По-късно ли?

— Надявах се да си уредя няколко огледа на апартаменти тази вечер.

— Уговори се за утре — Джеймс измъкна изпод бюрото си огромен куп папки. — Тук са данните за предпочитанията на последните ми клиенти. Нямам време да ги подредя в архива — небрежно подхвърли той. — Можеш да вземеш и да свършиш нещо все пак.

— Аз… разбира се — смирено се обадих. — Няма проблем.

— Тогава, след като затворим офиса, можеш да се заемеш с личните си обаждания. От личния си телефон.

— О, благодаря — измърморих.

Изгледа ме остро.

— И се постарай офисът да е чист и подреден, преди да си тръгнеш.

— Къде си търсиш квартира, Луси? — попита Бъфи.

Примигнах. За целия ден това бе първото, което ми бе казала без враждебен тон.

— Ами нали знаеш. „Тутинг“. „Балъм“. „Клапъм“, не и в престижната част, разбира се. Предградията „Хемпстед гардънс“…

— В „Хемпстед“ не е лошо — отбеляза Бъфи.

— „Хемпстед гардънс“ — поправи я Джеймс. — Луси си търси нещо в Сибир — усмихна се злобничко той. — Само се постарай да имаш достатъчно време за път, за да не закъсняваш за работа сутрин. Днес закъсня.

Стана пет часът. Щом стрелките на часовника посочиха точния час, момичетата като по команда се изправиха плавно в копринените си тоалети, взеха палтата си от „Бърбъри“ и тръгнаха към вратата.

— Не съм закъсняла — обърнах се към Джеймс, а в очите ми пак напираха сълзи.

— Ами! — изсумтя той. — Не беше и подранила, нали? Не очаквай да се задържиш тук, ако не се стараеш допълнително. Ще се видим утре сутринта. Приятна вечер.

Взе кашмиреното си палто и излезе, без да се обърне повече, като ме остави да седя зад бюрото си, стиснала мобилния си телефон и огромен куп папки.

Щях да се разплача, ако имах сили. За миг останах просто така, загледана в празното пространство. Но папките нямаше да се подредят сами, нали? А нямаше да мога да си тръгна, докато не го свърша.

Отгърнах първата морава папка. Вътре имаше прилежно изписан лист хартия за някоя си госпожица Манагучи. Търсеше да наеме обзаведена къща за шест месеца. Трябваше да е с три бани и зимна градина, централно отопление, да е от осемнадесети или деветнадесети век, да разрешават отглеждането на домашни любимци вътре и да има асансьор. Следващият, Сам Яблънс от Тексас, искаше четиристайна мансарда с изглед към Хайд парк, за предпочитане в някоя от кралските сгради. Някой беше добавил бележка с молив: „Задължително да е в аристократично обкръжение“. Наем… Примигнах. Бяха готови да плащат по петнайсет хиляди. На месец. Всеки месец!

Грабнах огромния куп папки. Във всяка имаше поне петдесет такива страници. А каква бе комисионата на агенцията за настаняването на тези клиенти? Едномесечен наем? Двумесечен?

Боже мой! Нищо чудно, че всички можеха да си позволят кашмирени палта и чанти от „Луи Вютон“.

Докато моята скромна особа се радваше, че ще получава осемнадесет хиляди на година.

Тръснах леко глава. Това беше повече, отколкото щях да получа във всяка друга работа. Защо да им завиждам? Трябваше да съм доволна, че мога да си позволя жилище със съквартиранти в „Балъм“.

Въздъхнах и се заех да прибирам папките. Трябваше да съм много старателна, никакви грешки. Джеймс, Мелиса и останалите с удоволствие биха ме уволнили. Не биваше да им давам основание.

Седма глава

Към седем и петнайсет най-сетне свърших. Коленете ме боляха, очите ми пареха, а и пръстите ми бяха изранени от папките, но поне бях готова. Искаше ми се просто да се измъкна от тази луксозна килия на мъченията и да се замъкна в бара. О, да, и да си поръчам едно голямо уиски с диетична кола, двойно. Два пъти.

По дяволите отпиването на малки глътки вино, и без това никой нямаше да ме види.

Но не можех. Трябваше да проверя обявите за квартири. Иначе щяха да ги вземат, най-евтините винаги ги наемаха най-бързо.

Забелязах една добра. В „Тутинг“, близо до автобусните маршрути. Къща под наем с трима съквартиранти, шейсет лири седмично.

— Здравейте! — опитах се да прикрия нервността си. — Обаждам се за квартирата.

— Да — отегчено ми отвърна някакво момиче.

— Можете ли да ми кажете малко повече за жилището?

— Написано е в обявата, нали?

— Добре, а какви са хората, които живеят там?

— Ти какво, да не си в трети клас? Не ни трябва такъв човек — заявиха отсреща с презрение и ми затвориха.

Въздъхнах и минах на следващата обява. Предградие „Хемпстед гардънс“. Звучеше хубаво и много зелено.

— Здравейте, обаждам се за…

— Вече е дадено. Съжалявам — отвърна ми мъжки глас. И той ми затвори.

Зяпнах, мобилния си апарат. Денят се превръщаше в истински кошмар. Опитах в „Балъм“. Това беше най-евтината обява, само петдесет и три лири седмично, с три момичета за съквартирантки.

— Здравейте, обаждам се във връзка с обявата за съквартирантка.

— О, да! — момичешки глас. — Какво искате да знаете?

Усмихнах се и въздъхнах облекчено.

— Бихте ли ми казали нещо повече за жилището?

— Разбира се — съгласи се тя. — Стаята ви ще е доста малка, метър и осемдесет на два и половина, но вътре има много етажерки и един вграден гардероб. Както и прозорец с прекрасен изглед към градината.

— Добре — звучеше ми чудесно.

— И се намира на около петстотин метра от автобусната спирка.

Още по-добре.

— А какви са момичетата?

— Всички сме работещи момичета. Едната е социален работник, другата — библиотекарка, а третата — счетоводителка.

— И още ли е свободно мястото? — опитах се да прикрия нетърпението си.

— О, да — отвърна тя. — Много хора дойдоха да гледат стаята, но никой не беше подходящ.

— Сигурна съм, че аз съм подходяща — исках да я предразположа.

— Християнка сте, нали? — попита тя. — И англичанка.

— Хм, да…

— Добре. Имахме ужасно много неподходящи кандидати. Имигранти, нали разбирате. И мюсюлмани, можете ли да повярвате? Както и евреи, а е невероятно колко много евреи има в този район. Когато попитах последното момиче дали е приела Исус като свой личен спасител, тя каза…

Внимателно натиснах червеното копче на телефона си. Сигналът за свободна линия ме подканваше да набера следващия номер. Сигурно трябваше да го направя. В „Луут“ имаше и други обяви. Но не можех да го понеса. Искаше ми се просто да си заровя главата в пясъка.

Уморено вдигнах чантата си и се заех да прибирам всички чашки от кафе из офиса. За да е безукорно чисто. Нали така бе казал Джеймс?

Чух превъртане на ключ в бравата и вратата се отвори, при което камбанката звънна нежно. Надявах се да не е Джеймс. Не бих могла да понеса поредната лекция.

Не беше Джеймс. А Тод Мейл. Изглеждаше страхотно в черния си костюм и много сексапилно черно палто. Вторачихме се един в друг.

— Луси? — учуди се той.

Сякаш не бе съвсем сигурен. Огледа ме от горе до долу — кремавата ми рокля с тъмносини цветенца, тъмносинята ми жилетка, новите ми обувки и чанта. Притесних се и отметнах косата си. Тя плавно се разстла по гърба ми. Благодарих на бога за Бърнис!

— Здравейте, господин Мейл — поздравих го. Бях нервна и гласът ми излезе дрезгав.

— Какво правиш тук? — попита той. — Почти седем и половина е.

— О! — каква възможност да го впечатля със старанието си! — Исках само да довърша папките и да поразчистя тук. Обичам да влагам максимум усилия. Да работя на сто и десет процента! — продължих ентусиазирано. Нали така говореха американците?

— Разбирам — каза той. — Хареса ли ти първият ти ден при нас?

— Абсолютно. Беше невероятно!

Мислено се потупах по гърба. Ако продължавах така, щяха веднага да ме вземат в сериала „Доусън крийк“. Или да ми дадат клакьорски помпони и поличка от палмови листа.

— Радвам се да го чуя — разсеяно отбеляза той. Влезе, в кабинета си и се върна с една папка, като хвърли бегъл поглед на листа върху бюрото ми, където си бях записала обявите за квартири.

— Какво е това?

— Тъкмо щях да го изхвърля.

— Какво е?

— Обяви за квартира — признах. — Търся си жилище. Но не се тревожете, използвах личния си мобилен телефон за обажданията. И едва след края на работното време.

— И защо си постъпила така? — попита Мейл, докато прелистваше папката си. Гласът му бе плътен и дълбок баритон. — Тук има достатъчно телефони. Прост натискаш девет за външна линия.

— Ами… Джеймс ми каза да не използвам фирмената техника.

Мейл вдигна поглед тъмношоколадовите му очи отново ме огледаха от глава до пети.

— Джеймс малко прекалява със старанието си — каза той. — Нямам нищо против да провеждате по някой личен разговор. Стига да не се прекалява.

— Благодаря ви, господин Мейл. Ще го запомня.

— Хей, вече минава седем — каза той. — Работното време е свършило, нали? Не мислиш ли, че е по-добре да ми казваш Тод?

— Тод — усмихнах се прелъстително, но за нещастие точно тогава стомахът ми реши да се обади с барабанно соло. Толкова силно, че и „Металика“ щяха да се гордеят с подобен звук. — Извинявай — изчервих се до уши. — Най-добре да се прибирам и да хапна нещо.

— По-добре ела с мен на вечеря.

Толкова се изненадах, че изтървах чантата си.

— Освен ако не ти е неприятно, разбира се — добави той.

— О, не! Искам да кажа, ще е чудесно — избърборих аз.

— Какво обичаш?

— Всичко… — за малко да кажа хамбургер и пържени картофки с голяма халба бира, но внезапно си спомних за обучението си. — Обичам изисканата кухня — внимателно довърших. — С хубаво вино, например „Шардоне“.

— Изискана кухня значи? — очите му блеснаха закачливо. — Май знам едно-две местенца. Готова ли си да тръгваме?

Вдигнах отново чантата си и му се усмихнах.

— Готова съм.

— Харесва ми роклята ти — отбеляза Тод. После вдъхна леко точно над главата ми. — И парфюмът.