— Разбира се, че е така.

— Тогава нямам право да се оплаквам. Приоритетите й са съвсем правилно определени. А и мъжете трябва да бъдат истински мъже.

— Да. Колкото до… — колебаех се. — Мисля, че не бива да я слушаш за отслабването.

Оли се ухили.

— Не я слушам. Казах й, че съм го обмислил и предпочитам да подкрепям английски отбор, вместо да приличам на Орландо Блум6.

— Слава богу! — възкликнах.

Представата за Оли без мускули бе прекалено потискаща, за да мога да кажа нещо.

— Тя как го прие?

Той вдигна рамене.

— Един мъж трябва да определи граници. Но… — очите му отново потърсиха моите — … трябваше да й се реванширам. Казах й, че онзи негодник Тод Мейл може да дойде на сватбата все пак.

Дръпнах се рязко, сякаш ме беше ударил.

— Тод не е негодник.

— Според мен е.

— И на какво основание го твърдиш? Нали ти самият ми каза, че едва го познаваш?

— Луси — въздъхна Оли, — човекът си има репутация.

— Е, да — отметнах косата си, както правеше Виктория. — Очевидно и аз си имам „репутация“ — мислех си за онова, което тя ми беше казала. Че приятелите му ми се присмиват. — И всичко е пълна глупост — извиках аз.

Охо! Старото ми аз надигаше непокорната си глава. Трябваше да поработя върху това.

— Ти също го познаваш бегло. Едва от няколко дни.

— Е, ти пък познаваш Виктория само от няколко месеца, а ще се жениш за нея! — върнах му го аз.

Оли изглеждаше шокиран. Вероятно бях отишла твърде далеч.

— Исках да кажа, че можеш да опознаеш някого и за кратко време. Не знам дали Тод е идеален, но засега той е… много мил — довърших малко неубедително.

— Е, добре — Оли внезапно се притесни и явно искаше да сменим темата. — По спортния канал има ръгби мач. Искаш ли да го гледаме и да си поръчаме храна за вкъщи? Можем да си вземем къри. В хладилника има няколко бутилки „Хайнекен“.

О, само как бих искала!

— Стига с шегите, Оли — усмихнах се насила. — Изнасям се, забрави ли?

— О! — той доби още по-унил вид. — Вярно.

— Ще извикам такси — казах аз. — Ще разглобиш ли компютъра ми?

— Няма проблем. Ще дойда с теб, за да го кача по стълбите в новото ти жилище.

Представих си как Оли влиза в новия ми апартамент и вижда цялата му прелест. Незнайно защо идеята не ми допадна особено.

— Не, няма нужда — отвърнах. — Там има кой да ми помогне.

Всъщност не вярвах, че господин Роджърс ще ми е от полза. Човекът изглеждаше така, сякаш ще получи инфаркт само ако повдигне един от куфарите ми.

— Някой приятел от работата ли?

— Точно така — излъгах.

— Нов приятел — усмихна ми се Оли. Палава усмивка, която за миг ми напомни за стария Оли, с когото обикаляхме из Европа. — Несъмнено някой лъскав тип.

— Много лъскав.

— Ревнувам — каза той. — Не съм сигурен, че ми харесва моята Луси да си има нови приятели.

— Не се тревожи, приятел — прегърнах го силно аз. — Ти винаги ще си останеш най-старият и най-специалният.

Той също ме прегърна и изведнъж ми се доплака. Затова побързах да извадя мобилния си телефон и да се обадя на таксиметровата служба. Едва ли щях да се размекна, докато споря със „Силвър стар лимузини“ — изподрани седалки, миришещи на повърнато, стари фордове и „Рено пет“ — за тарифата до „Найтсбридж“. Знаех, че ще се опитат да ми надпишат сметката с пет лири само задето са отишли в район, в който вероятно никога не са ходили преди. А вероятно не са го и чували.



Ето че пристигнах. Стоях пред „Пелъм хаус“ с два малки куфара и огромен монитор. Натиснах входния звънец. Нямаше за какво да се притеснявам.

Вратата се открехна леко и Тоби Роджърс ме изгледа отвисоко.

— Добър вечер, госпожице — с равен глас поздрави той, сякаш съм самата кралица, а не смутено двайсет и няколко годишно момиче със скъсани джинси и тениска на „Металика“.

Искаше ми се да остана с чорапогащника и токчетата, като Катрин или някоя от онези жени, които май стояха гримирани по двайсет и четири часа на ден. Но те просто не бяха практични за пренасяне на тежък багаж.

— Трябва да кача тези неща горе — ненужно обясних аз.

Той потисна въздишката си.

— Бих ли могъл да ви предложа помощ, госпожице?

Тоби Роджърс беше поне на седемдесет и пет. Направо не си представях как ще помъкне монитора към асансьора, без да си докара херния.

— Да, благодаря. Ще задържиш ли вратата отворена, докато аз занеса това горе? Ще се върна за ключа.

— Сигурна ли сте, госпожице? — леко притеснен попита той.

Но аз вече бях минала покрай него, приведена под тежестта на огромния монитор. Проклет да е Кен, задето не ми купи лаптоп!

Слязох обратно долу, а портиерът вече бе вкарал куфарите ми вътре и ми бе приготвил ключа.

— Страхотно. Много благодаря, Тоби — казах аз.

Той изглеждаше леко объркан.

— Няма защо, госпожице.

Асансьорът спря на етажа и от него се появи друг обитател на сградата. Жената беше със старомоден костюм от туид, огромни перлени обици и силно намръщена. Изгледа тениската ми на „Металика“ с откровена омраза.

— Коя е тази персона, Тоби? — настоятелно попита тя, докато аз влачех куфарите си към асансьора.

— Това е госпожица Евънс, Ваша Светлост — веднага отвърна той. — Ще живее в мансардата.

— О, по дяволите! — извика Нейна Светлост. — Още една. Онзи проклет янки!

Вратите се затвориха със свистене и асансьорът тръгна плавно нагоре. Какво пък беше това?

Вероятно не беше добра идея да се появя тук така. Започвах да се притеснявам. Може би трябваше да си купя бледобежови панталони и светли обувки с ниска подметка и да ги обуя заедно с някоя от новите ризи. Тази жена бе истинска аристократка, ами ако се оплачеше на Тод, че снижавам нивото им?

Сетих се за Тод и обяда ни, за всички негови комплименти. Дали вече бях успяла да проваля всичко? Да съсипя корпоративния имидж?

Не можех да понеса тази мисъл. Побързах да отворя вратата и да завлека очуканите си куфари и компютърните си части вътре, после затворих здраво. Добре поне, че ме бе видял само един от обитателите. Включих осветлението — лампите светнаха веднага и осветиха огромната като пещера всекидневна с изисканите си лъчи, — после замъкнах всичките си вещи в най-малката от спалните за гости, точно до зимната градина. Заех се да обикалям.

Странно, без Тод до мен това място ме караше да се чувствам неспокойна. Толкова беше голямо. И безукорно чисто! Изобщо не приличаше на истински апартамент, а на оживяла снимка от списание за обзавеждане. Само че без никакво усещане за живот. Всичко беше някак стерилно, като болнично отделение, и също толкова уютно.

Усетих как сърцето ми се свива от притеснение. Ами ако разсипех вино върху снежнобелия килим? Или пък ожулех ъгълчето на дивана например? В крайна сметка жилището не беше мое. Аз просто го пазех за други. И макар Тод да бе казал, че е възможно да остана тук цяла година, същевременно беше казал, че трябва да съм готова да го напусна в най-кратък срок.

Реших да приема това напълно сериозно. Прибрах се в спалнята за гости, която имаше размера на хола в апартамента на Оли, но поне изглеждаше като нормална стая, а не като самолетен хангар. После грижливо разопаковах новите си дрехи, тоалетните си принадлежности и компютъра. И толкоз.

Втория куфар оставих затворен. Там бяха плакатите, програмата с песните на „Оейзис“, колекцията от стари броеве на „Керанг!“ и дисковете ми. Не можех да ги извадя тук. Никакво разхвърляне. Никакъв багаж. Само неща, които да напъхам в един куфар и да се изнеса за десет минути, ако се наложи.

Добре.

Огледах новия си дом. Основният ми гардероб се намираше в дрешника. Нямах много дрехи. Вероятно щеше да се наложи да давам някои на химическо чистене всеки ден, но наоколо сигурно имаше много такива ателиета. Подредих в банята шампоана си и душ гела от „Буутс“ и бях напълно готова. Ура!

Отпуснах се тежко на леглото и се зачудих защо не се чувствам особено възторжена.

Сигурно заради дрехите. Свалих любимите си джинси и туристическите обувки, сложих си тъмносинята пола, бяла риза и черни обувки. Вече нямаше да уплаша някоя херцогиня, но все още се чувствах потисната.

Защо ли? Апартаментът беше прекалено голям и макар да бях искала да се махна от Виктория, сега се намирах далеч и от Оли.

Замислих се за него. За русата му коса, мускулесто тяло и леко стеснителните му маниери. Бях преживяла много забавни моменти в онзи апартамент. И не само в апартамента — на ръгби мачове, в бара — къде ли не.

Може би трябваше да му се обадя. Да го поканя на гости. Дори и да дойдеше с Досадната Виктория, пак щеше да ми е приятно да го видя.

И тогава изневиделица отново чух гласа й: „Е, сега, след като си поприказвахме, съм сигурна, че разбираш. Оли вече си има достатъчно приятели. Мъже. Хора от собствената му среда. А и, разбира се, най-добрият приятел на един мъж винаги е съпругата му…“

Ръката ми се отдръпна от телефона.

Седнах на леглото и се зазяпах невиждащо в пространството. После тръснах леко глава, станах и слязох пак във фоайето.

— Да, госпожице — възрастният човек одобрително, изгледа новите ми дрехи. Мислено се поздравих за решението.

— Тоби, имаш ли Бизнес справочник?

Той ме погледна неразбиращо.

— Нали се сещаш, като телефонен указател? — обясних аз. — С реклами и обяви в него. За индийски ресторанти и заведения, които предлагат храна за вкъщи.

— Опасявам се, че не, госпожице — отвърна той с леко скандализиран вид.

Стомахът ми изкъркори шумно.

— Добре. А знаеш ли някое място наблизо, където мога да хапна — някое евтино местенце? — побързах да добавя. — Такова, в което предлагат и храна за вкъщи.

Той въздъхна.

— Бих могъл да ви препоръчам няколко ресторанта, госпожице, но не вярвам да предлагат храна за вкъщи. А и са доста скъпи, опасявам се.