После се заех с програмата, която си бях изработила, докато се прибирах с метрото предната вечер — нова разработка на тема „Проблемите на Луси“. Проблемът бе как да пристигна на работа със свеж вид и много женствена, за да накарам Тод да ме хареса.

Решението включваше: петнайсет минути под душа. Шампоан. Балсам. Фантастичен лак за поддържане на права коса.

Петнайсет минути за подсушаване с кърпа и нанасяне на овлажнител. Леко напръскване с „Шанел“, като пристъпих в благоуханното облаче, и т.н.

Още петнайсет минути, за да изсуша косата си със сешоара и да я среша с четката от „Мейсън Пиърсън“ против наелектризиране на косъма.

Десет минути за нанасяне на грима и засъхването му. Нямаше да отделям никакво внимание на болките в празния ми стомах.

Десет минутки, за да изям закуската си и да пия кафе. Направих го, облечена в пухкавия халат на Виктория, в случай че стане някаква катастрофа, включваща всякакви петна по „основния ми гардероб“.

Оставих халата на Виктория на мястото му. Махнах от него русите косъмчета. Измих си зъбите. Използвах скъпата й избелваща паста. Внимателно огънах тубичката както си беше.

Облякох най-красивия си тоалет, като най-напред обух чорапогащника. Помъчих се да не обръщам внимание на сърбежа! Също като при морските пехотинци — само най-силните оцеляват. Избрах кремавата рокля с тъмносини цветчета, която бях купила от противния магазин. Съчетах я с тъмносинята жилетка, бежовата чанта и черните обувки на висок ток от „Фейт“. Мислено си отбелязах, че не бива да ожулвам черните обувки от „Фейт“. Трябваше да ходя с малки, момичешки стъпчици, сякаш съм стиснала монета в дупето си. Допълнително си напомних, че ще ми е нужно двойно повече време, за да стигна докъдето и да било — до метрото, от метрото до фирмата и т.н.

Добавих едно последно напръскване с „Шанел“. Огледах се в стаята на Оли. Изглеждах като красива обикновена непозната. Бях успяла!

Излязох от къщи. Стигнах до спирката на метрото в седем и двайсет. Излязох от метрото в седем и четиридесет и пет. Стигнах до „Мейл акомодейшънс“ точно в осем без пет.

Тръснах леко глава, пригладих роклята си, залепих на лицето си сияйна усмивка, както правеше Виктория, и уверено влязох със ситни стъпчици през входната врата.

— Добро утро на всички! — поздравих с тъничко гласче. Трябваше да прозвучи задъхано чуруликащо като на Виктория, но вместо това излезе като граченето на патока Доналд, така че бързо се върнах към нормалния си глас: — Прекрасно време.

Всички вече седяха там, зад дъбовите си бюра върху сивия килим. Трите жени носеха същите тоалети като вчера, а Джеймс отново бе облякъл шит по поръчка костюм. Явно тази идея с „основния гардероб“ бе много широко разпространена.

Никой не вдигна поглед от компютъра си. Всички продължиха да тракат по клавишите.

— А къде е Тод? — попитах аз и отметнах косата си.

Джеймс вдигна очи.

— Трябва да го наричаш господин Мейл.

— Добре тогава, господин Мейл.

— Не е тук. Няма да идва днес — каза момичето, което бе най-близо до мен. Беше бледа брюнетка с люлякова рокля и подходяща жилетка; косата й бе вдигната на сложен кок.

По дяволите!

— Няма ли? — посърнах аз.

— Не, няма — язвително отвърна средното момиче. Поклати глава, имитирайки жеста ми. Тя също беше брюнетка, с масленозелена кашмирена блуза, останалото не виждах какво е. Но блузата подхождаше чудесно на люляковата рокля на първото момиче. Зачудих се дали не планират заедно тези неща.

— Днес ще докладваш на нас — обади се и последното момиче. Нейната коса имаше леко червеникав оттенък и беше с кремава копринена риза под бледосиньото си сако, а тоалетът й се допълваше от огромен наниз от перли. Уха! Прииска ми се и аз да можех да си позволя истински перли.

— Добре — насилих се да се усмихна аз. — Много добре. Да се запознаем. Аз съм Луси Евънс. Тод… господин Мейл ме назначи за рецепционистка.

— Благодаря ти, Луси, но вече го знаем — усмихна се заядливо Джеймс Фосбърт-Смайт. — Макар че той, естествено, не те е назначил, а те взе на двумесечен изпитателен срок, за да прецени дали ще иска да те назначи.

— Точно така — съгласих се аз. Стараех се да звуча уверено, но гласът ми леко заглъхваше.

— Тези дами — представи ги Джеймс — са Джейд Мидълтън — първото момиче наклони глава около сантиметър, без да се усмихва, — Бъфи Колвърт — Бъфи ме пренебрегна напълно — и Мелиса Траубмън. Те са сътруднички на господин Мейл.

— Джейд, Бъфи, Мелиса — кимнах. — Приятно ми е да се запознаем.

— Позволено ти е да се обръщаш на малко име към останалите от екипа, с изключение на господин Мейл — студено заяви Джеймс, — но, моля те, запомни, че ти си най-младшият служител тук, Луси. Ти отговаряш пред всеки. В „Мейл акомодейшънс“ не се лежи на чужд гръб. От теб се очаква да бъдеш полезна.

— С нетърпение го очаквам — излъгах.

— С други думи, служебните ти задължения включват всичко, каквото ти кажем — хладно поясни Бъфи.

— Ясно. Разбрах.

— И трябва да се държиш любезно и възпитано през цялото време — натърти Джеймс.

Джейд и Мелиса продължаваха да тракат по клавиатурите си. Явно смятаха, че е под достойнството им дори да ме скастрят.

Въздъхнах тихичко. Ако това представляваше порастването, много добре разбирах чувствата на Питър Пан.

— Добре, а къде е моето бюро? — постарах се да бъда любезна аз.

— Бюрото на рецепционистката е ето там — Джеймс посочи към огромно дъбово бюро точно срещу входната врата. На него имаше компютър, телефон, малко кожено тефтерче и писалка в мраморна поставка. — Предполагам, че знаеш основните неща? Как да прехвърляш разговорите, да печаташ и така нататък…

— Страхотна съм в печатането — гордо заявих аз. Не можеш да играеш в интернет, ако тракаш бавно по клавиатурата, иначе чудовищата жив ще те изядат. Реших да не споменавам факта, че го правя с три пръста. — Не съм съвсем сигурна за телефона.

— Господ да ни е на помощ — театрално въздъхна Мелиса. — Тя е безнадежден случай!

Потиснах надигащата се в гърдите ми паника. Защо всички бяха толкова против мен? Още не бях сторила нищо!

— Ще се науча, само ми покажете как се прави — обадих се тихичко.

Джейд въздъхна и стана от мястото си. Пристъпи по мекия килим и се наведе към мен; направо щях да се задуша в облака от парфюма й.

— Всички тук сме заети хора, госпожице Евънс.

— Моля, наричайте ме Луси.

— Ще ти покажа това само веднъж. Разбираш ли — бавно попита тя, сякаш съм бавноразвиваща се.

— Напълно.

— Тогава гледай. Натискаш тук, за да прехвърлиш. Тук записваш съобщенията, без да използваш стенография — потупа тя по бележника. — Вътрешните ни линии са три, пет и шест, Джеймс е на номер седем, а за господин Мейл е нула. Разбра ли?

— Аха.

— Да — поправи ме тя. — В „Мейл акомодейшънс“ не използваме жаргон. Клиентите ни очакват отлично обслужване. Което включва и държането ти по телефона.

— Разбирам — отвърнах смирено.

— Ще отговаряш на телефона както следва — Джейд се изкашля да прочисти гърлото си. — Добро утро, „Мейл акомодейшънс“. С какво бих могла да ви помогна? Непременно използвай израза „бих могла“, а не „мога“. Разбира се, че можеш да помогнеш на клиента? — сериозно заяви тя. — Правилната употреба на думите е отличителният ни белег в „Мейл акомодейшънс“.

„Съмнявам се, щом като повечето от вас са янки“. Не го казах на глас.

— Обръщай се към всеки с „господине“ или „госпожо“.

— Окей, исках да кажа, да, много добре.

— Ако не си сигурна в нещо, винаги записвай номера на човека и кажи, че някой от сътрудниците ще се обади възможно най-скоро. Никога не се пробвай сама да отговаряш на нечие питане. Няма нужда ти да поемаш инициативата — заяви тя с пренебрежение.

— Разбрах — повторих.

— А когато всичко е спокойно, ще има друга работа за теб — каза Джейд.

— Можеш да започнеш — ухили се гадничко Джеймс, — като ми направиш кафе. А после ще се заемеш с папките.

— О, да — кимна Джейд. — Има много за попълване в папките.

И се започна. Така протече първият ми работен ден. Повтарях една и съща фраза по телефона — явно останаха разочаровани, че не се сопнах на никого и не ги прехвърлих на грешен вътрешен номер. Обаче, вместо да ми направят комплимент, ме изпратиха до химическото чистене. Направих поне четиридесет чаши кафе. И билков чай. И подреждах папки, докато накрая изпорязах пръстите си в острите им ръбчета. Краката ме боляха адски от токчетата, стомахът ми къркореше. Явно нямаше обедна почивка за мен. „Някой трябва да пази крепостта“, заяви Джеймс. Позволиха ми да изляза за сандвич, но само до най-близкия магазин, в който имаха единствено с „меко сирене и туршия“ и „пушено говеждо с ряпа“. Изядох говеждото на бюрото си. „По-бързо, скастри ме Мелиса. Ами ако някой влезе и те види как се тъпчеш?“

Истински безкраен празник. Защо ли ме мразеха толкова? Правех каквото ми наредят. Бях обула чорапогащник и обувки на висок ток. Всичко беше съчетано по цвят. Просто не разбирах.

Липсваше ми „РС геймс юнивърс“. Липсваха ми приятелите, джинсите и вечерите в бара.

Изтощена, погледнах към старинния часовник на стената. Беше пет без десет.

— Извинявай, Джеймс — почтително се обърнах към него.

— Какво има? — сопна ми се той.

— Дали бих могла да направя няколко телефонни обаждания. Трябва да си намеря квартира.

— И да използваш фирмената техника? В работно време? Моля те, Луси — Джеймс поклати глава. — Отговорът е „не“ и не знам как изобщо ти хрумна да питаш.

— Почти пет е. И щях да използвам мобилния си телефон — бръкнах в чантата си. — Наистина трябва да си намеря ново жилище — примолих му се аз и гласът ми заглъхна. Затова замълчах. Сълзите нямаше да са добра идея. Само да изкарам деня! „Тази работа ти е нужна, Луси, не забравяй“, казах си аз.

Той сви рамене.

— Предполагам, че може. Стига да останеш до по-късно тази вечер.