Седях в скъпата му кола, а изгорелите газове на другите коли полъхваха в лицето ми. Всъщност не бих могла да възразя, нали? Той молеше за разрешението ми. Беше ми дал работа и страхотен апартамент. Само защото имаше нещо леко… съмнително в него…

Какво? Какво съмнително имаше? Може би се обаждаше вродената ми антипатия към всичко американско. Той не беше виновен, че е красив и изискан. И безкрайно мил с мен.

Тогава се сетих за онова, което Оли бе споменал в ресторанта — че не му се доверява напълно, и се изчервих. Нима реакцията ми беше породена от онова, което мисли Оли? Все едно да докажа, че Виктория е права и наистина съм влюбена в Оли.

— Наистина ще е чудесно — твърдо заявих аз. Беше много ласкателно, че иска да излезе на среща с мен! — Много ще се радвам да бъдем приятели. Особено след всичко, което направи за мен, и след като ми осигури онзи… — „огромен, стерилен“ — прекрасен апартамент.

— Това е нищо — махна небрежно с ръка Тод. — А сега наистина трябва да покажем една къща на клиенти, така че всичко е напълно делово, нали?

— Разбрано.

— А после ще се измъкнем и ще обядваме заедно. Какво ти се хапва?

Наденички с картофено пюре? Риба и картофки? Някой от онези големи сандвичи, които бях яла във влака?

— Не знам — измърморих. — Риба или крехко месо. И пресни зеленчуци.

— Без никакви въглехидрати.

— О, не, никакви. Зелена салата.

— Добър избор — одобрително кимна Тод.



Показахме на клиентите великолепна самостоятелна къща в стила на кралица Ан, към която имаше оградена с каменен зид градина. Постарах се да бъда идеалната секретарка. При здрависването казах: „За мен е истинско удоволствие да се запознаем“ и „Колко мило, че дойдохте“, сякаш бях кралицата, а после следвах Тод по петите и делово записвах всички техни изисквания — централна климатична инсталация, камериерка пет дни в седмицата, ежедневна доставка на свежи цветя. Оставих приказките на Тод и повече не отворих уста. След като ги изпрати, той ми се усмихна одобрителни, и каза:

— Видя ли? Знаех си, че ще се справиш много добре. Дискретна си. Това е много важно в моя бизнес.

— Ще го запомня.

— Красота и ум — отбеляза Тод. — Е, вярно — той погледна тоалета ми — имаш нужда от малко повече стил, но нищо. Оливър ме предупреди, че ще се нуждаеш от малко напътствия в тази област.

Пребледнях. Та това беше най-доброто ми постижение! Старателно бях използвала чисто научен подход и женските списания, за да сглобя гардероба си.

— Не се притеснявай — провлачено каза той. — Ще ти помогна. А сега — на обяд. Какво ще кажеш за „Айви“?



Тод беше известен навсякъде, където ходехме. Даваше огромни бакшиши и винаги получаваше най-хубавата маса. Поръчах си минерална вода — американците мислеха, че си алкохолик, ако пиеш нещо друго на обяд — и Тод направи същото. А после ми донесоха малка пържола с пюре от спанак. Което вероятно бе по-добре от нищо все пак.

Тод похвали избора ми и аз засиях.

— Вече започваш да научаваш правилата, скъпа. Никакво картофено пюре вече, нали?

— Освен това не съм тичала тази сутрин — добавих аз, желаейки да го зарадвам.

Той ми намигна.

— Добро момиче.

По време на обяда ми разказа за себе си. Божичко! Никога не бях вярвала, че някой може да е толкова богат и преуспял. Тод имаше четири къщи! Една в „Мейфеър“, градска къща в Гринидж Вилидж, в Ню Йорк, друга къща в Хемптънс и вила в Сен Тропе. Каза ми и че има такова „Ламборгини“ във всяко от тези места.

— А нямаш ли частен самолет? — пошегувах се аз.

Тод сви рамене.

— Бях се насочил към един „Гълфстрийм IV“, но ми се стори някак старомодно.

— Ооо! — възкликнах.

Тод изглеждаше доволен от реакцията ми.

— Разбира се — въздъхна той, — това е доста празен живот.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямам с кого да го споделя.

— Не си успял да намериш някоя жена ли?

— Някоя ли? — повтори той. — О, да, намирал съм жени. Имал съм милион момичета. Повече, отколкото мога да преброя — продължи той. — Прекрасни млади девойки от висшето общество, модели от международния подиум, балерини, светски дами от най-добрите семейства, красавици от Сен Тропе. При това с перфектни тела — добави. — Слаби, хубави момичета с женствени фигури… — той очерта големи гърди с ръце. — И с много добро възпитание. Момичета, които знаят как да се държат в обществото. Което е много важно, съгласна ли си?

— Хм… определено — Оли май също смяташе така. Навярно това бе рецептата за успех в романтичен план. Което бе леко обезкуражаващо.

— Дали има адекватно поведение в нощен клуб? Знае ли как да спазва благоприличие в кънтри клуба? Дали е от момичетата, които можеш да представиш на родителите си? Не бива да се държи по един и същи начин на дансинга и в дома на родителите ти, нали?

— Абсолютно.

— Но всички тези жени… — пророни той и отхвърли небрежно парада от петдесеткилограмови красавици с големи силиконови гърди, които крачеха наперено във въображението ми. — На всички тях им липсваше нещо много важно, Луси.

— И какво е то?

Тод ме погледна прочувствено право в очите и каза:

— Не бяха истинската и единствена жена за мен.

Хм! Щом те не са били подходящи, тогава не можех да си представя за какво му е да излиза с мен.

— А какво точно търсиш в истинската и единствена жена? — полюбопитствах.

Тод въздъхна.

— Какво търси всеки? Красота, естествено — това винаги е задължително.

Разбира се.

— Както и перфектно тяло.

Точно.

— Стройно, но не прекалено мускулесто, и женствено — отново показа с ръце големите гърди. Всъщност аз самата имах доста хубави гърди. — Искам жена, която да е независима, която има пълноценен личен живот.

— Напълно съм съгласна — побързах да се намеся. Щях да му кажа, че определено възнамерявам да работя, да напредна в кариерата си и да изкарвам сама парите си, но той продължи:

— Нали разбираш, жена, която сама организира деня си. Ходи във фитнес клуба — само за йога и леко раздвижване на мускулите. После се отправя към центъра за красота и сама определя ангажиментите си. Коса, нокти — грижи се за всичко — отбеляза той, сякаш това показваше страхотна инициативност. — После може да иде на кафе с приятелки, да хапне нещо леко за обяд. А следобед да посещава някакъв курс например.

— Какво например? Кикбокс? — попитах аз.

— По-скоро имах предвид аранжиране на цветя — отвърна Тод. — Бродирането отново излиза на мода. Или да иде на пазар, разбира се. Винаги може да пазарува.

— Ами работата?

— Работа ли? Имаш предвид кариера?

— Ами да.

— Слушай, скъпа — търпеливо подхвана той, — на някои жени им се налага да работят. Знам това. Жени, чиито мъже не могат да издържат семейството. Но не и моята съпруга — усмихна се скромно. — Вярвам, че съм създал един прекрасен живот, само в очакване да се появи тази специална жена, с която да го споделя. И когато я намеря… искам да й подаря истинска вълшебна приказка. Какво лошо има в това? — театрално възкликна той.

— Разбира се, че няма нищо лошо — побързах да го уверя.

— Какъв смисъл тя да работи? За да прибавим към двадесет и петте ми милиона и нейните, да речем, петдесет хиляди ли? — Тод поклати глава. — Това ще е просто изхвърляне. Да не говорим, че ще е крайно неловко. Представям си как биха ми се подигравали приятелите ми в клуба.

Да му се подиграват?

— Не, ако жена ми иска да си запълва времето с нещо, ще се занимава с благотворителност. Вечерите, които са по двадесет хиляди долара на човек, не се организират сами, нали? — благоговейно добави той.

— Разбирам. Или пък би могла да помага в някой приют за бездомни — предложих аз.

Тод се усмихна мрачно.

— Не мисля, че това ще е съвсем подходящо. Тя очевидно трябва да бъде дама, която си знае мястото. Не е редно да общува с неподходящи хора, нали, Луси? Не, ще е много по-полезна на по-изискани събития. Както и да е, разбираш, че съпругата ми не бива да има скрупули да се възползва от плодовете на моя труд — отново ми намигна с онази своя сексапилна усмивка. — Повярвай ми, има достатъчно.

— Много си щедър — съгласих се аз. Човек определено не можеше да го обвини в обратното. Само като си помислех за някои от мъжете, с които бях излизала и които се бяха опитвали да се измъкнат от плащането на сметката или се мръщеха, ако си поръчам и ордьовър…

Аз наистина смятах, че мъжът трябва да плаща сметката. Оли винаги го правеше, макар че двамата не излизахме на срещи. А Тод очевидно нямаше никакъв проблем в това отношение.

— Много ви благодаря, госпожице — провлече той. — Старая се.

— Желаете ли десерт? — попита сервитьорът. Имаха много вкусни на вид пудинги. Пасти с конфитюр, шоколадов мус, торта с лимон и малини…

— Не, благодаря — отсякох твърдо. — Внимавам със сложните въглехидрати.

— Захарта е от простите въглехидрати, скъпа — осведоми ме любезно Тод.

— Добре. И с тези трябва да внимавам.

— Просто ни донесете сметката — каза Тод.

— Веднага, господине — сервитьорът се оттегли безшумно.

Пийнах си минерална вода за успокоение. Но изобщо не ми помогна. Мразех диетите.

— Знаеш ли, Луси — подхвана Тод, след като плати. — Струва ми се, че чудесно разбираш нещата. Беше ми много приятно в твоята компания.

— О, на мен също.

Не беше чак толкова зле. Опитвах се да бъда справедлива към него.

— И искам да прекарвам повече време с теб.

— Така ли?

— Определено — потвърди Тод. — След като се пренесеш в новия апартамент, разбира се, и след като се почувстваш комфортно. Какво ще кажеш за вечеря в петък? Само като приятели имам предвид.

Едва ли можех да откажа.

— Ще е чудесно.

— Страхотно — усмихна се той. — Ще мина да те взема в осем.



По обратния път към офиса разговаряхме само за дреболии — Тод задаваше досадни въпроси за Оли, за семейството му и от колко време го познавам. Което бе добре дошло, защото мислите ми бездруго препускаха като луди.