В думите й имаше толкова несправедливост, че дори не знаех какво да й отговоря.

— За какво ми е огледало?

— За да се оглеждаш — заяви тя най-сериозно, сякаш съм идиотка.

Свих рамене.

— Знам как изглеждам, благодаря.

Оли направо щеше да се задуши от смях. Попиваше всяка думичка, предател такъв!

Виктория хапливо отбеляза:

— Съмнявам се.

Подръпнах косата си. Надявах се, че не е заприличала отново на разплетена кошница.

— Помогни ми, скъпи — обърна се глезено тя към Оли, с онзи задъхан тон на малко момиченце. Миглите й пърхаха като луди. — Накарай Луси да разбере, че трябва да направи нещо за тази… стая.

В устата й „стая“ прозвуча като „бърлога“.

— Не ме въвличай в това, скъпа — лениво отвърна както винаги Оли. — Стаята си е на Луси, може да прави каквото си иска с нея.

Вики се нацупи, но после ме остави на мира. Винаги оставяше на Оли последната дума и никога не му противоречеше.

Питах се дали именно затова той я харесва толкова много.

За миг се замислих какво ли щеше да е, ако аз оставях на Оли последната дума. Ако не го дразнех безмилостно седмици наред, след като Шотландия загуби от Италия в шампионата на шестте страни, макар че русокосият му негодник ми го бе върнал, когато ние загубихме от Франция.

Виктория никога не дразнеше Оли, освен с нещо от рода на: „Ооо, виж само какви бицепси“ или „Четох, че си спечелил ново дело, скъпи, скоро ще те направят съдия“.

Докато аз заявявах: „Как можеш да търпиш тази ужасно досадна работа?“. Истината е, че не ревнувах от Виктория. Или поне не в романтичен план. Когато се нанесох в жилището му, двамата с Оли си поговорихме напълно откровено. Казах му: „Виж какво, приятел, не се и опитвай, защото не излизам с приятелите си“. Което според него било съвсем кратко и ясно.

Това си беше мое правило. Да излизаш на срещи с приятели винаги е катастрофа. Много добре го знаех; бях излизала на срещи с момчета, които са ми приятели, и винаги всичко бе свършвало катастрофално.

Но пък ако той беше проявил някакъв интерес, все щеше да каже нещо. Всичките ми стари гаджета се бяха опитвали, макар че и на тях им бях изнасяла същата реч.

Признавам си, през първите шест месеца бях леко разочарована. Май очаквах някоя и друга целувка понякога, след като сме изпили бутилка вино заедно. Или нещо друго.

Но после започнах да разсъждавам по-трезво. Е, добре, не се интересуваше от мен. Не може да увесваш нос заради мъжете. А и за пръв път бях донякъде сериозна в думите си. Ако почнеш да излизаш на срещи с приятел и нищо не се получи — или по-точно, когато нищо не се получи, — какво губиш? Приятел. Откровено казано, човек винаги може да си намери нови. Но ако почнех да излизам с Оли и не се получеше, щях да съм оплескала нещо наистина хубаво. Защото той със сигурност беше най-добрият ми приятел, през целия ми живот. А почти също толкова важно бе, че щях да загубя и апартамента си в хубав квартал.

Апартаментът беше чудесен. Стаята ми имаше голям прозорец към улицата, точно под един огромен кестен, така че през пролетта и лятото се събуждах под сянката на широките му зелени листа. Имаше си дори и малка — добре де, миниатюрна — квадратна градинка, наистина беше много приятно да поседнеш навън, когато времето е хубаво, и да изядеш десертче с ягодов пълнеж или да изпиеш един студен шейк.

Пък и не бях от хората, които са все мрачни и унили — освен може би тази вечер. Знаех какви момичета харесва Оли и те съвсем не приличаха на мен. Преди Досадната Виктория беше Досадната Рианон и Досадната Фей. Бях сигурна, че си ги поръчва от едно и също място: със средно дълга коса, гладка и блестяща, кльощави, без мускули, обичаха да носят къси роклички и обувки на висок ток, винаги имаха перфектен маникюр и смятаха, че Оли е прекрасен.

Всъщност тази мисъл ме ободри. Доста време се бе задържал с Досадната Виктория, бих казала прекалено дълго. Оли беше доста предсказуем и сменяше приятелките си със сезона, ново момиче на всеки четири месеца. Вече бе краят на февруари. Скоро щеше да дойде пролетта. Значи не след дълго щеше да доведе вкъщи поредната досадна кукличка, но тя поне щеше да е малко по-добра от Виктория.

Усмихнах се. Да, точно така. Бях стигнала до края на търпението си с Виктория. Обаче тя скоро щеше да си тръгне и животът ми щеше да стане отново нормален.

Което, с голямо удоволствие можех да заявя, беше направо идеално.



— Луси…

— Не — излъгах аз. — Няма я.

— Луси — Оли нежно, но настойчиво разтърси рамото ми.

Неохотно отворих едва-едва едното си око. Държеше чаша чай, но това не ме умилостиви докрай. Предната вечер се бях поувлякла със старата версия на „Междузвездни войни“ и бях останала будна до два часа.

— Успала ли съм се? — измърморих аз. Очакваше се да съм в офиса горе-долу към десет.

— Не си — той ми се усмихна успокоително. — Едва седем и петнайсет е.

— Седем и петнайсет? — толкова се вбесих, че се изправих рязко в леглото. — Седем и петнайсет? Защо ме будиш посред нощ?

Оли много добре знаеше, че не ставам преди девет, нито минутка по-рано.

— Съжалявам.

— Така и трябва. И някаква си чаша чай изобщо не е достатъчно извинение — сърдито отбелязах аз.

— Да си я взема ли тогава? — попита Оли, заплашвайки да измъкне чашата изпод носа ми.

— Категорично не — ядосах се и я дръпнах рязко от ръката му.

— Просто днес трябва да съм в офиса по-рано. Имам важно дело.

— Моите съболезнования — отвърнах аз. — Но това, че си адвокат, си е само твоя грешка, както съм ти казвала и друг път.

— Така си е.

— И наистина нямаше нужда да ме будиш, за да ми кажеш чао.

— Не е за това — Оли побутна настрани няколко броя на „Керанг!“ и се настани на разчистеното място на килима ми. — Имам да ти казвам нещо.

Отпих глътка от чая.

— Добра новина ли?

— Да — внимателно отвърна той. — Много добра. Но има и малък недостатък.

Усмихнах му се смело.

— Ами да я чуем тогава.

Оли изглеждаше смутен, но успя да се усмихне широко.

— Ще се женя! — заяви той.

Не изтървах чая, за което мислено си присъдих десет милиона точки за умения и незабавно се провъзгласих за Учител тъмен джедай.

— Това е чудесно! — излъгах аз. — За… Виктория ли?

— Разбира се, че за Виктория — отвърна той. — Ти какво, да не мислиш, че водя някакъв двойствен живот като Джеймс Бонд?

— Така ли е? — попитах заинтригувано аз.

— Не — отвърна той.

— О! Ами страхотно. Значи си й предложил, така ли?

„И не си ми казал нито думичка! — но това не го казах на глас. — Все пак много благодаря, че ми показа пръстена и така нататък“.

— Всъщност тя ми предложи — Оли се усмихна скромно.

— Тя ти е предложила?

За миг се шокирах толкова, че забравих за нещастието си. Това изобщо не бе в стила на Виктория. Тя никога не би направила нещо толкова нетрадиционно и дръзко.

— Да — отвърна той. — Вчера беше двадесет и девети февруари. Годината е високосна, забрави ли?

О, да. Вярно. Супер!

— Както и да е, тя ми предложи, падна на колене и всичко останало.

— И ти каза „да“.

— Така е — потвърди той тъжната истина.

— Поздравления — оставих чая настрани и го прегърнах тромаво. — Много се радвам за двама ви — опитах се да докарам приятелска усмивка в стил Тони Блеър. — Вики при нас ли ще се пренесе?

Лицето на Оли потъмня.

— Това е лошата новина — каза той.

— О, значи няма да дойде засега, така ли? Е, много жалко — бодро заявих аз.

— Не, не. Ще се пренесе. След като ще се женим и всичко останало, това ще бъде домът ни — стисна рамото ми. — Много съжалявам, приятел, наистина. Но ще трябва да те помоля да се изнесеш.



Веднага щом Оли излезе, си облякох долнището на анцуга и анорака и излязох да тичам. Не можех да измисля какво друго да направя. Избрах си много тежка, размазваща музика. „Слейър“. Нещо наистина много потискащо. Подхождаше на сивото небе, а и съвсем неслучайно — на настроението ми.

Да се изнеса!

Да се изнеса!

Тичах нагоре по хълма към станцията на метрото, опитвайки се да се абстрахирам от всичко с огромни физически усилия. След това щях да продължа да се изкачвам по друг хълм, нагоре към Хампстед. Много тежък маршрут. Който не ти оставя сили да мислиш.

Разбира се, въпреки това си мислех за всичко. Нямаше как, дори и когато Кери Кинг извиваше поредното бясно соло в ухото ми, а дробовете ми сякаш изгаряха и във всеки мускул се бе натрупала млечна киселина.

Защо Виктория? Трябваше да я зареже, а не да се жени за нея. Аз не можех и пет минути да я издържа, а Оли искаше да прекара с нея целия си живот?

Да, добре. Вярно, не бях господар на приятелите си. Трябваше да го запомня. Хората са най-различни, както казват. Просто бях толкова разочарована, защото си мислех, че той е различен. Явно не беше така. Оли искаше да се ожени за момиче, което е изключително женствено и маха с ръка, като използва само връхчетата на пръстите си.

Бррр! Досадната Виктория и предвзетото й махане.

Спрях и се наведох, мъчейки се да си поема въздух, и тогава зърнах отражението си във витрината на едно кафене. О, боже! Цялата бях зачервена и потна, косата ми беше залепнала за главата. Виктория никога нямаше да се докара така, нали?

— Хайде, Вики — бях й предложила преди няколко месеца, когато тъкмо се бе появила на сцената и аз си мислех, че може да иска да се сприятелим. — Имам още един пропуск за часа по кикбокс. Искаш ли да се поизпотим?

— Аз не се потя — отвърна тя с престорена усмивка. — Нали знаеш старата поговорка, Луси: конете се потят, джентълмените се оросяват, а кожата на дамите просто блести.

Сега като се замислех, май именно тогава разбрах, че ще я намразя.

А сега тя щеше „просто да блести“, докато смъква от стените любимите ми плакати и облепва цялата ми стая с тапети на бургундскочервени цветчета от Лора Ашли.