— Ох!

— Болезнено беше — призна тя.

— Ти какво направи?

— Усмихнах се и казах: „Разбира се! Как си, Естер?“. Тя се чувстваше ужасно неловко.

— Аз щях да кажа: „Много бързо се намърда на моето място“. Или: „Всички познават Естер, повечето в библейския смисъл“. Или просто: „Разкарайте се и двамата, негодници“.

— Много деликатно — иронично се съгласи Кати. — Следващия път може да пробвам — тя опита да се вземе в ръце. — Както и да е, разкажи ми какво става с теб.

— Както знаеш, изнесох се от апартамента на Оли.

— Сигурно си се чувствала ужасно.

— Горе-долу — свих рамене. — С Досадната Виктория там вече не е същото. Както и да е, започнах работа в агенция за недвижими имоти.

— Да — Кати опита да се съсредоточи. — Всъщност направи ми впечатление тоалетът ти. Много е хубав, далеч по-добре от старите дрехи на Ан.

— Но още трябва да се постарая. Другите момичета в офиса се справят много по-добре. Имат си копринени ризи и неща от този род. Можеш ли да ми помогнеш? Да ме заведеш на пазар имам предвид. Трябва ми нещо за петък. Рокля. Нещо женствено, с воланчета или къдрички.

Когато изтърсих това, Катрин повдигна вежди.

— За какво говориш? — попита тя. — Къдрички? Това не си ти, Луси!

— Трябва да изглеждам елегантна — проплаках. — И много женствена и прекрасна.

— Ти и без това си прекрасна.

— Трябва да ми помогнеш! — примолих се аз.

— Не ставай глупава, разбира се, че ще ти помогна — отвърна Кати. — Но не пропуснахме ли нещо? Какво ще става в петък? Пък и щом си получила работата, какво значение има как са облечени другите момичета? Не се престаравай, Луси. Вече имаш по-елегантен вид, добре, вероятно имаше нужда от това, но в момента си облечена съвсем прилично за делова обстановка.

— Трябва ми нещо повече от прилично облекло. Искам да направя силно впечатление — отчаяно заобяснявах аз. — Да изглеждам стилна. А ми трябват и дрехи в най-различни стилове. Подходящ тоалет за нощен клуб и за… за кънтри клуб.

— Кънтри клуб? — Кати ме зяпна, сякаш съм се побъркала. — Ще ходиш в кънтри клуб ли? Но тук няма такива. Освен ако не броиш аматьорския драматичен клуб в Груумбридж.

— Имам предвид тоалетите да стават за всякакви случаи — обясних аз.

— А какво е подходящо за… да речем, рок концерт — подозрително попита Катрин.

Отметнах глава и презрително възкликнах:

— О, това ли? Вече не се интересувам от такива неща. Харесвам… „Ковънт Гардън“ и театъра.

— Театър?! — изпръхтя Катрин. — Кажи ми поне една пиеса в Уест Енд.

— „Котки“ — бодро отвърнах аз.

— От години не се играе — поправи ме тя. — И никога през живота си не си слушала опера. Какво става?

— Има един мъж — признах си.

— Знаех си! — възкликна тя. — Оли ли е? Да не е скъсал с Виктория?

— Не, не е. И е много по-красив от Оли — натъртено отговорих аз. — Има най-страхотните тъмни шоколадови очи и изглежда страхотно в костюм.

— Продължавай.

— Много е щедър. И мил. Другите в офиса ме тормозеха и той ме защити.

— Нали не става дума за шефа ти? — попита Катрин.

— Хм, да.

Тя се плесна по челото.

— Скъпа, тази работа ти е нужна. Не бива да излизаш с шефа си!

— Не излизам с него — засегнах се аз. — Само приятели сме. Приема нещата такива, каквито са. Покани ме на вечеря в петък, това е. И наистина искам да го впечатля. Да се изкатеря по корпоративната стълбица.

— Корпоративната стълбица ли? Това не си ти — констатира отново Катрин.

— Но мога да бъда — упорито настоях аз. — Щом Виктория изкарва по шейсет хиляди годишно, защо и аз да не мога?

— А този мъж… Щом не се срещате, защо те кани на вечеря в петък?

— Той иска да се срещаме — признах си. — Но вече му казах, че не се интересувам от връзка. Така че сме само приятели.

Кати поклати глава.

— Разбира се. Стига, Луси! Едва ли го вярваш — погледна ме проницателно. — Не искаш да му направиш добро впечатление само заради работата, това ми е ясно.

— Ами… чувствам се поласкана — толкова можех да си призная. — Само да го видиш, Кат! Невероятно богат и преуспял е и прилича на кинозвезда. А иска да излиза с мен.

Кати ме погледна, сякаш съм луда.

— Разбира се, че иска да излиза с теб, кой не би искал? Ти си невероятна, Луси.

Да, много хубаво. Но не бях стигнала доникъде с Оли.

— Но въпреки това работиш с него. Опасно е да се флиртува с колеги.

— Не мога да променя факта, че работим заедно. И ти работиш с Питър.

— И виж само каква каша стана — въздъхна тя.

— Е, Тод харесва новата Луси. А той е имал милион гаджета и аз просто искам да изглеждам стилна, като… като Марта Стюарт.

— Онази стара повлекана? Тя накрая се озова в затвора — предупреди ме мрачно Кати.

— Знаеш какво имам предвид — проплаках. — Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Но, Луси, надявам се, че той те харесва заради самата теб. Че не става дума само за външността и маниерите ти.

— Преди две седмици всички ме уверяваха, че са важни точно външността и маниерите — пригладих полата си. — Все едно, очевидно ме харесва заради самата мен, тъй като не съм нито богата, нито с аристократична титла. А той ми намери апартамент, в който да живея, и ми плаща куп пари. Оценява ме — казах аз. — И е мил.

— Добре — Кати остави чашата си. — Стига да е свестен човек, предполагам, че няма да ти се отрази зле. Ще те заведа на пазар. От много време искам да ти купя нови дрехи.

— Сама мога да си купя дрехи — гордо заявих аз. — С парите, които ми дава, задето ще се грижа за апартамента, и тези за пътните разноски сега разполагам с доста допълнителни средства. Дори не се налага да пипам заплатата си.

— Няма да ти стигнат за такива дрехи…

— Шестстотин на седмица — поясних.

Кати примигна.

— Определено е щедър.

Да. Такъв беше. И твърдо бях решила да му дам шанс поне като приятел.



На другия ден след работа тръгнахме да обикаляме магазините. Този път ми беше по-интересно, бях мотивирана.

Казвах на Катрин точно какво искам и тя избираше дрехите за мен: копринени ризи от „Емпорио Армани“, разкроена рокля от шифон от „Гоуст“, черни обувки с тънки каишки и високи токчета от „Л. К. Бенет“, две поли в тъмнозелено и сребристосиньо от „Дона Карън“, къса коктейлна рокля от „Уеърхаус“ и разкошна лека черна пелерина от „Джоузеф“. На закачалката пелерината изобщо не ме впечатли, но правеше всичко, което носиш под нея, да изглежда много официално и стилно.

После отидохме на вечеря. Катрин си поръча агнешка пържола и пресни картофи, а аз — салата с печено пилешко.

— Нямаш апетит ли? — учуди се тя. — Къде е огромната чиния спагети или риба с картофки? Има ги в менюто, да знаеш. Маскирали са ги като „солена треска и салата от едро нарязани картофи“, но общо взето си е риба с картофки.

— Спазвам нисковъглехидратна диета — отвърнах кратко.

Кати повдигна вежди.

— Защо?

— Просто реших да променя някои неща. Да се храня по-здравословно.

— Но това не е здравословно за човек, който не спира да танцува. И който тича сутрин!

Въздъхнах.

— Отказах се от спортуването — отвърнах лаконично. — Вече не намирам време.

Катрин се пресегна и ме разтърси за рамото.

— Ти да не си някой демон? — възкликна тя. — Какво си направил със сестра ми, изчадие такова?

Засмях се.

— Катрин, всичко е наред.

— Да видим — каза тя. Обърна се към сервитьора: — Бутилка „Шардоне“, моля. Ако откажеш да пиеш, ще знам, че си станала анорексичка, и ще съм принудена да се обадя на мама.

— Е, това не бива да става — признах аз и се съгласих сервитьорът да ми налее в чашата.

Виното всъщност се оказа много приятно. Втората бутилка — също. Катрин отказа да се включи и аз трябваше да я довърша сама. По дяволите! Тод нямаше да разбере. Много се забавлявах с Катрин и когато тя реши да си вземе пудинг за десерт, и аз не се възпротивих. Струваше ми се, че не съм яла цяла седмица. Тук имаха страхотни плодови пити с джинджифилов сладолед, така че си поръчах. И чаша бренди, което изгори гърлото ми, но какво пък? Беше ми доста весело. На Катрин — също.

— Истинска прелест! — възкликнах аз, докато тя подписваше чека за сметката. Не бях се забавлявала толкова, откакто Виктория бе предложила на Оли. — Да идем на бар.

— Претъпкани са — изтъкна Катрин.

— Тогава да си вземем шампанско и да идем в моя апартамент! — предложих аз ентусиазирано и леко завалено. — Не искаш ли да го видиш?

— Определено — съгласи се Катрин, взе всички торби с покупките ми и внимателно ме подкара към вратата. — Идеята ти е много добра. Но да пропуснем шампанското. Утре съм на работа, а и ти също.

Препънах се на тротоара и застанах пред „Пелъм хаус“, стиснала лакътя на сестра си.

— Охо! — бавно произнесе Катрин. — В тази сграда ли живееш?

— Чакай само да видиш — позвъних и Тоби Роджърс отвори вратата.

— Добър вечер, госпожице — поздрави той.

— Здрасти, Тоби — казах аз. — Тоби, т’ва е сестра ми Катрин. Катрин, т’ва е моят приятел Тоби Роджърс. Не Тони. Не му викай Тони, щото т’ва не е името му.

— Здравей, Тоби. Аз съм Катрин — извинително произнесе тя.

— Добър вечер и на вас, госпожице — тихо каза той.

— Ключовете ти у теб ли са? — попита ме Катрин. — Помниш ли в кой апартамент живееш?

— Госпожица Евънс остави ключа си при мен, госпожице — спокойно отвърна Тоби, — и обитава мансардния апартамент на последния етаж. Да ви придружа ли догоре?

— Знам къде живея — възмутено се обадих аз.

Катрин взе ключа от Тоби.

— Много благодаря — после погледна към мен. — Извинете я.

— Хей! — възразих аз.

— Няма за какво да се извинявате, госпожице — отвърна Тоби.

— Точно така. Абсолютно правилно — казах аз. — За нищичко!

Исках да бъда като Виктория. Затова отметнах косата си отново. Или поне се опитах. За съжаление обаче движението не ми се удаде съвсем. Никак даже. Само почувствах леко гадене и…