После ми отправи поредната си бляскава усмивка, за да покаже, че се шегува. Или поне така си помислих аз. Усмихнах му се.

— Не искам да те изморявам с обикаляне — небрежно подхвърли Тод. — Помниш ли как ти описах апартаментите в ресторанта? Кой искаш да видим най-напред?

— О, всеки от тях явно е чудесен — скромно отвърнах аз. — Толкова е благородно от ваша страна, господин Мейл.

— Тод. След работно време — поправи ме той. — Имаш добро отношение, Луси. Харесвам такива жени. Да видим. Кой е най-близо до мен? — очите му проблеснаха, когато се обърна към мен, и аз задържах за миг дъха си притеснено. Той го забеляза и спокойно продължи: — Става дума само за бизнес, разбира се. Колкото си по-близо до мен, толкова по-бързо можеш да дойдеш.

— О, разбира се — опитах се да прикрия факта, че съм си помислила нещо различно.

— Предлагам „Найтсбридж“ — каза той. — Съгласна ли си, скъпа?

Кварталът на „Хародс“ и „Харви Никс“?

— Мисля, че ще е чудесно — обадих се предпазливо: Колата пое на запад и се вмъкна в лабиринта от тихи странични улички, само на няколко преки от спирката на метрото. Най-накрая спряхме пред една от разкошните големи къщи от червени тухли.

— „Пелъм хаус“ — обясни ми Тод. — Мисля, че това ще те задоволи.

И аз така мислех. Метрото се намираше на две минути път, а „Хародс“ — на пет. Не че можех да си купя нещо оттам. Но навярно някой ден щях да го посетя и да разгледам какви дрехи носят наистина богатите момичета. Такива като Лили Астър например.

— Изглежда страхотно.

— Разбира се, скъпа.

Погледнах го нервно, когато каза „скъпа“, но той не гледаше към мен. Може би просто флиртуваше с всички.

Само че не беше го направил с Виктория, нали?

Или пък изобщо не ставаше дума за подобно нещо. Вероятно не всичко бе просто бизнес, но може би изобщо не ме харесваше като жена. Може би просто се държеше учтиво. Или като приятел.

„Работата е много добра, казах си твърдо, а и след малко ще получиш невероятен апартамент. Така че не проваляй всичко с държане на стара мома! Не и ако не направи нещо наистина лошо“.

А досега той се бе държал много мило.

— Кой апартамент ще гледаме? — попитах, докато той звънеше на вратата.

Мейл се ухили.

— Мансардният — отвърна. — Много е внушителен.

Чухме стъпки и вратата отвори униформен портиер.

— Господин Мейл — посрещна ни той. — Добър вечер, сър.

— Добър вечер, Тони — каза Тод. Възрастният човек леко потръпна, но не каза нищо. — Това е Луси Евънс, която навярно ще остане да живее в мансардния апартамент и ще се грижи за него от името на компанията.

Погледнах към картичката с името на човека; на нея пишеше „Тоби Роджърс“.

— Приятно ми е, госпожице — обърна се господин Роджърс към мен. Гласът му бе професионално безизразен, но усетих, че не ме харесва. А още не бях разменила и две думи с човека!

— Моля ви, казвайте ми Луси, господин Роджърс — протегнах ръка аз.

Възрастният човек не я пое, а Тод се намръщи.

— Не насърчаваме фамилиарното отношение към персонала, Луси — хладно заяви той. — Тони ще се придържа към обръщението „госпожице“, нали, Тони?

— О, разбира се, сър — студено отвърна Роджърс. Изчервих се до корените на косата си.

— А ти ще го наричаш „Тони“. Такъв е редът тук. Нали така, Тони?

— Точно така, сър.

— Но той се казва Тоби — обадих се немощно.

Портиерът отново ме погледна. Изглеждаше леко изненадан. За миг Тод също се сепна; не беше никак доволен. Но после ми отправи поредната си бляскава американска усмивка.

— Тони, Тоби, каква е разликата? — каза той. — Нали, Тоби!

— Наистина, сър — равнодушно отвърна Роджърс.

— Стига с празните приказки — продължи Тод. — Ключът от мансардния апартамент е у теб, нали?

— Да, сър.

Роджърс се върна до бюрото си и извади оттам старомоден месингов ключ. Тод ми го връчи и аз го завъртях в ръката си. Беше великолепно изработен и приличаше на излязъл от приказките.

Качихме се в модерен асансьор, облицован с плюш и с пейка с кадифена дамаска — също като онзи във филма „Хубава жена“, — който стигаше чак до мансардния етаж. После Тод взе ключа, влязохме в апартамента и когато той светна лампите, реших, че сигурно наистина съм попаднала в някоя приказка.

Апартаментът беше изумителен и просто не знаех накъде най-напред да погледна. Беше глупаво да се нарича апартамент. Намирах се в елегантна и ултрамодерна всекидневна, толкова огромна, че спокойно щеше да побере три пъти цялото жилище на Оли. Подът бе от тъмно дърво, имаше италиански дизайнерски кожени дивани и фотьойли, огромен телевизор с плосък екран и вградени в тавана лампички. В единия ъгъл се виждаше барче в стила на филмите за Джеймс Бонд от седемдесетте години, заредено с всичко, което човек можеше да си представи: шампанско, ликьори, кристални кани и чаши. Към горния етаж водеше модерно стълбище от ковано желязо.

— Там е голямата спалня — небрежно подхвърли Тод, — с баня към нея.

Качихме се горе. Точно както и очаквах. Големи каменни мивки с лъскави кранчета от хром. Мраморни подове, огледални стени. Отново вградени лампички. Друг голям телевизор с плосък екран. Интерком система. Легло с масивни дървени табли, застлано със скъпи чаршафи в шоколадовокафяво.

Не успях да кажа и дума, останах безмълвна. Приличаше ми на апартамента на Мадона. Или, знам ли, може би на Келвин Клайн.

Тод се усмихна весело, явно доволен, че съм така слисана.

— А насам е кухнята — каза той, водейки ме към долното ниво, където прекосихме просторната дневна.

Кухнята бе достатъчно голяма, че да заслужи собствен пощенски код. С гранитни плотове, фризер и всякакви домакински уреди, последна дума на техниката, умело скрити зад махагонови вратички. Имаше и функционираща камина, покрита с модерни плочи, диван, огромна маса и в централната част нещо като самостоятелно островче за — знам ли — за рязане на разни неща.

Откровено казано, беше малко объркващо. Надявах се, че ще намеря къде да прибера собствените си хранителни запаси, които се състояха от хляб, маргарин и конфитюр от портокали.

— Уха — успях да промълвя.

— О, не сме свършили. Има четири спални за гости.

Наистина имаше. По-малки копия на кралската спалня на горното ниво, всяка от тях обзаведена с огромно легло, телевизор с плосък екран — колко ли такива имаше наоколо все пак? — и прилежаща баня с луксозна душ кабина и тоалетна.

— И накрая малко кътче от градината вътре — каза Тод и ме поведе по коридора към врата от ковано желязо. Отвори я и аз останах без дъх от удивление и удоволствие.

Пред мен се разкриваше прекрасна зимна градина. Трите й стени бяха от здраво стъкло, а вратите се отваряха към терасата; човек можеше да види всичко — от миниатюрни лимонови дръвчета до рози и всякаква зеленина. Имаше и разкошни плетени мебели, отрупани с меки възглавнички.

— Има и климатик — провлачено обясни Тод. — И отопление през зимата. През цялата година се поддържа температура от двадесет и три градуса. Има разпръскваща система за поливане, а градинарят идва веднъж седмично. Отлично място, наемателят — погледна ме лукаво — или обитателят да организира парти.

Отворих уста да кажа нещо, но излезе само немощно изписукване.

— Е, какво ще кажеш, скъпа? — попита той. — Мястото устройва ли те, или да те заведа другаде?

— Аз… О… това е, хм… добре е — заекнах. — Истински рай.

Тод се ухили.

— Нали? Сам работих с дизайнера. А каква да бъде заплатата ти, задето ще живееш тук? Какво ще кажеш за петстотин седмично? Плюс сто допълнително за пътни разходи.

Останах с отворена уста, но после осъзнах, че сигурно така приличам на златна рибка, а това не беше най-женственото поведение.

— Невероятно е, че мога да остана тук — казах. — Дори за няколко седмици, докато намерите наемател. Няма нужда да ми плащате.

— Скъпа — лениво продължи Тод, — ето и първото, което трябва да научиш за бизнеса. Никога не отказвай пари. Или услуга.

— Аз… добре — измърморих с пресъхнала уста.

— И на твое място не бих се притеснявал, че за мястото ще се намери наемател. Наемът е малко висок дори за подобно място. Но собственикът не иска да отстъпи. На пазара е от година.

Цяла година! Можех да остана тук толкова дълго?

— Нямам представа как да ти благодаря — отвърнах само.

— Е, щом категорично не искаш да излизаш с мен… — беше наполовина въпрос.

— Съжалявам — казах. — Аз просто…

— Искаш да останеш сама. Уважавам това, уважавам го — отвърна Тод. — В такъв случай ще работиш двойно по-усърдно. И се постарай да изглеждаш изискано. Мислиш ли, че ще успееш да го направиш заради мен?

— О, да — с благодарност промълвих аз. — Каквото поискаш.

— Добре — дръпна се леко назад и погледна ролекса си. — Можеш да уредиш нещата с Тони. Да се нанесеш утре.

— О, разбира се. Благодаря — повторих.

— Междувременно ще се видим утре точно в осем. И не споменавай за тази вечер пред другите в офиса — каза той. — Такава е политиката ми. Знаеш как е. Няма да им хареса, че се сприятелявам толкова със съвсем нов човек.

— Разбира се. Можеш да разчиташ на мен — уверих го аз.

— Метрото не е далеч — бодро продължи Тод. — Можеш да го използваш, за да се прибереш у дома, защото аз трябва да прегледам някои документи, преди да приключа за днес. До утре — спокойно довърши той. И тръгна към вратата. Побързах подире му. — Остани — каза той. — Огледай се наоколо. Всичко е твое.

Потърсих мислено някаква остроумна реплика, но нищо не ми хрумна.

— До утре — повтори Тод и излезе.



Хм… Не беше минало зле, нали? Не беше направил нищо лошо. Не ме беше потупал по дупето или нещо такова. Казах му, че не искам да излизам с него, и той си тръгна. Сега се чувствах гузна. Какво като Тод изглеждаше малко изкуствен и стряскащо красив. Заведе ме на чудесна вечеря и беше първият в онзи офис, който се отнесе човешки с мен. Нямаше как да не е супер изискан.