Добре.

Не изглеждаше толкова зле. Не беше като кафява боя. След това бронзант, който се използваше като руж, знаех как да се оправя и с това.

Леко нанесох и от водоустойчивата спирала.

Сложих и малко от сенките с естествен цвят на клепачите си, а после и малко блясък върху устните си, защото трябваше да се подчертава само едното. Очите или устните. Което ме устройваше идеално.

Предпазливо погледнах пак в огледалото. А после бавно се усмихнах.

Е, какво пък. Честно казано, не мислех, че изглеждам по-красива. Но изглеждах някак по-гладка. По-завършена. С маникюра и прическата, подходящите дрехи и грима. Предчувствах, че ще бъде голямо главоболие да измия всичко от лицето си, трябваше да съм безкрайно внимателна иначе щяха да ми излязат пъпки. Но хубавото бе, че вече не изглеждах като Луси Евънс. Сега приличах на друг човек. Например на Джейд, Бъфи или Мелиса.

А това беше идеално, нали? Явно, че с Луси Евънс не се получаваше както трябва. Щом истинското ми аз не можеше да успее, вероятно измисленият ми образ щеше да се справи малко по-добре. Представих си как се появявам с плавна стъпка в офиса — щях да се упражнявам с тези високи токчета, докато овладея походката, никакво препъване повече. „О, здравей, Джеймс — щях да поздравя аз с гърлен глас като Лиз Хърли. — Колко се радвам да те видя“. А той щеше да се загледа с копнеж в красивия ми нов тоалет. Но щеше да е прекалено късно, защото вече си бе провалил шанса, като се бе държал гадно с мен! А после щеше да пристигне Тод. „О, Луси — щеше да каже той, — изглеждаш толкова делова. Може би трябва да те повиша. Сияеш като…“

Като какво?

„Като английска роза — продължи въображаемият Тод. — Определено постъпих правилно, като те взех на работа. Имаш голямо бъдеще в този бизнес…“

— Ехоо! — извика глезено Виктория. — Скъпи, тук ли си?

Видението ми се стопи и в стаята на Оли влезе Виктория, потропваща отсечено с токчетата на сандалите си.

— Луси! — хладно възкликна тя. — Оли тук ли е?

Поклатих глава.

— Какво правиш в стаята му без негово разрешение? — строго попита тя. — Тършуваш, така ли? Ровиш в нещата му? Стига, Луси — Виктория въздъхна театрално. — Не очаквах подобно нещо, дори и от теб.

— Просто използвам огледалото! — прехапах устни, за да не й се развикам. — Аз нямам, забрави ли?

— И какво му има на онова в банята?

— Трябваше ми огледало в цял ръст. Купих си нови дрехи. А и Оли няма нищо против да използвам неговото огледало.

— Ти ли си купи нови дрехи? О, как ли пък не! — не повярва тя.

— Купих си. За работа са — оправдах се аз.

— Дай да ги видя — настоя Виктория. Решително закрачи към стаята ми, за което явно не й бе нужно разрешение, и се огледа наоколо. — Тук няма нищо.

Разтворих широко вратата на гардероба, за да види новите ми покупки.

— Боже мой! — провлече Виктория. — Кой би помислил, че наистина ще окачиш нещо тук. Е, да видим.

Тя енергично извади всяка дреха на закачалката й, после отново я прибра в гардероба. Нямаше как да не се почувствам леко нервна. Все пак тя беше експертът в тази област.

— Предполагам, че някой ги е избрал вместо теб, нали? — попита тя. — Приятелка? Някоя от сестрите ти?

Поклатих глава.

— Наела си личен консултант? С какво му плати?

— Сама ги избрах. Експериментирах и подбирах подходящи комбинации. Както пише в списанията.

— А кой ти направи грима? — сопна се Виктория. — Да не са правили безплатна демонстрация на някой щанд?

— Аз се гримирах — обясних. — Пазарувах в „Буутс“.

Виктория изглеждаше слисана.

— Искаш да ми кажеш — бавно започна тя, — че сама си избрала тези дрехи и сама си се гримирала?

Сърцето ми трепна. Значи беше добре? Сигурно, иначе тя нямаше да реагира по този начин.

— О, да — небрежно продължих аз. — Направих си схема. Използвах снимки. За грима копирах точно модела — показах й „Кампъни“. — Боби Браун. Естествени нюанси. Виждаш ли?

Виктория сви устни. Което не беше добра идея, тъй като и бездруго не бяха особено пухкави.

— Значи съм се справила добре? — попитах с надеждата да получа одобрението й. — Е, да, беше скучно, разбира се. Но не е чак толкова трудно, когато се заемеш сериозно.

— Скучно? Скучно ли? — направо извика тя. — Не е скучно. Стилът е живот. Стилът е всичко.

— Не и за мен — отвърнах.

— О, това е очевидно — Виктория се засмя саркастично и отметна косата си. Нейната обаче не се разстила плавно по гърба като моята. — Сигурно си въобразяваш, че си много умна с жалките си тоалети, координирани по цвят. Всеки може да види колко са евтини. Тази материя е тънка като хартия. И е толкова обикновена! Не смятам, че ще стигнеш далеч с този си вид. Определено е леко подобрение спрямо обичайната ти визия, но няма нужда да се тупаш в гърдите, скъпа. Истинският стил се постига след години упорита работа.

— О! — помръкнах аз. Евтина и обикновена. За такава ли щеше да ме помисли Тод? — Но мислиш ли, че поне изглеждат нормални?

— Нормални ли? О, имаш предвид като дрехи, които би облякло истинско момиче, а не някой зидар? — Виктория изсумтя. — Ами, да, предполагам. Да, не се притеснявай, Луси. Успяла си да постигнеш вида на продавачка в магазин.

Вратата отново се отвори и Виктория мигновено се преобрази. Леко се сепна, приглади розовата рокля по тялото си, пооправи леко косата си и изписа върху лицето си сияйна и топла усмивка. Беше силно впечатляващо изпълнение. Как да се превърнеш от супер гадна и капризна кучка в мило момиче само за две секунди.

— Здрасти! — извика Оли. — У дома ли си, Луси?

— Тук съм — изчурулика Виктория, макар че той съвсем не бе попитал за нея.

— Здрасти, Ол — обадих се и аз.

Оли влезе в апартамента, остави куфарчето си и дойде в моята стая. Разсеяно целуна по бузата Виктория, после примигна театрално няколко пъти, виждайки ме в бежово черните ми дрехи.

— О, боже! — възкликна той. — Къде е съквартирантката ми? Да не си я изяла?

— Какво ще кажеш? — стеснително попитах аз.

— Не мога да повярвам на очите си. Изглеждаш вълшебно. Нали? — обърна се той към годеницата си.

— О, да, вълшебно — потвърди Виктория.

Само аз забелязах горчивата нотка във възторжения й тон.

— Какво стана с онази ужасна синя рокля? — попита Оли. — Размисли ли?

— Не, отидох на интервюто с нея и получих работата — обясних аз, като мъдро оставих излишните подробности, — но после реших, че може би е по-добре да се придържам към дрехи, които… — щях да кажа „си подхождат по цвят“, но не исках Вики пак да ми се присмее. — … които се координират.

— Е, много са хубави — заяви Оли. — Наистина са много изискани. Никога не бих те познал. Тод непременно ще остане впечатлен. Изглеждаш точно като онези момичета, които работят за него, Битси и Митси, и Флъфи.

Засмях се.

— Но, разбира се, много по-красива — отбеляза Оли и ме прегърна през кръста.

Радваше се съвсем искрено и всички дребни неприятности и униженията от пазаруването просто се изпариха в небитието. Бях много щастлива, че му харесва. Направо засиях от одобрението му.

— Благодаря, приятел — гласът ми прозвуча малко грубо.

— Хайде, скъпи — обади се Виктория. — Да идем да хапнем. Искам да седнем някъде на хубаво място, така че побързай.

— Добра идея — обърна се Оли. — Какво ще кажеш за италианска кухня? Умирам от глад, мога да омета цяла чиния спагети.

Тя му се усмихна.

— Звучи чудесно. Аз ще хапна една свежа салата. Да идем в „При Паоло“, новия ресторант на „Челси Уорф“. Майкъл Уинър му даде отлична оценка в „Съндей таймс“ миналата седмица.

Оли се намръщи.

— Щом искаш, ще опитаме.

— Палавник! — възкликна тя и го плесна закачливо по ръката.

— Ако Луси няма нищо против — добави той. — Съгласна ли си, Луси?

— Какво? — избухна Виктория. Не успя да се сдържи.

— Ще изведем Луси на вечеря, разбира се — обясни Оли. — Нали? За да отпразнуваме, че е получила работата и всичко останало. Нямаш нищо против, нали, съкровище?

— О! — Виктория преглътна с мъка. — Разбира се. Но не вярвам, че Луси иска — добави тя. — Денят е бил дълъг за нея. Предполагам, че по-скоро иска да се сгуши на дивана пред телевизора с хамбургер от „Макдоналдс“.

Изгледа ме втренчено, предизвиквайки ме да възразя.

Знаех, че само си търся белята, но не можах да се сдържа. Искаше ми се Оли пак да ми каже колко добре изглеждам. И как ще се харесам на Тод. А като допълнителен бонус щях да ядосам Виктория. За днес май бях изчерпала запасите си от добро поведение.

— О, знаеш ли какво, Вики? — заявих мило. — Всъщност с удоволствие ще хапна италианска кухня. А „При Паоло“ звучи направо божествено — добавих, имитирайки тона й доста успешно.

— Великолепно. Значи е решено — в пълно неведение относно подмолните течения от омраза и ревност, които кипяха под повърхността, Оли прегърна и двете ни през талията с мускулестите си ръце. — Вечеря навън с двете ми любими дами!



„При Паоло“ се оказа точно като място, което можеше да се хареса на Виктория. Безупречно, със светла дървена ламперия, приглушено и дискретно осветление, и горе-долу толкова уютно и интимно, колкото и скъп мебелен магазин; служителите от персонала се държаха едновременно угоднически и надменно — как ли успяваха да го постигнат — а цените бяха астрономически.

Освен това бе далеч. Което означаваше, че в таксито имах честта да получа нов урок от Вики за женствеността. Очевидно бе безкрайно важно да питаш мъжа си как е минал денят му, да се прехласваш по всичко, което казва, да го ласкаеш до безобразие и да клатиш глава неодобрително на всеки, който не е съгласен с него.

— Затова казах на съпругата, че не бива да се съгласява на съвместно попечителство толкова бързо. Той го иска, значи ако тя оспорва, той ще се уплаши. Вероятно ще й даде още петстотин хиляди — говореше Оли.