— Ехо? — извиках. — Има ли някой тук?

От вътрешния кабинет се чу приглушено трополене, после и шумолене на хартия.

— Само минутка — бодро се обади Джейд. — Идвам веднага!

Останах до входа, а след минутка се появи и тя, леко зачервена и необичайно поомачкана. Предполагам, че дори и манекенките имат лоши дни. Джейд носеше един от обичайните си изискани тоалети: копринена риза в розово, къса пола в бургундскочервено и обувки на висок ток в същия цвят, които изглеждаха ужасно неудобни, но и много секси в типичен за гувернантките стил, неизбежните перли и часовник „Картие“ от масивно злато.

Тя разсеяно приглади полата си и хладно възкликна:

— Господи, Луси! Изплаши ме. Тъкмо преглеждах едни документи с господин Мейл.

— Нали извиках?

— Е, можеше да го направиш малко по-високо.

Тод влезе в голямата приемна, зашеметяващ както винаги и в тъмен костюм. Сигурно носеше само такива.

— Добро утро, Луси.

— Здравей, Тод — обърнах се към него с най-очарователната си усмивка, но той се намръщи. — Исках да кажа, господин Мейл.

— Бих искал едно кафе. Черно, без захар. Джейд?

— Да, сър — тя му се усмихна. — С удоволствие.

— Кажи на Луси как го предпочиташ — с равен глас заяви Тод и се скри в кабинета си.

Джейд ме изгледа тържествуващо.

— С каймак, мляко и едно пакетче захарин — каза тя. — Спазвам диетата на Аткинс.

Зяпнах костеливата й фигура.

— Защо?

— Човек трябва да се грижи за онова, което природата му е дала — самодоволно заяви тя. — Побързай, Луси, не бива да караш хората да чакат.

Изчервих се и се втурнах към модерната кафе машина, засрамена. Ако Виктория бе станала свидетел на тази сценка, нямаше да ми се подмазва, нали? Явно Тод нямаше да се държи чак толкова приятелски с мен.

Направих кафе и притеснено се запътих към кабинета на Тод с неговата чаша. Той говореше по телефона на неразбираем за мен японски. Дори не ме погледна и не ми благодари, само ми махна да оставя чашата на бюрото му. Изчаках за миг, но той ме погледна с раздразнение, затова бързо се изнизах в приемната.

Посърнала, занесох кафето на Джейд. Тя отпи глътчица и каза с отчетливия си калифорнийски акцент:

— Ммм, благодаря. Хей, това кафе е наистина много хубаво — наблегна на „много“. — Когато Джеймс го прави, никога не е такова. Май не използва правилните пропорции. Как успя да разгадаеш машината?

Е, днес явно бе в добро настроение.

Погледнах към кафе машината с електронните цифрови датчици и многобройните й хромирани отделения.

— Обичам машините — отвърнах. — И компютрите — добавих замечтано.

— О, Луси — Джейд се засмя звънливо, почти като Виктория. Сигурно идваха от един и същи далечен космос, където правеха истинските момичета. — Сега ще вземеш да кажеш, че обичаш да ремонтираш коли. Или да ловиш риба!

— Ами…

— О, я стига! — възкликна Джейд. — Вие, английските момичета, наистина сте много щури!



Направих си черно безкофеиново кафе — сега най-малко имах нужда от допълнително адреналин — и седнах на бюрото си. Тод излезе от кабинета си и заговори с Джейд за някакви срещи. Дори не погледна към мен, а след минутка входната врата се отвори и пристигна Джеймс, следван по петите от Бъфи и Мелиса.

— Добро утро на всички — поздрави Джеймс. — Луси, подреди ли онези папки?

Кимнах.

— Всички ли? — настоя той.

— Всички.

— Много добре. Направи ми кафе. С мляко, без захар — нареди той.

— Е, Луси — подхвана Бъфи, — намери ли вчера къде да се настаниш?

Тод замръзна само за секунда пред шкафа с папките. Едва забележимо се извърна към мен и поклати глава.

— Да — заекнах аз. — В Уест Енд. В дома на една приятелка.

— Какъв късмет — отбеляза Бъфи.

— Наистина — съгласих се, леко притеснена. Погледнах към Тод, но той вече ми бе обърнал гръб.

И толкоз. Това беше краят на шеметната ми кариера в „Мейл акомодейшънс“. Отново бях невидимото момиче. Почти веднага щом сервирах кафето на надутия Джеймс и на принцесите, облечени в пастелни тонове, телефонът започна да звъни. Бях заета непрекъснато; телефони, папки, печатане. Освен това днес се появиха истински клиенти. Двама изискани и красиви араби в чудесни костюми, една японка с диамантен пръстен с камък колкото топче за игра, както и две безлични американки, които приличаха на клонинги на Джейд и които се прехласнаха по акцента ми.

Бях заета през целия ден. Но не правех нищо. Толкова ужасно скучно ми беше, че ми идваше да си откъсна ръцете само за да се разсея поне малко. При това непрекъснато ми намираха работа, така че дори не можех да си мечтая.

Не че бих посмяла. Все си мислех за Оли. Той би ми казал, че това е светът на възрастните; така постъпват възрастните хора. Затова и заплатата беше по-голяма, отколкото за нещо наистина забавно, като например писането на рецензии за компютърни игри или да свириш в някоя група.

Все едно. Просто бе малко потискащо и толкоз.

Опитвах се да мисля за новия си фантастичен апартамент. Това поне бе нещо, което да очаквам с нетърпение. Но очите ми все следяха Тод из стаята. Той съвсем не изглеждаше отегчен. Омагьосваше клиентите, говореше по телефона, прелистваше проспектите със суперскъпи имоти.

Вероятно всичко това му придаваше известно мистично очарование — бе надменен и недостъпен. Джейд например го следеше с поглед почти толкова често, колкото и аз. А Бъфи и Мелиса, когато си мислеха, че никой не ги гледа, му хвърляха пълни с обожание погледи.

Само Джеймс сякаш не се поддаваше на очарованието му. Беше потънал в работата си, държеше се мило с момичетата и студено с мен.

Питах се какво ли ще каже Виктория, ако научи, че Тод изобщо не ме харесва в крайна сметка. Дали ще се отметне от думата си и ще оттегли поканата си да й стана шаферка? Още не бях преглътнала предложението. Просто ми се струваше прекалено странно. Вярно, обичах Оли. Исках да съм близо до него. А и Оли бе толкова развълнуван, когато тя предложи.

— Скъпа, това е прекрасно — възкликна той, скочи и целуна звучно Виктория. — Двете ми любими момичета!

Но от друга страна, как да стоя точно там, до самия олтар, докато Оли захвърля на вятъра целия си живот…

— Луси! — вдигнах рязко глава от телефона. Тод стоеше пред бюрото ми. — Идваш с мен — нареди той. — Ще показвам на клиенти „Холънд меншън“ и ми трябва асистентка. Ще носиш папките. И си вземи бележник; ще записваш всичко, което казват.

— О, да, разбира се — побързах да се съглася аз.

— Не ви е нужна Луси, господин Мейл — задъхано се обади Джейд. — Луси може да остане на телефона, а аз да дойда с вас.

Тя нервно си играеше с верижката на златния си часовник. И от двете ни Джейд определено изглеждаше по-изискано. Всичко върху нея бе наистина от висока класа, а аз носех прилични имитации.

— Не — заяви Тод. — Клиентите са американци, искам британски акцент.

Лицето на Джейд помръкна.

— Добре — опита се да прикрие разочарованието си тя.

— А и имаме нужда от теб в офиса, в случай че графиня Роуз ди Париджи се обади. Не мога да поверя такава важна клиентка на някой като Луси — небрежно заяви той.

Джейд кимна, вече с малко по-добро настроение. Тод се приближи до бюрото й, наведе се към нея и й прошепна нещо на ухо. Тя цялата порозовя от удоволствие; Мелиса и Бъфи се начумериха, а Джеймс зяпна към стената.

Аз стоях нервно до входа. Надявах се, като излезем навън, да не започне да ме мъмри, че съм го нарекла с малко име, все пак още дори не се бях нанесла в новия апартамент. Стиснах здраво папките и бележника и се зарекох да се държа супер професионално.

— Последвай ме — рязко нареди господин Мейл.

Излязохме от сградата и чух зад гърба си нежното гласче на камбанката. Поехме бързо надолу по улицата към червеното „Ламборгини“, качихме се, той превключи на скорост и излязохме на пътя. Не ми каза нито думичка.

Е, добре. Поне се бях махнала от офиса.

Тод рязко зави и поехме по централните улици; само след миг малката уличка вече се бе скрила от поглед.

— Е — изведнъж заговори той с онзи свой плътен и секси глас, — слава богу, отървахме се. Нали, Луси?

Погледнах го. Но той наистина ми се усмихваше.

— Нямах търпение да се измъкна — продължи Тод. — Само още секунда затворен вътре, и сигурно щях да полудея. Ура! — махна весело на слънчевия пролетен ден навън; дърветата бяха обсипани с цвят, а небето — бледосиньо като сапфир.

— Не разбирам — тихичко се обадих аз.

— Много е просто — отново ме огледа преценяващо. — Просто приемай нещата каквито са и виж докъде ще стигнеш. Кажи ми, нетърпелива ли си да се нанесеш в новото жилище довечера?

— О, да — промълвих. Макар че в действителност бях леко притеснена. Направо можех да се загубя в онзи апартамент. — Благодаря ти отново. Но, виж, Тод, аз…

— Нека те прекъсна — вдигна ръка той.

Седях сковано на седалката до него. Ами ако Оли беше прав? Дали не се канеше да плъзне ръка под полата ми или нещо такова?

— Чух добре какво каза снощи и уважавам чувствата ти — тържествено продължи Тод. — Решението с кого да излизаш си е само твое. Но трябва да ти призная, Луси, ти ме заинтригува. Не са много жените, които са ми отказвали.

— Аз…

— Спокойно — каза той. — Няма никакви условия, скъпа. Апартаментът е на твое разположение. Изобщо не си длъжна да ми обръщаш никакво внимание, ако не искаш. Ясно?

— Добре.

— И все пак моето желание е да изляза на среща с теб. Ти си… — той сви рамене — … уникална. Затова от време на време ще те каня на среща. Ти си напълно свободна да ме натириш. Така казвате вие, британците, нали? Да ме натириш?

— Понякога — той го казваше много смешно.

Тод ме погледна, сякаш ме преценяваше.

— Мисля, че в извънработно време можем да бъдем приятели. Но — продължи той, — понеже съм твой шеф, не искам да се чувстваш неудобно. Ако предпочиташ да не сме приятели, добре. Няма да те притискам. Е, какво ще кажеш?