хора, а не наемат нови — усмихна ми се измъчено. — Реших, че ще имаш по-голям шанс да си намериш работа като секретарка. Съчинил съм нещо наистина хубаво — Кен кимна към плика, който стисках с палец и показалец, сякаш е нещо заразно. — Написал съм страхотни неща за теб.

— Да. Благодаря — зяпнах го втренчено. — Значи, в основни линии, искаш да кажеш, че оставам без работа.

— Не — поправи ме той, — оставаш без тази работа. Сигурен съм, че ще си намериш нещо. Ще стъпиш на краката си.

Плеснах се с длан по челото.

— О, слава богу! — засмях се облекчено.

— Какво? — попита Кен.

— Шегуваш се, нали? Страхотен майтап при това. Наистина ме хвана, негодник такъв.

— Луси…

— Помислих си, виж го ти егоиста, продал е душата си на врага и ме изритва на улицата — поклатих глава. — И при това тъкмо когато наистина ми е нужно увеличение на заплатата.

— Но това не е…

— Знаеш ли, може и да си един грозен дебелак с чаровните маниери на пиян бабуин1, но си забавен. Не мога да го отрека — продължих аз.

— Не е шега! — извика той.

Угаснах.

— Не е ли?

— Не, не е.

— Но как можеш да ни причиниш това? — за мой ужас сълзите бяха започнали да напират в очите ми и гневно ги избърсах с длан. — Просто ни изхвърляш?

— Женен съм, забрави ли? Имам семейство. Бях вложил сърцето и душата си в това списание цели шест години и мисля, че заслужавам някаква награда — заяви Кен с влудяващо голяма доза логика.

— Ами Тим и Ричард, и Иън? — това бяха колегите ми рецензенти. — И на тях ли им даде препоръки, че са чудесни секретарки!

Кен не беше лош човек и не биваше да приемам ситуацията толкова зле. Но си беше точно така. Бях безкрайно огорчена и кисела като лимон.