Тод ме харесваше.

Тод Мейл харесваше мен. Харесваше ме и искаше да излиза на срещи с мен. Е, вярно, аз не го харесвах в този смисъл. Но му го бях заявила направо и това не бе променило нищо.

Той все още… ами направо ме преследваше.

И истината бе, че започвах да се наслаждавам на ситуацията. Не че някога можеше да има нещо между нас. Тод не беше мой тип. Но се ласкаех от вниманието му. Когато Виктория ми бе казала, че всички приятели на Оли са се забавлявали с увлечението ми по него, си бях представила една ужасяваща картинка — на мъжкараната Луси, която никой мъж не би харесал. Е, явно след като се бях подстригала и сменила гардероба си, този богат и търсен американец бе започнал да ме преследва. Същият, за когото Виктория бе заявила, че никога не би се заинтересувал от мен.

Така ли? Явно се интересуваше, възгордях се аз. Обсипваше ме с цялото си внимание. И ми беше приятно!

Харесваше ми да съм ухажвана от някого, за разнообразие. Това почти компенсираше цялата история с малките глътки „Шардоне“ и чорапогащника.

Освен това ми беше шеф. Нямаше да е зле да сме приятели. Съвсем откровено му бях казала какво мисля за романтичното обвързване, упорито си повтарях наум аз.

В ума ми изникна представата за Оли, влюбено загледан във Виктория, и веднага усетих вече познатата болка и страх.

Не се канех да използвам Тод… не точно. Просто заслужавах малко внимание. И защо не? Щях да натрия носа на Виктория. И на Оли, като се замисля. Можех да флиртувам и да нося рокли на цветя като всяко друго момиче.

— Не забравяй — внезапно се обади Тод, когато завихме по улица „Маршъм“, — не споменавай за това в офиса. Дискретност, нали разбираш? Това е от огромно значение за бизнеса.

— Разбирам.

— Утре заминавам за Париж — каза той. — Ще потърся няколко жилища на „Шанз-Елизе“. Така че ще ти се обадя в петък вечер.

— О! — оставах на милостта на Джеймс. — Няма проблем — бодро отвърнах аз.

— Няма ли да ти липсвам? — попита Тод, повдигайки брадичката ми с гладкия си показалец с идеално оформен маникюр.

— О, не — казах. — Графикът ми е натоварен. Прическа, грим, нали разбираш, все неща от този род.

— Точно така — зарадва се той. — Мразя жените, които се лепят за теб и непрекъснато ти звънят, за да питат къде си.

— И аз също. Всеки човек има нужда от лично пространство. Както и да е — продължих леко виновно, — аз не бих ти звъняла. Нали не сме гаджета.

Той ме изгледа прочувствено и каза:

— Мисля, че на двамата с теб ще ни бъде много интересно заедно, Луси. С нетърпение го очаквам, а се надявам и с теб да е така.

Всъщност май наистина беше.

Върнахме се в офиса и Тод веднага отиде в кабинета си. След малко вътрешната линия на бюрото ми звънна и само за един вълшебен миг си представих, че ще ме извика вътре, ще затвори вратата и ще ме награди с голямо повишение.

Но Тод каза само:

— Луси, би ли изпратила при мен Джейд с папката на Ричмън.

Отвърнах кратко:

— Разбира се, сър — можех да бъда дискретна. — Би ли занесла на господин Мейл папката на Ричмън — обърнах се към Джейд. Сякаш тя не бе чула всичко. Все пак седеше само на половин метър от мен.

— О, да — отзова се тя и цялата се изчерви. — Папката на Ричмън. Разбира се. Къде ли е…

Отвори чекмеджето на бюрото си и зарови вътре.

Видях как Бъфи и Мелиса си размениха многозначителни погледи. За бога, нима фактът, че не знаеш къде си оставил някаква папка, заслужаваше такива убийствени погледи?

Джеймс бясно тракаше по клавиатурата си, привел гръб и с израз, който казваше, че мрази всички ни.

Чудесен офис, няма що. Щеше ми се да ги дръпна всички настрани и да им покажа как могат да се забавляват. Но вероятно щеше да е безсмислено. Това беше светът на възрастните и забавлението нямаше място в него.

— Ето я! — бодро възкликна Джейд. — Луси, ще записваш ли, ако има съобщения за мен? Навярно ще се забавя, докато работим по тази папка.

— Разбира се, Джейд — отвърнах с най-възпитания си тон.

Тя грабна папката, която ми се стори доста тъничка, и тръгна със ситни стъпки към кабинета на Тод, покатерена на неудобните си токчета. Наистина бяха много високи. Може би и аз трябваше да си купя такива.

Остатъкът от деня мина доста скучно. Джейд и Тод останаха затворени в кабинета през по-голямата част от следобеда и той си тръгна към четири часа.

Точно в пет аз грабнах чантата си.

— Къде си тръгнала? — злобничко се поинтересува Джеймс.

— Пет часът е — отвърнах.

— Имаме папки за подреждане.

— Аз нямам — уморено се обади Бъфи.

— Е, аз пък имам — натърти Джеймс. — И някой трябва да се погрижи за тях.

— О, няма проблем — небрежно казах аз. — Просто ще трябва да обясня на господин Мейл защо съм тук и след работно време. Той вече ме попита веднъж за това.

— Така ли? — Джеймс гневно се замисли над думите ми. — Ясно. Ами добре. Предполагам, че можеш да тръгваш тогава — пророни той. Звучеше огорчен.

Зачудих се дали всички не бяха пълни въздържатели. Какво друго би обяснило надвисналия тук тъмен облак?

Но пък, от друга страна, проблемът не беше мой.

— Чаооо! — извиках аз. Излязох навън, пристъпвайки внимателно с новите си високи токчета. Но първо махнах на всички за довиждане съвсем лекичко, само с върха на пръстите си.

Щяха да видят те!



Когато се прибрах — направо влетях вкъщи, защото всичко ми се струваше толкова прекрасно, Оли вече беше там.

— Какво става? — попитах, забелязвайки унилото му лице.

Нима всички бяха решили да са мрачни днес? Не знаеха ли, че светът е фантастично място? Дори и ако се налага да носиш обувки на висок ток.

— Нищо особено — и отново потъна в мълчание.

— Е, добре. Днес се изнасям — погледнах към двата си куфара, опаковани и подредени чинно до вратата. — Ще ми помогнеш ли да сваля компютъра си до таксито? Мониторът е доста тежък.

— Няма проблем — Оли вдигна очи. — Значи наистина си отиваш?

— Налага се. Ти ме изгони, забрави ли? — усмихнах се, за да обърна всичко на шега, но всъщност не беше. Още ми беше тежко. — Двама са достатъчни, нали така казват.

— Да — съгласи се той. — Тя е красиво момиче.

— Прекрасно — учтиво потвърдих аз.

— Стилна и изискана — продължи Оли. — И непременно трябва да бъде на върха, след като работи толкова усилено.

— Тя е много преуспяла в кариерата си — кимнах аз.

— Точно така — и пак замълча.

Не ми се щеше да се откъсвам от фантазиите си на тема „Тод ме харесва“, но не можех да подмина нещастието на Оли. Въздъхнах и си дръпнах стол.

— Какво има?

— Не знам. Нищо. Вероятно трябва да поработя повече — каза той.

— Проблеми в работата?

— Не, не става дума за мен. А за Виктория.

— Не разбирам. И двамата сте на гребена на вълната — опитах се да го ободря аз. — За какво се притеснявате? А и ти бездруго работиш прекалено много.

— Може би не.

Изчаках. Явно искаше да говори, затова щях да го изслушам.

— След сватбата Вики не смята да работи — каза той. — Възнамерява да се съсредоточи върху семейството.

— Това е много хубаво. Куп малки дечица ще тичат около вас. Да не би ти да не си готов за деца?

— О, не. Искам много деца. И нямам нищо против да издържам семейството си.

— Става дума за известно време. Колкото продължава отпускът по майчинство.

— Не, тя иска да престане да работи изобщо.

— О! — трябваше да осмисля това. — Е, аз не бих го направила, но се опитвам да разбера — свих рамене. — Виж, ако тя свали малко стандарта си на живот, тогава двамата лесно ще се справяте и с това, което ти изкарваш. Вече имаш собствен апартамент.

— Там е проблемът — унило пророни Оли. — Не иска да свали стандарта си.

— Тогава как така ще напусне работа?

— Виктория смята, че аз трябва да работя малко по-усилено — извърна очи от мен и се загледа в масата. — И да се разделя с многото си „нелепи скрупули“, както ги нарича тя. Относно делата, които поемам.

Не казах нищо.

— Какво мислиш, Луси? — примоли се Оли.

Какво мислех ли? Че трябва да избяга с викове. Исках да му изкрещя да зареже, тази вещица. Но това не беше в стила на новата Луси, нали? А и отново чух в главата си гласа на Виктория, която със злобна усмивка ми заявява как Оли е обсъждал „увлечението“ ми с нея. И как всички негови приятели говорели, че провалям шансовете на приятелките му…

— Виж… — подхвана той. — Знам, че не харесваш Вики.

— Харесвам я! — излъгах аз.

— Наричаше я Досадната Виктория.

— Само на шега — заявих твърдо. — Галено обръщение.

— Двете вече се разбирате много по-добре, нали? — попита Оли с леко унесен вид. — След като те заведе да пооправиш външния си вид?

— О, да.

— И те помоли да й станеш шаферка.

Кимнах отсечено.

— Кажи ми тогава защо вече я харесваш, имам предвид сега — каза той.

О, господи! Трябваше да измисля нещо! Трябваше!

— Ами тя се отнесе много мило с мен. И ми помогна да получа работата при Тод.

Оли кимна.

— А и както ти каза, тя е толкова стилна и елегантна. Винаги е толкова организирана.

— Такава е — съгласи се Оли.

— И преуспяла. Което показва голяма амбиция.

— Да.

— И очевидно те обича.

— Да — за пръв път лицето му леко просветна. — Наистина ме обича, нали? Казва, че винаги ме е обичала. Интересува се от мен повече от всяка друга жена, която съм срещал — въздъхна. — Чудесно е да има някой, който е толкова загрижен за теб.

— Разбирам — нямаше никакво съмнение, в училището по подмазване Виктория Кобхъм нямаше равна на себе си.

— Когато ми дава съвети, го прави само за мое добро.

— Да.

— И е чудесно, че най-голямото й желание е да си остане у дома и да се грижи за децата. Това е най-важната работа на света.

Сетих се за собствените си прекрасни родители.