Осъзнах, че съм зяпнала много неподобаващо за една млада дама, и рязко затворих уста.

— Няма защо да ме гледаш така, сякаш съм прекрасният принц от приказките — обезоръжаващо ми се усмихна той.

Изчервих се, защото точно това си мислех.

— Не знам как да ти се отблагодаря — измърморих.

— Няма нищо, скъпа — провлачено отвърна той. — Все ще измислим нещо.

Преглътнах с мъка. Ще измислим нещо ли?

— Виж… хм… Тод. Много се радвам, че ще работя за теб. Аз… аз наистина искам да ти благодаря за шанса, който ми даваш. И това за апартамента звучи чудесно.

— Но?…

— Но нали разбираш, точно сега не искам да се срещам с никого — усмихнах му се, като се надявах да не се ядоса. — Не смятам, че ще съм добра компания. Съсредоточила съм се върху работата.

Мейл изглеждаше изненадан.

— Защо не оставиш мъжът сам да реши дали си добра компания? Вземи мен например. Познавам жените. Знам кога ми е приятно да съм с някое момиче.

Господи. Отчаяно исках да застане на моя страна. Но след като го бях казала веднъж, не можех да се отметна.

— Сигурна съм в това — опитах се да го полаская. — Ти си толкова красив и преуспял.

Той видимо се успокои.

— Става дума по-скоро за мен самата — продължих. — Не искам да излизам с никого. Въобще. Реших, че сигурно е по-добре да изясня това от самото начало.

— Разбирам — изведнъж заяви той, сякаш е получил прозрение. — Ти си хомосексуална, нали? Затова не знаеш как да се обличаш и всичко останало.

— Гейовете прекрасно знаят как да се обличат. Както и да е, не съм такава.

— Сигурна ли си?

Кимнах.

— Тогава значи се срещаш с някого — каза той. — Кой е? Оли?

— Не се интересувам от Оли ни най-малко — рязко отговорих аз. О! Това не прозвуча много добре. Но просто не можех да понеса още някой да се опитва да ме сватосва с Оли.

— С кого тогава? — продължи да пита Тод. — Да не би тайно да се срещаш с някой важен банкер? Или някой сексапилен политик?

— Сексапилен политик ли? — зяпнах невярващо. — Какво говориш?

— Политиците са много привлекателни — каза той. — Заради цялата им власт.

— Не и тук — отвърнах аз. Нито пък в Америка, ако питаха мен. Освен ако не се брои Арнолд Шварценегер.

— Аз ще стана политик — заяви Тод. — Някой ден. Такава е съдбата ми. Значи никакви политици — повтори той. После сякаш му хрумна нещо друго. Размърда се на стола си и ме изгледа пронизващо.

— Да не би да се срещаш с някой херцог? — попита той. — Пер на короната? Маркиз? — произнесе го с дълго „и“, по френски маниер.

Постарах се да не се засмея.

— Честна дума, не се срещам с никого.

— С принц Хари? — с тайнствен глас попита Тод.

— Не. Никакъв принц Хари. Нито гръцки корабни магнати или футболисти от висшата лига — опитах се да обърна всичко на шега. — Нямам си приятел. Нито приятелка — побързах да добавя. — Опитвам се да ти кажа, че не искам никого. Искам просто да се занимавам с работата си и да остана сама за известно време.

Той се опита да осмисли думите ми.

— Е, колко точно ще продължи това? — попита накрая. — Седмица?

— Няколко години — твърдо заявих аз.

Толкова щеше да ми е нужно да срещна някой свестен мъж като Оли и да го опозная.

Тод примигна.

— Ти си най-странното момиче на света — бавно пророни той. — Да не би да казваш, че не искаш да имаш приятел?

Кимнах, доволна, че най-сетне е схванал мисълта ми.

— Щастлива съм и така — потвърдих аз. — А и работата ми в „Мейл акомодейшънс“ ще отнема голяма част от времето ми.

— Значи дори ако аз те поканя на среща, ще ми откажеш?

— Ще ти благодаря и учтиво ще откажа. Но ти можеш да имаш всяко момиче — допълних аз. — Няма защо да излизаш на срещи точно с мен.

— Не — размишляваше на глас Тод. — Разбира се, че не…

Изведнъж рязко се завъртя на стола си.

— Какво има? — попитах.

— Виж ти кой е тук — възкликна той.

— Кой? — само да не беше проклетият Джеймс. Или Бъфи?

— Общият ни приятел.

Зяпнах от удивление. Оли тъкмо влизаше в ресторанта заедно с Виктория. Не вярвах на очите си!

— Какво съвпадение — бързо се съвзе Тод и им махна леко.

Предположих, че в колежа „Уилтън“ не ги учат да крещят: „Ехо, насам!“.

Оли се сепна и се усмихна; Виктория, проследила погледа му, замалко да излезе от кожата си. Усмихнах й се самодоволно. Скъпият ми Тод, идеше ми направо да го разцелувам! Е, разбира се, това не бе достатъчно основание за истинска целувка. Но можех поне да го целуна по бузата. Само за да видя втрещения и бесен израз на лицето й.

Нямаше как да го избегне, трябваше да дойде до нас, скрита зад Оли, който бодро стисна ръка на Тод и после се наведе да ме целуне.

— Какво става тук? — попита Оли и ме погледна крадешком.

— Просто изведох на вечеря най-новия член на екипа си — отговори Тод. — Най-новия и най-красивия, трябва да отбележа.

Виктория разтвори още по-широко очи от гняв.

— Внимавай, Тод, Луси може да те съди за сексуален тормоз — пошегува се Оли. Виктория ме зяпна, сякаш искаше да каже, че е невъзможно да имам такъв късмет. — Познаваш ли годеницата ми Виктория Кобхъм?

— Здравей — без всякакъв интерес я поздрави Тод.

Супер. Потиснах усмивката си.

— Тод Мейл — обади се Виктория със задъханото си тънко гласче, което й беше специалитет, — за мен е удоволствие. Толкова съм чувала за теб от моя скъп Оли.

— Така ли? — Тод погледна Оли. — Нищо хубаво, надявам се.

Виктория се засмя със звънливия си момичешки смях, сякаш е казал най-забавното нещо на света.

— Какъв късмет да се срещнем така — измърка тя. — Какво съвпадение. Надявам се, че ще те видим и на сватбата, нали, Тод?

Оли я погледна рязко, но тя се престори, че не забелязва.

— О, да, разбира се — отвърна Тод. — Ще бъде забавно.

— Е, това е чудесно — продължи Виктория. — Какво ще кажете, ако се присъединим към вас, Тод? Толкова по-добре ще е, отколкото да се храним поотделно.

— Вики, те вече са се нахранили — обади се Оли и в тона му се усещаше желязна нотка. Той посочи към празните ни чинии.

— О, няма значение — не преставаше Вики. — Ще пропуснем ордьовъра. Ще хапваме основното си ястие, докато те са на десерта.

— Ами… — провлачено подхвана Тод — ще е чудесно някой друг път, Вероника.

Едва успях да потисна смеха си.

— Виктория — поправи го тя, като ме погледна убийствено.

— Да, да. Но тази вечер се канех да изведа Луси и да й покажа няколко апартамента.

— Работите толкова до късно? — възкликна Оли с леко неодобрение.

Погледнах го предупредително. Какво си въобразяваше? Не исках да изплаши Тод. Опитвах се да направя добро впечатление на човека.

— Работа ли? О, не — Тод ме погледна с възхищение и гадната Виктория не вярваше на очите си. Зяпаше ни така, сякаш това е най-ужасният й кошмар, но наяве.

Изведнъж разбрах. Тя си мислеше, че сме на среща!

Но нямах намерение да коригирам впечатленията й. Поглеждаше от Тод към мен и после обратно и направо чувах как стържат колелцата в малкото й мозъче. Насили се да ми се усмихне.

— Не, ще предложа на Луси да се настани в някой от фирмените апартаменти. Разбрах, че е трябвало да се изнесе от твоя, Оливър.

— Тъй като ще се женим — намеси се Виктория. — Иначе с удоволствие бихме приели Луси да остане колкото иска.

Да, как ли пък не!

Тод разпери ръце.

— Затова сега й предлагам да си избере някое от жилищата, в което да се настани временно. Това е добре за фирмата и напълно устройва Луси.

— Така ли? Чудесно — усмихна се Оли.

Забелязах как Виктория се бори със себе си, но накрая загуби битката. Любопитството надделя над хладнокръвието й.

— И къде са тези жилища? — попита тя.

— Където си пожелае всъщност — отвърна Тод. — „Нотинг Хил“, „Саут Кенсингтън“, „Найтсбридж“, „Мейфеър“, „Хайд парк“. Имаме навсякъде.

Виктория прехапа устни.

— Е, определено ти провървя, Луси — каза тя. — Каква късметлийка!

— О, не — отвърна Тод. — Аз съм късметлията — и ми отправи най-ослепителната си усмивка.

„Ха-ха!“, мислено се потупах в гърдите аз. Чувствах се на седмото небе.

Усмихнах се сдържано на Виктория, която явно имаше проблеми с дишането.

— Хайде, скъпа — Оли я задърпа за костеливата ръка. — Трябва да седнем на нашата маса.

— О, да — неохотно се съгласи тя. — Но, Тод, непременно ще поддържаме връзка. Някой ден трябва и четиримата да излезем на вечеря.

Тод й се усмихна учтиво и хладно, кимна на Оли и се върна към шампанското си, а аз се насладих на гледката на Виктория, която се отдалечаваше със скован от ярост гръб.

Човек би помислил, че ще е щастлива. Но ако се тревожеше, че съм се увлякла по Оли, какво лошо имаше в това, че Тод Мейл ми обръща специално внимание?

— Досадно — въздъхна моят рицар на бял кон. — Не мразиш ли подобни прекъсвания? Имам предвид, добре е да поздравиш хората. Но после трябва да си хванеш пътя!

— Сигурна съм, че Оли искаше да отиде на своята маса. А Виктория просто се опитваше да бъде учтива — дипломатично се обадих аз. Заради Оли.

— Тя е истинска напаст — пренебрежително подхвърли Тод. — Мразя амбициозните жени. Да платим тук и да те заведа да видиш няколко апартамента — той ме погледна. — Ако имаш време, разбира се.

— О, да — отново отпих от шампанското, съвсем мъничка глътчица, разбира се. — Имам време.

Вечерта се очертаваше все по-хубава и по-хубава. Тод ме придружи до колата и задържа вратата да се кача, после ме повози из опустяващите улици на Лондон.

— Одобрявам таксата, която въведоха за движение в центъра — каза той. — Бедняците не могат да си я позволят, затова се качват на автобусите. Така пътищата са по-чисти за мен. Това съкрати времето ми за пътуване с петнайсет процента — потупа волана. — А и това бебче не можеш да го покажеш в най-добрия му вид в натоварен трафик!