Изваждах дисковете си на ABBA и Мадона от тайното скривалище зад по-готините ми албуми — колекцията ми от хевиметъл от осемдесетте и рок от седемдесетте — и скачах из стаята като Тигър, приятеля на Мечо Пух.

Оли все казваше, че имам прекалено много енергия.

Той бе с няколко години по-голям от мен. Бяхме се срещнали на една екскурзия из Европа — от онези евтини пътувания, при които двама спите в тясна като килия стая, ходите навсякъде с автобус и обикаляте континента за две седмици — страхотно преживяване. Опитвах се да го правя всяка година, но обикновено не успявах да събера пари навреме. Но поне на всеки две години ходя, без да пропускам. Обичах да пътувам. Както и да е, той беше завършил Лондонския икономически колеж, а аз бях напуснала колежа „Дърам“. Там учех френски, но се отегчих. Много по-привлекателно ми се стори истинско пътуване до Франция, а после и до Германия, Италия, Испания и Португалия.

— Значи, когато се върнеш, ще се прехвърлиш в друга специалност, така ли? — попита ме той на втората вечер.

Оли бе шотландец, с руса коса като на викинг, малко лунички и с тяло, както му бях казала, на централен нападател. Каза ми, че не бил нападател, а крило. Значи играеше ръгби! Супер. Обожавах ръгби.

— Не — отметнах леко занемарената си руса коса с небрежен жест. — Няма да се връщам.

— Но защо? Полудя ли?

— Не съм. Технически погледнато. Просто не искам да се затварям на едно място — въздъхнах. — Представи си да седиш в някаква проклета учебна зала и да слушаш професорите цели три години. Стигаше ми училището.

— Не ти ли харесваше в училище?

Зяпнах го.

— Че на кого му харесва?

— На мен — кротко отвърна Оли. — Както и да е, едва ли си се представила толкова зле, щом са те приели в „Дърам“, нали?

— О, не съм глупава — бързо го уверих аз.

— Сигурен съм.

— И трябваше да се съобразявам с мама и татко. Те искаха да уча, да се представя добре на финалните изпити.

— Близки ли сте?

Усмихнах се.

— О, да. Много.

Имах най-добрите родители на света. И най-прекрасните сестри.

— А няма ли да ги разочароваш, като напуснеш колежа? — безпогрешно определи единствения ми проблем той.

— О! — тържествуващо отвърнах аз. — Няма да им казвам. Или поне не съвсем. Разбираш, ли — гордо продължих аз, — вече съм си намерила работа.

— Така ли?

— О, да. Страхотна работа. Ще им кажа, че са дошли да ме вземат направо от колежа — небрежно махнах с ръка. — Развиваща се сфера, великолепни перспективи… нали разбираш. Така няма да се притесняват за мен.

Оли изглеждаше озадачен.

— Но ти си само на…

— Двайсет.

— И още не си завършила. Каква е тази сфера? Право? Преводач за Европейския съюз? Знам, че не може да е банково дело, след като си учила френски.

— Хм, не — отвърнах аз. — Нищо подобно — намръщих се. — Работата е наистина хубава.

— Да чуем тогава — подкани ме той.

— Рецензент — гордо заявих аз.

— Кино рецензент? Литературен рецензент? Театрален критик?

— Рецензент на игри. Компютърни игри.

Оли примигна.

— Какъв?

— На компютърни игри — повторих аз, малко разстроена. — „Куейк“. „Дуум“. Знаеш за какво говоря.

Лицето му просветна.

— О, като „Донки Конг“ ли?

— „Донки Конг“ — с пренебрежение подхвърлих аз. — Да, ако бяхме хиляда деветстотин осемдесет и трета.

— Съжалявам. Никога не съм си падал по компютърните игри — скромно отвърна той.

— Е, няма нищо. Хората са различни — уверих го аз. — Както и да е, аз ги обожавам и изпратих няколко свои рецензии. Останали са много впечатлени, особено защото съм момиче.

— Момичетата не играят ли компютърни игри?

— Не толкова, колкото може да се очаква. Не знам защо — никоя от по-големите ми сестри никога не се бе доближавала до компютърна зала за игри. — Тъкмо има повече работа за мен — весело добавих аз.

— И какво е това списание?

— „РС геймс юнивърс“.

— Изобщо не съм го чувал.

— Е, това е съвсем логично.

— Наистина.

Ако трябваше да съм честна, и аз не го четях. Не беше от големите издания. Но какво пък? Всеки трябваше да започне отнякъде.

— Това е работа мечта за мен — уверих го аз. — Представяш ли си? Другите стават счетоводители и брокери на недвижими имоти. Или адвокати. А на мен ще ми плащат, за да седя и да си играя на компютърни игри! И ще получавам всички игри безплатно.

— Звучи добре.

— А ти с какво се занимаваш? — попитах аз, почувствала се леко гузна. Оли едва ли имаше такава прекрасна работа като рецензент на игри, която да го чака у дома, нали?

— Ще стана адвокат.

— О! — изчервих се. — Много съжалявам.

— Не се притеснявай — намигна ми той. — Всъщност много искам да стана адвокат.

— Значи е чудесно — не бях много убедена аз.

После с него започнахме да се разбираме прекрасно. Както казах, обожавах ръгби, всички видове ръгби. Оли беше смаян. Никога по-рано не си бе говорил за „Бритиш лайънс“ с някоя жена. И макар че ми се струваше малко странен, след като не харесваше компютърни игри и искаше да прекара живота си приведен над юридически сборници, все пак смятах, че е страхотен. Дружелюбен и широко скроен. При това с много привлекателна външност.

Още преди края на екскурзията той ми предложи стая в апартамента си при много изгоден наем. Триста лири на месец. А жилището бе много прилично, в малка самостоятелна къща, макар че щях да съм щастлива да живея с него и в най-забутания квартал. Да си намериш свестен съквартирант е много важно. Как да се радваш на живота, ако се налага да го делиш с някой нещастник, който настоява да направите график за чистенето?

Много мило от негова страна, понеже моята работа мечта си имаше един недостатък. Всъщност не бе особено високоплатена. Вече от четири години работех в списанието, името ми бе изписано под заглавието му, имах си титла: „отговорен редактор“. Звучеше много солидно, нали? Имах си дори и визитки. „Луси Евънс, отговорен редактор, «РС геймс юнивърс»“. Беше страхотно, показах ги на татко и той толкова се гордееше с мен.

Но пък заплатата… бихте могли да я наречете „джобни пари“, но нямаше да е справедливо спрямо джобните. Да го кажем така: четири години давах най-доброто от себе си и в момента изкарвах дванайсет хиляди лири на година.

Отпих глътка от сладкото си кафе. Затова ли бях потисната? Че не мога да си позволя да ходя в ресторанти с вилици и ножове?

Потреперих и тръснах глава, за да прочистя мислите си. Едва ли, в крайна сметка парите никога не бяха ме притеснявали досега. Имаше и по-важни неща в живота от тях, нали? Благодарение на Оли живеех в чудесен апартамент. И излизахме да хапнем спагети в някой ресторант поне веднъж месечно. Пък и можех да готвя когато искам, просто обикновено нямах желание за това. Сандвичите бяха евтини и бяха любимото ми ядене. Тичането не ми струваше нищо, всичките си дискове купувах на старо. Игрите ми бяха безплатни, както и компютърът, всъщност всяка година ми даваха нов, за да съм в крак с последните разработки на „Майкрософт“.

Живеех си много добре. Имах си и касичка, в която спестявах за евтините обиколки из Европа. За какво друго да харча? За храна и пиене вероятно. Получавах нов чифт кубинки веднъж в годината, а имах и един чифт обувки с нисък ток, които никога не обувах и които отлежаваха в дъното на гардероба ми. Дрехите не ме вълнуваха. Фигурата ми не се бе променила от колежа и повечето ми дрехи бяха от онова време. Удобни. Все пак един рецензент на компютърни игри нямаше нужда от сако и вратовръзка, както напомнях на Виктория, когато тя погледнеше в стаята ми и започнеше да ми се присмива. И тогава разбрах.

Виктория. Досадната Виктория. Заради нея се чувствах потисната. Защо Оли я харесваше толкова много? Тя бе ужасна. Идваше в хубавия ни апартамент и разваляше всичко с оплакванията си: как си подреждам стаята, че си пазя колекцията от стари броеве на списание „Керанг!“…

Миналия месец предложи да ми „помогне“.

— Стига, Луси — подхвана тя с онази бляскава усмивка, която не мога да понасям. Обзалагам се, че е била лидер на момичешкия клуб и е припявала с цяло гърло любимата им песничка. — Не можеш да продължаваш така. Нали, Оли?

— Как? — попитах аз възмутено.

— Така — Виктория махна презрително към стаята ми с перфектния си маникюр. — Направо е нелепо.

— На мен ми харесва — уверих я аз, надявайки се тонът ми да е бил достатъчно твърд.

— О, така ли? — тя се засмя с онзи неин пренебрежителен смях. — Харесват ти тези филмови плакати?

— Филмовите плакати са класически декор.

— От „Умирай трудно“ и „Хищникът“ ли?

— Класика — отговорих твърдо.

— А какво, за бога, е това? — старателно поддържаните й нокти потропаха по оръфания лист бяла хартия, изписан с черен маркер, който гордо висеше над леглото ми.

— Програма. На „Оейзис“. Всъщност е от много ранните им години. Хиляда деветстотин деветдесет и пета. От „Астория“ — уверих я аз с — вярвам, че ще се съгласите — оправдана гордост.

— Каква програма?

— Не говориш сериозно — сега бе мой ред да я изгледам презрително. — Това е списък с песните, които групата ще свири. Феновете я закачат на сцената, за да не забравят реда.

Виктория сви тънките си устни. Не бе особено красива, ако питат мен, макар да притежаваше класа. Успяваше да подчертае максимално онова, което има, ако си падате по такива неща. Нали се сещате, слагаше си червило и подходящи сенки на очите, носеше къси розови роклички, комбинирани с къси жилетчици и обувки с каишки, които изглеждаха адски неудобни…

— И защо изобщо я пазиш? — попита тя.

— Това е от ранния период на „Оейзис“. Част от историята на рока.

— Историята на рока! — Виктория се засмя деликатно. — Я стига, Луси. Можем да оправим нещата. Скъсай тези глупости и мога да ти намеря прекрасни тапети на Лора Ашли с мънички цветчета в бургундско червено. Сръчна си и съм сигурна, че на двама ви с Оли ще ви е нужен само ден, за да ги залепите — не предложи сама да помогне. Разбира се. — И ще изхвърлим всички тези стари списания — вдигна един класически брой от осемдесет и седма година с Аксел Роуз на корицата, като го стисна с два пръста, сякаш е нещо заразно. — Боклукът — заяви тя — действа зле на душата. Трябват ти няколко красиви бежови килима и повече пространство тук. Нямаш си дори огледало!