Луиз Бегшоу - Родена във вторник

Следващият ден в офиса беше ужасен.

Тод го нямаше и аз трябваше само да седя там, да отговарям на телефона и да записвам съобщения. О, и да правя кафе. Момичетата явно не си говореха една на друга, а на Джеймс му харесваше да ми се сопва на висок глас.

Бях прекалено изнервена дори да редя пасианси на компютъра си.

Прекарвах си времето в мечти, когато в три часа Джеймс и Джейд се изнесоха заедно на някаква среща. Мелиса вече беше във вътрешния кабинет и разговаряше с клиенти от Тексас, които искаха „някой мъничък палат“ някъде в централната част на Лондон, така че останахме само двете с Бъфи.

— Искаш ли кафе? — любезно предложих аз. В това се изразяваше цялата практика на новите ми офис умения за днес.

— Още кафе ли? Вече ми идва да захапя собствената си ръка — горчиво отвърна тя.

Бъфи отново беше облечена скъпо и красиво. Носеше къса жилетка на цветя от муселин върху розова рокля от шифон, с копринена подплата; розови чехли, сребристорозова чантичка „Шанел“ и бяло копринено шалче около врата.

— Има и без кофеин — отбелязах услужливо.

— В действителност никога не е напълно безкофеиново — мрачно заяви тя. — В него има почти толкова кофеин, колкото и в обикновеното кафе.

— Откъде знаеш?

— Правено е проучване. В родината ми. Показаха го по новините — Бъфи въздъхна. — Нещата никога не са толкова хубави, колкото изглеждат. На това поне можеш да разчиташ.

Леко се обнадеждих. Бъфи май искаше да се сприятелим.

— Искаш ли да станем приятелки? — попитах я аз.

Тя ме зяпна изненадано.

— Какво?

— Няма нищо. Беше глупава мисъл.

Но Бъфи вече бе извила леко устни в почти незабележим жест. Всъщност приличаше на леко трепване. Това ли се броеше за усмивка в изисканите кръгове на американското общество?

— Не може просто така да питаш — каза тя. — „Искаш ли да станем приятелки“.

— Защо не?

— Трябва да положиш усилия. Да го внушиш на другия. Да го заинтригуваш с разговор — продължи тя. — Имаш ли много приятели, Луси? Всички англичанки ли са като теб?

— Имам цял куп приятели — отвърнах. — Но всички са мъже. И разбира се, не всички англичанки са като мен. Да не би всички американки да са като теб? Има и други, нали, например Кортни Лав. Тя изобщо не прилича на теб.

— И Опра — услужливо допълни тя.

— Точно така. И Хилари Клинтън.

— Тина Търнър.

— Мадона — поклатих глава. — Но тя напоследък прилича малко на теб, нали? Стана много почтена — въздъхнах. — Преди я харесвах повече.

— Но тогава имаше косми под мишниците — ужасено промълви Бъфи. — Сигурно не харесваш косми.

— Това беше нищо — носталгично отбелязах аз.

— Англичаните не харесват косми под мишниците, нали? — попита тя. — Или това се отнасяше за французите.

— И французойките нямат косми. Всъщност на тях никак не им е лесно — мислех си за гаджето на сестра ми и думите му: „Всички французойки си затварят очите за изневерите на съпрузите си“, при това подхвърлени в разговор, преди да й предложи брак.

Точно така! Сестра ми. Страхотна идея. Можех да се обадя на Катрин! Вече трябваше да се е върнала в Лондон. Изпитах огромно облекчение; тази вечер поне нямаше да съм самотна.

— Едва ли им е по-трудно, отколкото на американките — горчиво се обади Бъфи.

— Какво имаш предвид? — попитах.

Тя ме погледна с присвити очи.

— О, американците са толкова глупави. Всички са дебели. Убиват заради петрола. Президентът е идиот. Искат да завземат целия свят. Каква е разликата между един американец и киселото мляко? В киселото мляко има някаква култура — тя въздъхна. — Това всъщност ми се стори смешно първия път, когато го чух.

— Съжалявам — сепнах се аз.

— Аз да не съм Джордж Буш? — театрално възкликна тя. — И знаеш ли какво, ако не харесваш храната в заведенията за бързо хранене, никой не те кара насила да я купуваш. Нито да ходиш на кино.

— Наистина ли ти е трудно тук?

— За всички американци е така.

— Тогава защо не се прибереш у дома? — попитах. — Ако толкова мразя някое място, не бих останала там.

Бъфи ме погледна тъжно.

— Не е така лесно — каза тя.

— Разбира се, че е. Само трябва да се обадиш в някоя туристическа агенция. Можеш да попаднеш на чудесни отстъпки, ако знаеш къде да потърсиш.

— Имам ангажименти — прошепна Бъфи. — И не съм готова да ги прекъсна.

— Някой мъж ли? — съчувствено попитах аз.

— Не просто някой — единственият за мен — отвърна тя. — Но мисля, че ми изневерява.

— Не можеш ли да му потърсиш сметка?

— Нещата не стоят така.

Реших да не споря.

— Тогава просто го зарежи — казах. — Ти си много красиво момиче, Бъфи, с това женствено излъчване и… — махнах с ръка към тоалета й в розово и кремаво. — Момиче като теб може да има всеки — промълвих завистливо.

— Но не мога да задържа никого — въздъхна тя. — Трябва да продължа напред. Но не мога, защото го обичам прекалено много.

Какво можех да кажа на това?

— Разбирам — промълвих само. — Искаш ли да излезем на вечеря?

— Едва три и половина е — шокира се Бъфи.

— Тогава ще е късен обяд. Ще кажеш, че ти помагам за нещо. Ще идем в някой бар, ще пийнем чаша вино с газирана вода и ще хапнем нещичко.

— Нещо нисковъглехидратно ли? — подозрително попита тя.

— Разбира се — опитах се да я изкуша аз.

Бъфи се поколеба.

— По-добре не — каза накрая. — Той, искам да кажа, господин Мейл, може да разбере. А не бихме искали да го ядосаме.

Кимнах.

— Точно така. Определено не искаме.

Не беше важно. Щях да се обадя на Катрин след работно време. Надявах се, че е в града. Иначе щеше да се наложи да звъня на службата за точно време, само и само да чуя нечий глас за компания.

Слава богу, Катрин отговори на позвъняването ми. И беше в Лондон.

— Не можех да понеса още една вечер да ям полусурова свинска пържола — каза тя. — Може да хвана свинска тения.

— Как си? — съчувствено попитах аз. Наистина исках да разбера как се чувства. Но освен това се надявах да имам възможност да поговоря за Тод. Да потърся съвет. Петък наближаваше…

— Добре съм — тъжно отвърна Катрин. — Искаш ли да дойдеш при мен? Или аз да дойда до апартамента на Оли.

— Вече не живея при Оли. Изнесох се.

— Къде си? — в гласа й се прокрадна лек интерес. — Да дойда ли при теб?

Огледах луксозната си и стерилна стая.

— Предпочитам да видя твоя апартамент — размислих аз. — Къде се намира?

— Близо до „Ърлс Корт“ — каза тя. — Улица „Кингстън“. Номер тридесет и две, апартамент пет А.

— Идвам — весело отвърнах аз.

Апартаментът на Кати изглеждаше точно такъв, какъвто си го бях представяла. По-уютна версия на моя; чист и спретнат, но с много цветове и особено излъчване като на самата Кати. Макар да бе съвсем стандартно луксозно лондонско жилище под наем, обзаведено с хром и светло дърво, тя бе успяла да му придаде уюта на всичките си предишни жилища: навсякъде имаше куп различни по цвят рози в стъклени вази, снимката на мама и татко, окачена на стената, розови килимчета по пода, а в тоалетната — книга с цинични вицове. В кухнята видях букетчета изсушени билки, закачени на чистите стени — изглеждаха малко не на място, което беше идеално. Човек не можеше да изличи момичешкото у Кати. Дори и когато беше с разбито сърце.

Искаше ми се веднага да започна с Тод, но не биваше, нали? Не и когато сестра ми се опитваше да забрави голямата любов в живота си.

Седнахме с подвити крака и чаши диетичен топъл шоколад в ръце върху големия й мек диван, където бе метнала бледосиня покривка с малки бели цветенца. Катрин се смая, когато казах „да“ на диетичния шоколад, но какво ли знаеше тя. Дни наред не бях слагала нищо сладко в уста. Вече дори не ми се струваше толкова противно.

— Значи си се върнала на работа? — започнах аз.

Катрин кимна.

— Няма да позволя онзи негодник да ми провали шансовете за добра кариера — храбро заяви тя. — Тази година със сигурност ме очаква голяма премия. И не искам никой да си мисли, че съм преживяла нервен срив — тя потрепери. — Клишето е съвсем вярно, знаеш ли, наистина са като акули. Усещат кръвта.

— Е, видя ли се с него?

— О, да — мрачно потвърди Кати. — Видях го.

— И?

— Казах: „Добро утро, Питър. Забелязах, че банковият коефициент пак е скочил“.

Усещах, че има и още.

— Той се съгласи с мен и се разминахме.

— И? — притиснах я аз.

— И — въздъхна тя — беше с новото си гадже.

— Какво? — направо изкрещях.

— Аз скъсах с него. Има право да е с ново гадже. Защо да ме интересува? — каза Катрин и очевидно отчаяно я интересуваше.

— Новото му гадже — попитах аз — беше…

— … Естер. От Ню Йорк. Да, тя беше.

Прегърнах я, но тя ми отговори само с леко докосване. Усещах, че не иска да ме прегърне здраво, защото иначе ще се разплаче.

— Виж, може да не му е гадже. Нали каза, че работят заедно. Може да са само колеги.

— Държаха се за ръце.

— О!

— И той каза: „Катрин, познаваш гаджето ми Естер, нали?“