Е, какво пък. Толкова по-зле. Замъкнах всичко вкъщи, списанията бяха тежки, пълни с рекламни листовки. Седнах на дивана и се заех да ги проучвам. Всъщност се оказаха много полезно четиво. В „Мари Клер“ имаше статия на тема „Как да изглеждаш добре, независимо от фигурата си“. „Ел“ описваше какъв е подходящият стил за всяка възраст — от снимките ми стана ясно, че макар да бях на двайсет и четири, Тод искаше да се обличам като жена на трийсет и пет. В „Кампъни“ бяха описали „Най-добрите чанти и обувки за по-малко от четиридесет лири“, слава богу! А в „Хийт“ и „Ин Стайл“ имаше много снимки на знаменитости, които изглеждаха прекрасно в подобни тоалети.

Действах много делово. Най-напред си направих списък какво да купя. Очевидно се нуждаех от нещо, наречено „основен гардероб“. Независимо от скромното си име обаче, за съжаление това не бе нещо дребно, което можеш да напъхаш в куфар и после да заровиш в градината, за да не се налага повече да обличаш проклетите неудобни дрехи. Ставаше дума за сбор от дрехи, които можеш да комбинираш и разменяш, и да изглежда, че притежаваш повече тоалети, отколкото имаш в действителност.

Седмицата имаше пет дни. А очевидно панталоните не бяха допустими в „Мейл акомодейшънс“, освен ако не си мъж.

Значи ми трябваха:

Четири поли (бежова, тъмносиня, на цветя и черна) с дължина до коляното. С форма на лале, което означаваше да не се разкрояват на ширина.

Една рокля. С флорални мотиви.

Два чифта обувки с ниски токчета (черни и тъмносини).

Пет ризи. Две бежови, две тъмносини, една на цветя. Бележка, за да не забравя: всички флорални мотиви да имат по нещо синьо.

Една бежова кожена чанта.

Три къси жилетки: бежова, тъмносиня, черна.

И едно тъмносиньо сако.

Плюс малко флаконче парфюм „Шанел“.

Това май бе абсолютният минимум. Но ми се струваха прекалено много на брой неща. Значи трябваше да намеря най-евтините магазини, от които да си купя всичко. За щастие женските списания ми помогнаха и в това отношение — имаше страхотни статии, озаглавени „Пазарувай до насита, вместо да крадеш“, в които показваха някакво марково червило, което струваше четиридесет лири, а после друго, с абсолютно същия цвят, но с марката на „Мейбълийн“, което струваше две лири и петдесет пенса. Избрах си няколко евтини, но добре изглеждащи тоалета. Откровено казано, чакаше ме голямо обикаляне, трябваше да ида къде ли не — в „Уеърхаус“, „Топ шоп“, „Зара“… Но след като приключех с обиколката, щях да разполагам с основен гардероб, а да съм похарчила само около триста лири. Надявах се, че от банката ще ми позволят да надвиша малко кредита си.

Замислих се. Май можех да намеря всичко на Оксфорд Стрийт. Или поне някъде наоколо. Бях сигурна, че съм виждала такива магазини, отивайки на концерт в „Астория“.

Щеше да е убийствено скучно занимание. Пазаруване. Мразех да пазарувам. Освен когато ставаше дума за компютърни игри. От друга страна, трябваше да го направя.

Свалих роклята и чорапогащника, слава богу, и нахлузих отново джинсите и туристическите си обувки. После въздъхнах, грабнах чантата си и се запътих към вратата.

Шеста глава

Ще ми се да можех да кажа, че не се оказа толкова зле. Че веднага щом влязох в „Зара“, съм останала запленена от всички разкошни тоалети и съм преоткрила скритата в мен Бритни Спиърс.

Нищо подобно. Всичко ми изглеждаше еднакво — скучни поли и рокли, които висяха на закачалки. Човек изобщо не знаеше как ще му стоят, докато не ги облече, а после можеше да се окаже, че не му харесват. Тогава трябваше да излезе и пак да се нареди на безкрайната опашка и да чака с куп четиринайсетгодишни девойки, докато отново се добере до пробната.

Повтарях си, че е част от работата. Носех със себе си снимките на нещата, които исках, бях ги откъснала от списанията и ги бях натъпкала в чантата си. Така че не си губех времето да ги търся в различните магазини — все пак една бежова пола изглеждаше като всяка друга, нали? Намирах някоя от продавачките, която обикновено разговаряше с колежките си и се цупеше, че търсят помощта й. Но аз измъквах подходящата снимка и питах къде е дрехата.

Едно от момичетата в „Уестън“, най-нашумялата и търсена в момента модна верига магазини, както ме уверяваха от „Ел“, дори ми отказа.

Приближих се до нея, докато тя стоеше с две други момичета и един младеж. Всички носеха черни тениски и панталони и имаха микрофони зад ушите като телевизионни продуценти или сценични работници от турне на Мадона. Вече бях към края, трябваха ми само рокля на цветя и пола. И слава богу, защото пазаруването беше противно. Замъкнах се до тях, натоварена с чантите от „Х&М“ и „Зара“, както и новите гримове от „Буутс“.

— Здравейте — обърнах се любезно към тях. — Бихте ли ми показали къде… — започнах да ровя в старата си чанта и тържествуващо измъкнах снимки на роклята на цветя и полата. И по двете имаше щамповани малки тъмносини цветенца, които много щяха да отиват на тъмносините ми жилетки от „Х&М“. Или можех да използвам бежовите. Трябваше да се координират. Също като в математиката. — Къде са тези?

— Не знам — отвърна момичето и се върна към разговора си.

— Но аз наистина трябва да ги намеря — не ми обърнаха внимание. — Извинете.

Младежът махна надменно.

— Роклите са там — посочи той. — Имаме конферентен разговор за продажбите, съжалявам.

Усетих как се изчервявам.

— Не е вярно.

— Какво? — настръхна той.

— Не водите конферентен разговор за продажбите. Говорехте си как приятеля ви Дарън са го хванали да пуши марихуана.

Сега и четиримата се обърнаха и ме изгледаха враждебно.

— Казах ви, че не сме свободни — заяви момъкът. — Посочих ви и къде са роклите. Ако обичате, идете там. Иначе трябва да знаете, че разполагаме с охрана.

Не можех да повярвам. Заплашваше да ме изхвърли! Погледнах към тежките си чанти и се поколебах. Момъкът се ухили нахално и продължи разговора си.

— И тя каза, че ще го натопи. А той отвърна, че няма начин, и тогава тя му каза, че няма да го направи, ако той й даде целия си запас…

Стоях там и се чувствах ужасно глупава и ядосана. Предполагах, че по-женственият начин да реагирам бе просто да приема това отношение и да не вдигам шум. Но не исках. Искаше ми се да им се развикам. Да ги заплаша, че ще се обърна към управителя. Да ги накарам да направят каквото исках.

Но новото ми аз не трябваше да постъпва така, нали? Тод ме бе посъветвал да мисля като принцеса Даяна. Съмнявах се, че принцеса Даяна би изпитала желание да срита здраво в слабините този самодоволен младеж.

Затова отметнах косата си и казах:

— Е, щом сте толкова заети… — и се запътих към роклите.

Лицето ми червенееше като домат, а сърцето ми биеше лудо. Но бях добро момиче. Рових из стелажите цели четиридесет и пет минути, докато накрая попаднах на роклята и подходящата пола, скрити в дъното зад неоново зелени копринени панталони в милитъри стил.

После се редих на опашката още десет минути, премерих ги, занесох ги до касата, редих се още петнадесет минути, платих и се махнах от проклетия магазин.

На път за вкъщи ми се искаше да се разплача. Но пък това вече не беше нещо ново, нали?



Когато се прибрах в стаята си, извадих и окачих всичките си покупки, за да не се омачкат, а после отново се заех да ги свалям от закачалките, за да ги премеря пред огледалото в стаята на Оли.

Да, всички си подхождаха. Можех да облека тъмносинята пола с бежовата риза и тъмносинята жилетка; полата на цветя да комбинирам с тъмносиня риза и бежова жилетка; а черната — с бежова риза и жилетка… можех да продължавам още дълго. Истинско забавление за всички!

Настроението ми беше мрачно, затова избрах черната пола за тази вечер; бежова риза, бежова жилетка, черните обувки на висок ток, които адски ме стискаха, и новата бежова чанта, която си бях купила от „Фейт“. Добавих омразния чорапогащник, сресах си косата и…

Огледах се. Да. Реших, че съм успяла. Сега приличах на Бъфи или на Джейд от офиса. Вярно, личеше си, че дрехите са евтини, но си подхождаха по цвят и стил. И по тях нямаше никакви крещящи панделки и къдрички като по роклите на Ан от осемдесетте години.

Гледах втренчено отражението си и се опитвах да изпитам поне леко въодушевление. Не, нищо не ставаше. „Дано поне на Тод му хареса“, помислих си внезапно.

Тод… Тод. Бях забравила за него, толкова ми беше неприятно да се обличам така. Изведнъж всичко стана малко по-интересно. Отново се вгледах внимателно в отражението си. Дали дрехите ми бяха достатъчно женствени? Делови? Новата ми бежова чанта дали подхождаше на бежовата жилетка?

Не бях свикнала да се обличам, за да получа одобрението на някой мъж. Особено пък на шефа. Дали това щеше да впечатли толкова елегантно и изискано облечен човек като него?

Хммм! Сигурно щеше да е по-добре с грим. Върнах останалите дрехи в стаята си и отново ги закачих. После грабнах чантата си с гримове от „Буутс“ и се върнах в стаята на Оли. Може би това беше ключът към стила на принцеса Даяна. Разбира се, не бях съвсем глупава. Дори и аз знаех, че най-ужасното нещо на света е мацка с тонове грим по лицето си, така че да заприлича на Барбара Картланд4. Взех си броя на списание „Кампъни“, в което имаха голяма статия за Боби Браун и очевидно това не беше поп звездата, за когото е омъжена Уитни Хюстън, а гримьорка. Или по-скоро би трябвало да кажа стилист по грима. Очевидно гримът беше вид изкуство. А Боби — не, казваше се Бобби — смяташе, че е нужно да бъдеш естествен, което явно означаваше да използваш много „естествени нюанси“.

Добре. Бях си купила естествени нюанси. Значи трябваше да се хващам на работа.

Лосион от „Ойл ъв олей“. Това беше евтино. Коректор. Вече знаех как да се справя и с това. Основа за грим номер седем, естествен цвят за блондинки.

Усещането беше малко странно. Намазах нещо, което подозрително приличаше на кафява боя, по цялото си лице. Но продължих. В списанието пишеше да „нанеса“. Което означаваше да го втрия с върховете на пръстите си…