— О, боже! — успях да изфъфля.

После се наведох напред и повърнах върху мраморния под.



Събудих се, без да знам къде съм.

Всъщност не ме интересуваше особено. Кой го е грижа за точното място, когато главата му пулсира от болка, а в устата си има вкус на оцапан под в клетката на папагалче?

Лежах кротко и се опитвах да не мърдам, за да не си докарам по-голяма беля. Но за съжаление усещах и изгаряща жажда. Изпъшках, свалих крака на пода и се запрепъвах към банята, където пъхнах глава под чешмата и започнах да пия на големи глътки. Това ми помогна за около минутка; после отново повърнах.

О, господи!

Погледнах се. Кожата ми изглеждаше посивяла като косата на Барбара Буш. Имах торбички и очите ми бяха кървясали. Бях само по сутиен и бикини. Имах и часовник, който показваше… десет без десет!

О, по дяволите!

Спомних си всичко. Изстенах отново и се заех да търся мобилния си телефон. Беше върху леглото, до бележка от Кати.

„Страхотно място! Одобрявам го. Обади ми се по-късно. Оправяй се“.

Не бях сигурна дали някога отново ще се чувствам добре. Обадих се в офиса и обясних, че е починал близък на семейството ми.

— Съжалявам да го чуя — подозрително каза Джеймс. — Кой?

— Чичо ми Джимбо — изпъшках аз. — Голяма загуба — вярно си беше. Беше умрял близък роднина, който се казваше чичо Джимбо, и вероятно е било голяма загуба за някого. Не можех да знам за кого, понеже беше починал през осемдесет и девета.

— Кога да те очакваме на работа?

— Утре, надявам се — изграчих пресипнало.

— Добре — Джеймс малко поомекна. — Моите съболезнования, Луси. Определено не ми звучиш добре.

И със сигурност не се чувствах добре. Но когато натиснах копчето за край на връзката, изпитах известно облекчение. Един свободен ден! И може би с повечко сън и няколко аспирина…

Тогава се сетих. Фоайето. Бях повърнала! Дали Тоби вече ме бе докладвал на графинята? Или, още по-зле, на Тод?

Изстенах от ужас. Това съвсем не бе начинът, по който трябваше да се държи бъдещ партньор в „Мейл акомодейшънс“, нали? Нима Марта Стюарт би залитнала в кънтри клуба и би оплескала целия под?

Разбира се, че не! Свършено беше с мен.

Стенейки, хукнах към душа и се изтърках старателно с любимия си сапун; измих косата си, по която сигурно имаше следи от повръщано, чинно изтърках устата си с четката за зъби и я изплакнах с „Листерин“. Нищо не можех да направя за ужасното главоболие, нито за изгарящата жажда, но след като изсуших косата си с професионалния сешоар, монтиран на стената в банята, и се напъхах в роклята си на цветя и тъмносинята жилетка, поне вече имах що-годе приличен вид.

Гримирах се набързо — сложих руж на бузите си, прикривайки малко бледността, която повече подхождаше на някое видение, и се качих в асансьора, за да сляза при Тоби. Надявах се да е там.

Там беше, разбира се. Разговаряше с графинята. Дали й казваше за мен? За снощи?

Останах зад нея, леко встрани.

— Да, госпожице? — Тоби ме изгледа с леден поглед. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Аз… хм, ще почакам.

Графинята, надушила скандала, се обърна и ме прониза със стоманените си очи.

— О, не се притеснявайте от мен — каза тя и отстъпи крачка назад.

— Просто исках да поговоря с теб за снощи — изчервих се аз до корените на косата си.

Графинята демонстративно вирна нос.

— Няма какво да обсъждаме, госпожице — каза Тоби. — И така, Ваша Светлост, непременно ще се обадя в службата, която се занимава с почистването, и ще ги информирам, че работата им около тоалетната на господин Снагълс е била незадоволителна…

— Аз… аз искам да се извиня — изтърсих рязко. Толкова беше унизително. — Беше наистина ужасно и неуместно от моя страна и няма да се повтори. Майка ми ще ме убие, ако разбере.

Тоби Роджърс ме изгледа. Леденият му взор леко поомекна, после той сведе очи.

— Какво? Какво е станало? — настоя да разбере графинята. — Да не би да сте съсипали нещо, млада госпожице? Да не са ви хванали с наркотици? Или сте довели тук неподходящи мъже!

— О, нищо такова, Ваша Светлост — Тоби ме предупреди с поглед да не казвам нищо. — Госпожица Евънс просто намеква за факта, че снощи се прибра малко по-късно и се наложи да ме събуди.

Погледнах го с благодарност.

— Разбирам. Е, добре тогава — разочаровано продължи графинята. — Закъснявам за часа си при шапкаря. Приятен ден, Тоби.

— Приятен ден, Ваша Светлост — ниско се поклони той.

Графинята отново вирна нос и се понесе навън. Изчаках, докато хоризонтът стане чист.

— Виж, искрено съжалявам — започнах аз. — Беше отвратително. Обикновено не правя така. Но ме накараха да мина на вино, а обикновено пия само бира.

— Кои са те? — попита той.

— Всички. Нали разбираш, трябва да бъда дама.

Устните на Тоби потрепнаха в лека усмивка.

— Разбирам.

— Никога не бих позволила някой друг да чисти, след като съм повърнала — продължих аз, изчервена до уши. — Щях сама да си почистя, но съм заспала като пън. Ужасно съжалявам.

Той ми се усмихна накриво.

— Госпожица Катрин предложи да почисти, но аз вече бях приключил, когато тя слезе. Не се случва за пръв път, госпожице. Осмелявам се да предположа, че няма да е и за последен.

— Защо не ме наричаш Луси? — помолих аз.

Тоби поклати глава.

— Няма да е редно, госпожице. А и — добави с многозначителен поглед той — на господин Мейл не би му харесало.

Тод. Вярно.

— Ти… не си му казал, нали?

Възрастният човек се ухили.

— Не, госпожице. Ще запазя подробностите строго поверителни.

— Пфу! — изпръхтях аз. — Той ще дойде тук утре вечер. На среща — споделих доверително. — Наистина искам да му направя добро впечатление.

— Сигурен съм, че ще успеете.

Обърнах се и тръгнах към асансьора.

— Госпожице Евънс?

Погледнах го.

— Да, Тоби?

Той извърна очи.

— Нищо. Няма значение. Приятен ден, госпожице.

Десета глава

Когато най-сетне дойде петък, направо не можех да събера мислите си. Бях приготвила всичко. Катрин бе минала предната вечер и шумно бе изразила възторга си от апартамента ми, което ми се отрази много добре. Предложи да сложим свежи цветя, така че излязохме заедно да купим рози. Сега имах половин дузина бели рози във ваза на ниската масичка, цветовете им прекрасно подхождаха на килима и изглеждаха направо прелестно с тъмните си лъскави листа. Намалих осветлението със специалния ключ и сложих няколко свещи на кухненската маса, в много големи свещници, за да избегна петната от разтопен восък. Шампанското се изстудяваше. Катрин ми беше дала някои напътствия за грима и бях облякла красивата си рокля от шифон и обувките от „Л. К. Бенет“. Беше ми заела и разкошно колие от „Бътлър и Уилсън“ с фалшив диамант, който изкусително насочваше вниманието към подплатеното ми с „Уондърбра“ деколте.

Вече бе седем и половина, така че ми оставаше само да чакам. Телефонът звънна. Скочих към него.

— Тод — измърках аз.

— Не е Тод, а Оли.

— Здрасти, Оли.

— Какво правиш?

— Нищо особено. Седя си вкъщи.

— Може ли да намина? И да видя новото ти жилище? — с надежда подхвърли той. — Не съм те чувал, откакто се изнесе.

— Знам, съжалявам. Бях заета.

— Толкова заета, че нямаш време за стария си приятел? — настоя Оли. — Колко бързо забравят жените.

— Ха-ха!

— Както и да е, да мина ли сега? Нямам какво да правя и ми е много скучно.

— Къде е Виктория?

— Излезе с приятелки. Планира сватбата.

— Много ще се радвам да се видим, но не мога тази вечер. Имам среща — казах аз и усетих как ме обзема вълнение. Беше си нещо като среща, нали? Поне Тод би искал да е такава. И се зарадвах, че мога да го кажа на Оли.

Реших да запазя частта, че с Тод сме само приятели, за себе си.

— С кого? С Тод ли?

— Разбира се, че с него — отвърнах. — Да не мислиш, че водя някакъв двойствен живот като Джеймс Бонд?

— Много смешно, Евънс.

— Наистина харесвам Тод — беше най-добре да му го набия в главата. — Ти не потърси мнението ми за Виктория. Нито за Рианон. Или за Фей. Аз приемам Виктория, нали?

— Така е.

— Значи и ти трябва да положиш усилия и да харесаш Тод — май вече прекалявах. Определено му внушавах, че двамата с Тод излизаме. Но какво да направя? Злобните подмятания на Виктория много ме нараниха. И че Оли ме е обсъждал с нея — от това ме болеше още повече. Исках и двамата да си мислят, че излизам с милионер. Бих могла, стига да поискам.

Тод не бе най-подходящият за мен. Не си представях да се срещам сериозно с някого, поне докато не преминеше болката.

Потръпнах. Не исках да мисля за това. Оли беше зает. Обичаше Виктория. Край.

— Слушай — смилих се аз. Не можех вечно да играя игрички. — Виктория искаше да излезем заедно, нали? Какво ще кажеш да уговоря вечеря за четиримата? Ако тази вечер мине добре, разбира се. Може пък да повърна върху него — размишлявах на глас. — Или да се препъна и да му покажа бикините си. И бездруго — признах си накрая — с Тод сме само приятели.

— Живях с теб три години и дори за миг не съм зървал бикините ти! — подразни се Оли.

— Е, не си ми бил гадже, нали?

— Да — намуси се той. — Новата Луси изобщо не е забавна. Знаеш ли го?

— Да, добре. Забавленията не ми донесоха кой знае какво, нали? — върнах му го аз.

Внезапно тонът на разговора ни бе станал различен. Замислих се за всички минали години, през които не бях имала истинско гадже, нито пък някакъв успех. Защо съм била щастлива? Била съм отхвърлена от мъжете и изобщо не ме е интересувало.

Е, с това вече бе приключено. Щях да стана като Катрин и Емили. И Виктория. Момиче, което заслужава истински романс, дори и да не е с Тод.

— Трябва да затварям — казах аз, ядосана, че Оли ми е развалил настроението. — Ще ти се обадя по-късно, става ли?