Луиз Бегшоу - Родена във вторник

Когато будилникът звънна, скочих на секундата. Изправих се рязко, сякаш събудена от кошмар. Само че не беше кошмар, нали? Днес беше денят за преместване във фантастичния мансарден апартамент-мечта.

Изключих и останалите аларми и звънци, преди да са събудили Виктория, после се пъхнах под душа. Отново преминах през целия ритуал на истинските момичета. Измиване. Подсушаване. Сешоар. Лак. Грим. Днес не ми се стори толкова сложно; този път знаех какво да правя.

Уви, това не означаваше, че чорапогащникът не предизвикваше сърбеж по краката ми.

А и, разбира се, бях нервна. Все пак летвата бе вдигната много високо. Роклята с тъмносини цветенца бе най-красивият ми тоалет, но трябваше да се справя както мога: бледожълта пола, бяла риза, бледожълта жилетка, бежова чанта и бежови обувки. Малко „Шанел“ неутралните нюанси в грима на Боби Браун.

Притеснено се погледнах в огледалото. Но всичко изглеждаше наред — оттам ме гледаше Луси, наконтена като Бъфи; онази с дългата блестяща коса и дрехи в тон!

Отидох в кухнята за закуска. Искаше ми се да изям купичка с овесена каша. Странно ли беше? В студени дни като този нямаше нищо по-хубаво от пълна купа пухкава овесена каша със златистокафяв сироп и огромна чаша кафе с две захарчета.

Стомахът ми закъркори шумно само при мисълта за нея. Но не можех да ям това. Напоследък нямах време да тичам, а ако се тъпчех като прасе без упражнения…

С други думи, минавах на нисковъглехидратна диета.

Неохотно се замъкнах до хладилника и извадих бекон и яйца. Три яйца и две резенчета бекон. И малко кафе. Не беше овесена каша, но трябваше да се задоволя и с това. После щях пак да си измия зъбите, за да отмия петната от кафето.

Кой знае дали в „Мейл акомодейшънс“ щеше да ми остане време за обяд. Или дори за вечеря. Мисълта беше толкова потискаща, че добавих още едно парченце бекон.

— Добро утро, Луси! — пропя Виктория.

Примигнах над ръба на чашата си. Вики се беше появила, наконтена в копринен халат, стегнат здраво около кльощавото й тяло, а под него несъмнено беше с някоя нощничка с котенца или нещо подобно. На краката й се мъдреха розови пантофки на висок ток с пухкави перца на пръстите.

— Здрасти — обадих се аз.

— Добре ли спа?

Примигнах. Какво ли й ставаше?

— Много добре, благодаря. А ти? — и аз можех да се включа в играта.

— О, спах чудесно — отвърна тя. — Беше страхотно приятно да се срещнем случайно снощи, нали?

— Да, страхотно — съгласих се. Вероятно имаше лека амнезия и беше забравила мрачните и убийствени погледи, които ми беше мятала. — Както и да е, повече няма да ви досаждам тук. Тази вечер ще си изнеса багажа.

Виктория се намръщи.

— Толкова ще ми е мъчно за теб — каза тя. — Все пак станахме доста близки, нали?

Хм?

— Къде точно ще се местиш? — прониза ме с поглед тя.

Усмихнах се тържествуващо.

— Тод ми предложи да остана да се грижа за едно местенце, което фирмата дава под наем.

Виктория помоли за подробности. Знаех си, че ще го направи!

— Намира се в „Найтсбридж“ — поясних. — Съвсем близо до спирката на метрото. Не е далеч от „Харви Никс“ — добавих небрежно.

— В „Найтсбридж“ — въздъхна тя. — И колко ще плащаш като наем? Само символична сума?

— О, няма да плащам нищо. Всъщност Тод ще ми дава пари. А и имам сметка за разноските — заявих между другото.

Оли се появи по пижама и със зачервени очи.

— По дяволите, що за врява вдигате в зори — измърмори той. — Не може ли човек да поспи пет минутки сутрин? Едва минава шест. Подай ми кафето, Луси.

Подадох му каната. Виктория остана загледана в мен, сякаш Оли го нямаше, което е точно обратното на обичайното й поведение.

— Мисля, че това е прекрасно — излъга тя. — Заслужаваш го. А какъв е апартаментът? В мазето? Или би трябвало да кажа „приземния етаж“ — пресилено се усмихна тя. Ето. Дори и когато се стараеше да се държи възможно най-любезно, не можеше да прикрие докрай злобата си. — Нали така го наричате вие, агентите по недвижимите имоти?

— Вероятно. Но не е в приземния етаж. Мансарда е.

В тона й вече звучеше молба, когато пророни:

— А колко е голям — студио ли е?

— Не точно — отвърнах аз. — Простира се над цялата сграда. Има пет спални, пет бани. Всекидневната и кухнята са доста просторни. По-големи са от този апартамент — от целия апартамент — не можах да се сдържа и на свой ред й се усмихнах злобничко. — Има зимна градина и тераса.

— И колко време ще останеш там? — едва прошепна Виктория.

— Не знам. Тод казва, че е много вероятно да се наложи да остана около година или повече — огледах изкуствените си нокти. — Или пък ще ме премести на някое по-хубаво място.

Тя преглътна с мъка.

— Сигурна ли си, че искаш да живееш там, Луси? — попита Оли след три големи глътки кафе. — Може би е по-добре да плащаш за собствена стая.

Изглеждаше притеснен.

— Какво, да деля един апартамент с куп откачалки? — зяпнах го аз. — Какво лошо има в малко лукс?

— И аз това казвам — включи се Виктория. — Тод определено изглежда много щедър — добави тя, поглеждайки многозначително Оли.

— Нали не е поискал от теб нещо допълнително в замяна? — погледна ме Оли.

— Какво например?

— Знаеш какво — изчерви се той.

— Не, не е. А и аз не бих спала с някого само за да се уредя с хубав апартамент! — засегнах се аз.

— Извинявай, приятел. Разбира се, че не би го направила.

— Но двамата сте близки, нали? — поинтересува се Виктория. — Ти и Тод? Той очевидно много те харесва.

Омекнах.

— Ами… той е много мил. И май наистина ме харесва. Разбираме се. Но не ме е молил за нищо — натъртих и погледнах към Оли.

Беше много близо до истината. Всъщност в един момент бях решила, че Тод се кани да поиска нещо. Но в крайна сметка не го бе направил, нали? А това беше важното.

— Изглежда ми странно.

— О, наистина ли, Оли — сопна му се Виктория. — Тод просто има много пари и няма нищо против да ги споделя. А Луси явно му е направила страхотно добро впечатление — каза тя и се обърна към мен с най-бляскавата си двайсет и четири каратова усмивка.

Не ми се вярваше. Сигурно така се чувстваха мъжете, когато Виктория им се усмихне. Но толкова сериозно се бе заела със задачата да привлече Тод в социалното обкръжение на Оли, че явно бе решила да се подмазва дори и на мен, за да го постигне.

— Защо го покани на сватбата, съкровище? — попита Оли. — Та аз едва го познавам.

Виктория разтвори още по-широко кафявите си очи в престорено невинен израз.

— Не ставай глупав, скъпи! Заради Луси, разбира се.

Замалко щях да се задавя с кафето си. Заради кого?

— Да, Луси и Тод явно си допадат — продължи тя. — А за Луси ще е само от полза да опознае шефа си извън деловата обстановка на службата. Нали точно това искаш и ти, скъпи? Луси да се издигне в кариерата. Светът да види новото й аз. Нали изглежда прекрасно тази сутрин? Всичко е напълно в тон. Справя се просто чудесно — покровителствено заяви Виктория, сякаш бях някое бавноразвиващо се дете, което се учи да кара колело.

— Да, изглежда много добре — призна Оли и ме потупа топло по рамото. — Красива си така. Или може би трябва да кажа — още по-красива.

Виктория се престори, че няма нищо против думите му.

— А ние искаме Тод да види Луси в най-добрата й светлина. В крайна сметка, скъпи, Луси е сред най-добрите ти приятели. Щом тя се е сближила с Тод, трябва и ние да го опознаем. Не мислиш ли така?

— Предполагам, че трябва — съгласи се Оли, без особен ентусиазъм.

— Доведи го на гости преди сватбата, Луси — не спираше с любезностите си Виктория. — Елате на вечеря. Ще бъде забавно!

— Виктория — бавно отроних аз, — не ми ли каза ти самата, че е време да не се държа толкова приятелски с Оли, докато се приготвяте за сватбата? — не се сдържах. Головата позиция беше открита и вратарят не се виждаше никакъв. — Мислиш ли, че е добра идея да се срещаме толкова често?

Оли изглеждаше съвсем объркан.

— За какво говориш? — попита ме.

— О, Луси! — Виктория се засмя насила. — Как си могла да ме разбереш толкова погрешно? Не, само имах предвид, че сега ние двамата с Оли сме най-добри приятели. Не че искаме да те изолираме.

— Разбира се, че не искаме — сериозно заяви Оли.

А аз засиях вътрешно.

— Всъщност — не спираше Виктория — отдавна мислех да го направя и сега смятам да използвам възможността. Луси, ще ми станеш ли шаферка?

Още се опитвах да го преглътна, когато стигнах до офиса. Точно в седем и петнайсет. Но не бях първата там. Лампите вътре светеха. Отворих вратата и чух звъна на камбанката.