— Благодаря — отвърнах любезно. Въздъхнах от удоволствие. Значи все пак си струваше. Оли беше прав.

Тод ме поведе навън към мястото, където бе паркирал колата си — много ниска, спортна и яркочервена. Никога не бях виждала нещо такова. Толкова ниска, че се зачудих как ли ще вляза вътре. Стори ми се малко странна.

— Харесва ли ти? — попита той, докато аз се опитвах да се настаня на седалката, покрита с черна кожа.

— Хм, да.

— Е, естествено е да ти харесва — отбеляза той. — Това е „Ламборгини“. Някога возила ли си се в такава?

Беше много неудобно. Поклатих глава.

— Така и предполагах — каза Тод. — Е, порадвай се на разходката.

Включи на скорост и плавно се вля в уличното движение. Много исках да се „порадвам на разходката“, но засега единствено виждах ауспуха на проклетия автобус точно пред нас. Но пък останалите ни поглеждаха завистливо през прозорците на колите си. Опитах се да се отпусна. Вероятно беше нещо като привилегия да можеш да видиш толкова много шасита на коли. Сигурно само механиците гледаха толкова отблизо светлините на стоповете.

— Хапва ми се риба — заяви Тод. — Луси?

Всъщност на мен ми се хапваше голяма пържола. Или чиния спагети с гъст сос. Но нима Лили Астър би спорила с него?

— Рибата звучи прекрасно — отвърнах.

— Отлично. Отиваме в „Уилтънс“ — обясни ми той със сексапилния си американски акцент. — Истински традиционен английски ресторант. Ще бъде тъкмо по вкуса ти. Както казват тук, нали?

— О… да — потвърдих аз.

Тод изглеждаше много доволен от себе си.

Стигнахме до площад „Сейнт Джеймс“, той намери място за паркиране и се запътихме към ресторанта. За моя изненада наистина се оказа традиционен. Беше тихо и спокойно място, сервитьорите бяха опитни и дискретни, разговорите се водеха тихо и с аристократичен тон.

— Много се радваме да ви видим пак, господин Мейл — поздрави един от сервитьорите. — Обичайната ви маса ли да бъде, сър?

Тод кимна отсечено.

— Често идвам тук — обясни ми той. Господи, имаше поразителни очи. С толкова гъсти мигли. — Посещават го предимно американци и швейцарци. Японците предпочитат „Нобу“ или „Савой“. А арабите харесват „Клариджис“.

Кимнах с разбиране.

— Човек може да хапне нисковъглехидратна храна без никакви наситени мазнини — продължи Тод. — И ти си привърженик на нисковъглехидратната диета, нали, Луси?

— Предимно… — стомахът ми отново се разбунтува шумно, затова се изкашлях, за да го прикрия. Струваше ми се, че направо ще умра, ако не хапна малко хляб. Все пак рибата би могла да ме нахрани, но само ако е пържена, увита в хартия и с двойна порция картофки.

— Така си и мислех. С такова тяло — одобрително отбеляза той и за миг забравих, че умирам от глад.

Какво беше пък това? За моето тяло?

Погледнах го по-внимателно. Да не би този милионер с вида на Робърт Редфорд, само че по-млад и по-тъмен, да ме сваляше?

Да ме сваля? Мен?

Но той вече бе извърнал очи и разглеждаше менюто си. Може би си въобразявах. Американците сигурно бяха различни. Може би просто ми правеше комплимент от любезност.

Надявах се да е така. Не искам да бъда разбрана погрешно. Отчаяно се опитвах да впечатля Тод Мейл. Нуждаех се от работата, от заплатата. Освен това исках той да види моя потенциал и да ме повиши. Не бях сигурна точно какъв е потенциалът ми. Много е трудно човек да го определи по принцип. Но точно сега за мен това беше „нещо, което ще ми осигури по-интересна работа“.

Обаче не исках да излизам с него. Да, беше прекрасен и много богат. Но сякаш… прекалено прекрасен. Харесвах мъже, които са малко по-грубовати и не толкова… изкуствени. И с чувство за хумор. Като… ами като Оли.

Трябваше да намеря втори Оли, а не прототип на Кен, приятеля на Барби. Както и да е, за какво се бях замислила? Той само бе подхвърлил нещо за тялото ми. Сигурно беше маниак на тема здраве, като всички американци.

Виктория би умряла от смях. Тод Мейл не би се заинтересувал от обикновено момиче като мен.

— Да ви предложа ли нещо за пиене? — попита сервитьорът.

Тъкмо щях да помоля за чаша шардоне, но Тод ме изпревари.

— Шампанско — каза той. — Бутилка.

— Бихте ли искали да прегледате листа с вината, сър?

— Имате ли „Бьов гранд дам“? — попита Мейл.

— Да, сър.

— Шампанско? Какво ще празнуваме? — попитах небрежно.

— Да празнуваме ли? — не разбра Тод. — Винаги си поръчвам шампанско с вечерята.

— О! — разбира се, все забравях колко е богат. — Това е чудесно — одобрително отбелязах аз.

В крайна сметка нямаше нищо лошо в учтивостта. А и денят ми бе ужасен. Умирах от глад, краката ме боляха адски, а и ме сърбяха заради чорапогащника, но какво от това? Без труд нищо не се постига. Шампанското определено щеше да ми дойде добре.

Донесоха го в сребърна кофичка с лед. Тод ме погледна. Реших, че проверява дали съм впечатлена.

— Избра ли си вече какво ще поръчаш?

— Ще взема от рибата скат и картофено пюре — реших аз.

Тод повдигна вежда, докато сервитьорът наливаше шампанско в кристалната ми чаша.

— Но това съвсем не е нисковъглехидратно.

— О! По принцип ям предимно нисковъглехидратна храна, разбира се — оплетох се аз. — Но пък напоследък тичам доста, а и танцувам и вдигам тежести, така че точно сега имам нужда от калории.

— За мен дузина миди и пастет от пушена сьомга с гарнитура от задушен в масло спанак.

— Много добре, сър — сервитьорът се оттегли плавно, сякаш се стопи.

— Трябва да промениш режима си — заяви Тод, докато очите му преценяващо изследваха тялото ми. — По-малко упражнения и по-малко въглехидрати. Не си дебела, затова можеш да преминеш на йога или „Пилатес“. Иначе може да развиеш мускули — с неодобрение в гласа каза той.

Но аз харесвах мускулите си, стегнатото си тяло.

— Няма страшно, не съм решила да се превръщам в Ксена5 — пошегувах се аз, но той не се засмя, така че побързах да прикрия собствената си усмивка с глътка шампанско.

— Жените трябва да са стройни — увери ме Тод. Тъмните му очи се взряха дълбоко в мен. — Но също и нежни. Женствени. Особено в нашия бизнес. Всичко зависи от представянето.

— Точно така.

— На твое място бих зарязал упражненията и въглехидратите.

— Добре — съгласих се мрачно.

— Все пак ти си красиво момиче — каза Тод. — Сигурен съм, че искаш да запазиш красотата си.

Аз? Красива?

— Благодаря — измърморих под нос.

— Наистина трябва да се обадя на Оли — провлачен продължи той. — И да му благодаря, че те изпрати при мен.

О, мамка му, добре де, о, господи! Реших, че… реших, че все пак наистина ме сваля.

Усмихнах се безлично — учтиво, но съвсем не окуражаващо. Шеф, който си пада по някоя от служителките, си беше неприятност, от каквато изобщо нямах нужда.

От друга страна, щеше ми се Виктория да може да ме види точно сега.

— От теб ще излезе чудесна придобивка за фирмата — каза Тод. — С този очарователен акцент, а сега и с подходящи дрехи. Мисля, че стоенето ти зад бюрото може да се окаже загуба на талант. Какво ще кажеш да дойдеш на няколко срещи с мен?

Зяпнах.

— Много ще се радвам — Слава богу, че не го бях отрязала веднага! Точно на това се бях надявала. Бързо издигане… потенциал…

Това приличаше на светъл лъч в мрака. Май все пак не ме очакваха безкрайни дни, прикована към едно бюро да отговарям на телефона. „Добро утро. «Мел акомодейшънс». С какво бих могла да ви помогна?“ Сигурно щях да се застрелям, преди да осребря първия с чек.

Погледнах обнадеждено Тод.

— Мога да ти покажа основните правила в бизнес — размишляваше на глас той.

Донесоха мидите му.

— Искаш ли да опиташ? — предложи той и поднесе към мен една лъскава мида. Съдържанието й ми заприлича на потреперващ сопол. Усетих, че ми се гади.

— Не, благодаря — отказах.

Тод се усмихна.

— Харесвам момичета, които умеят да се въздържат.

Въздържание. Още нещо, което трябваше да запомня. Отпих глътка шампанско. Много малка глътка.

„Дали ме харесва наистина? — питах се аз, докато Тод поглъщаше мидите и премляскваше от удоволствие. — Или просто си мисли, че изглеждам подходящо за бизнеса му, онзи типично английски вид — «английска роза», — за който говореше Оли?“

— Ако следваш съветите ми, ще стигнеш далеч — каза Тод.

— С удоволствие ще следвам твоите съвети — почтително се отзовах аз.

— Добро момиче — той се ухили. — И разбира се, не мога да позволя някой от служителите ми да живее в неподходящ район на града. Така се създава лошо впечатление.

Лицето ми помръкна.

— Не мога да си позволя хубав район — измърморих. — Много съжалявам.

— Ти не, скъпа, но аз мога — каза Тод. — Освен с настаняване, фирмата се занимава с корпоративни жилища под наем. Имаме много места, в които мога да те настаня като управител на обекта.

— Какво означава това?

— Нали разбираш? Ще надзираваш персонала, който се грижи за почистването. Ще събираш таксите за паркиране.

— Значи… почти никакви задължения?

— Ще трябва да си готова да се изнесеш в най-кратък срок. Но иначе, не, никакви задължения — отново се ухили широко. — Ще имаш достатъчно задължения като моя асистентка.

— За какви жилища става дума?

Сервитьорът се върна с основното ястие. Толкова бях изгладняла, че направо щях да припадна, но се стегнах и започнах бавничко да хапвам от рибата си. Блъснах настрани вкусно изглеждащото картофено пюре и Тод ме възнагради с кимване.

— Нищо особено — каза той. — Апартамент с три спални в „Кенсингтън“, апартамент с градина в „Нотинг Хил“ и едно жилище с една спалня в „Найтсбридж“, което обаче има много прилична градина на покрива.

Зяпнах.

— И наемът е за сметка на фирмата?

— За теб ще бъде безплатно — отвърна той. — Дори мисля, че мога да уредя да ти плащаме малка допълнителна сума за това, че ще се грижиш за жилището.