— С удоволствие.

Той натисна едно копче на телефона си.

— Джеймс, би ли дошъл, ако обичаш?

Вратата се отвори.

— Да, господин Мейл?

— Госпожица Евънс иска кафе. Как го предпочитате, госпожице Евънс?

Фосбърт-Смайт изглеждаше така, сякаш току-що е захапал лимон. Успя да разтегне устата си в усмивка, но очите му ме гледаха гневно. Почувствах се едновременно тържествуваща и ужасена.

— Черно, без захар — осведомих го аз и побързах да добавя: — Ако обичате. И благодаря.

— Разбира се — любезно отвърна той. — А за вас, господин Мейл?

— Аз не искам нищо — Мейл му кимна с глава. — Донеси само кафе за госпожица Евънс, Джеймс. Това е всичко.

— Веднага — отвърна мъжът, хвърли ми унищожителен поглед и излезе от стаята.

Размърдах се притеснено на мястото си.

— Така… — започна Мейл. — Значи сте приятелка на Оливър Маклауд?

— Да — потвърдих аз. Гласът ми бе станал дрезгав. Изкашлях се.

— И откога го познавате?

— От пет години.

— Наистина ли? — той ме огледа заинтригувано. — Значи двамата сте…

— Гаджета ли? — поклатих глава отрицателно. — Просто близки приятели. Всъщност Оли ще се жени.

— О, да. Спомням си, че спомена нещо такова — Мейл ми се усмихна сухо. — И той смята, че искате да работите като рецепционистка при нас.

— Да. Много бих искала.

Това поне е вярно, помислих си аз.

— Значи се интересувате от недвижима собственост? — попита той, вперил в мен пронизителните си тъмни очи.

— О, да. Страшно много.

— Е, винаги е хубаво човек да влага страст в работата си. А каква е точно сферата на интересите ви, госпожице Евънс?

— Къщи.

— Къщи?

— Да. Харесвам ги повече от апартаментите. Нали разбирате, има повече място.

— Имах предвид по-скоро възвръщаемостта на вложенията, кредитния рейтинг, ипотечните деривативи, запълването на пазарни ниши.

— О! — бавно отроних аз. Нямах никаква представа какво бе казал току-що. — Ами, разбира се, нишите трябва да се запълват. И точно затова съществува „Мейл акомодейшънс“! — отправих му най-сияйната си усмивка.

— Разбирам — отвърна той, без да се впечатли особено.

Джеймс се върна с кафето. А аз дори се зарадвах да го видя. Божичко, деривативи? Това не беше ли нещо, свързано с борсови акции и дялове?

Мейл не се усмихваше.

— Разбирате ли, обичам красивите къщи — като тази — отчаяно се стараех аз. — Но по отношение на техническата страна на нещата не съм толкова добре запозната. Обаче Оли ми каза, че вие сте истински гений, господин Мейл, и че ако работя за вас, мога да науча много.

— Наистина ли? — Мейл леко се усмихна. — Значи искате да се учите от мен, така ли?

— Абсолютно вярно.

— Няма нищо лошо в това. Определено сте красиво момиче — отбеляза той.

— Благодаря — засиях от удоволствие. И се поздравих мислено, задето не изтърсих: „Виж кой го казва“.

— Джеймс ме осведоми, че сте използвали доста цветист език в офиса. В бъдеще това ще ви донесе уволнение.

Увесих нос, но после осъзнах, че беше казал „бъдеще“.

— Това означава ли, че мога да остана?

— Готов съм да ви предложа мястото на изпитателен срок.

Помръкнах.

— Ако успеете да изпълнявате задълженията си на нужното високо ниво и без злополучни инциденти два месеца, тогава ще преразгледаме нещата.

— Да.

Преди да прекъсна колежа, ни бяха изнасяли лекции със съвети за успешна кариера. Помъчих се да си спомня някой.

— За да ми бъде от помощ… — какво биха казали американците? — … Хм, за да изпълнявам задълженията си на максимално високо ниво, може ли да очертаете какви са очакванията ви за максимално високи постижения? — погледнах го. Имаше резултат! Май обърканото ми слово му бе харесало.

— Вие ще сте лицето на „Мейл акомодейшънс“ пред клиентите, затова е естествено безукорните маниери да са от най-голямо значение. Безпределно уважение към всички клиенти, наистина имам предвид всички. Разказвали са ми ужасната история на агент по недвижима собственост, който се държал грубо с някакъв господин с вид на хипи, който влязъл в офиса му по сандали. Това хипи се оказало вокалист на рок група.

Отворих уста, за да покажа колко съм шокирана.

— Точно така — продължи Мейл. — Имал повече от двайсет милиона. Този агент изтървал страхотна сделка заради късогледството си. След любезните маниери много важен е и добрият външен вид. Никакви разголени тоалети. Облеклото за дамите тук е строго и женствено при всички случаи. В бъдеще ожулени обувки и износени дамски чантички са недопустими.

Изчервих се като домат. Нямах представа, че е забелязал обувките или чантата ми. „Дамска чантичка“, както ги наричаха в Америка, където на портмонетата викаха портфейли.

— Вече видяхте дамите отвън. Това са помощничките ми Джейд, Бъфи и Мелиса.

Засмях се, но после, макар и късно, усетих, че той не се шегува, и прикрих смеха си с покашляне.

— Ще се обличате като тях. Но ако искате, можете да изберете британски дизайнери — предложи той. — Катрин Уокър например. Принцеса Даяна носеше много от тоалетите на Катрин Уокър.

Дизайнери ли? И с какви пари?

— Никакъв проблем — заявих аз.

— Произношението ви е много шик. Чудесно е да имаме още някой с английски акцент сред нас, американците. Вие ще сте като Джеймс в женски вариант.

Наистина ли?

— Но трябва да приглушите малко английската си ексцентричност — продължи той. Махна с ръка към роклята и обувките. — Занапред ще трябва да използвате грим. И парфюм.

— Парфюм ли?

— „Шанел“ става — успокои ме Мейл. — И бъдете в офиса точно в осем сутринта. Не забравяйте, външността отразява вътрешното ви аз. Трябва да мислите за скромността, красотата и очарованието. За принцеса Даяна. Възхищавахте ли се на принцеса Даяна?

— О, да. Тя беше моят идол по отношение на стила — отвърнах аз.

— Отлично. Значи няма да имаме проблеми — заяви той. — Добре дошли в отбора, госпожице Евънс.

— Моля ви, наричайте ме Луси.

Той наведе леко глава.

— Луси. А ти можеш да се обръщаш към мен с „господин Мейл“ или „сър“.

Мейл отново ми намигна. Но не бях сигурна дали се шегува, затова почтително казах:

— Благодаря ви, сър.

— Добро момиче — самодоволно се ухили той. — Погрижи се за външния си вид и ще се видим утре.

Излязох навън възможно най-бързо, стараейки се да не забелязвам сърдития поглед на Фосбърт-Смайт, и тръгнах да се прибирам. Мислите ми препускаха бясно. Повечето бяха свързани с това колко поразително красив е Тод Мейл. Направо не ми се вярваше. Получих работата, макар отначало да бях оплескала малко нещата. Но можех да не го спомена, когато разказвам на Оли как е минало всичко.

Нямаше да се налага да се прибирам в Кент при родителите си. Нито пък да слушам как Досадната Виктория злорадства.

Но тържеството ми не трая дълго. Спомних си всичко, което Тод Мейл бе казал. Леко се паникьосах. Очевидно външният ми вид не бе това, което се очакваше. Не бях стигнала до висотата на женствеността, където се намираха Виктория и жените в офиса на фирмата. Навярно Катрин имаше право, че дрехите на Ан са остарели. Но какво да направя?

„Спокойно, Луси — казах си сама. — Това е задача, също като при компютърните игри. А ти си добра в тях“. Винаги се справях с логическите задачи за рекордно кратко време. Защо да не го направя и сега?

Взех метрото; в апартамента щях да съм на сигурно място, понеже Оли и Виктория бяха на работа, където изкарваха купища пари. Трябваше само да помисля малко. Знаех, че ще измисля нещо. Вече бях получила проклетата работа и нямах намерение да я загубя заради неподходящи дрехи.

Веднага щом затворих вратата зад гърба си и си направих чаша чай, взех чист бял лист от принтера си. Намерих химикалка в стаята на Оли — той нямаше да се сърди — и написах най-отгоре с големи сини букви: „Проблемите на Луси“.

После разделих с дебела черта листа на две половини и написах „проблем“ от лявата страна и „решение“ от дясната.

Винаги правех така. Веднъж Виктория ме бе видяла и много се смя на това.

— Проблем — решение? — подигравателно повтори тя. — Какво е това, Луси, пак ли компютърен жаргон?

— Ако напишеш на лист проблемите си, става по-лесно да откриеш отговорите — обясних й аз. — Малко прилича на това да дадеш съвет на приятел, само че в случая ти самият си този приятел. Лесно е да намираме решение на чуждите проблеми, нали? А за себе си ни е трудно.

— Добре, Луси — отвърна тя и се засмя звънко, за да я чуе Оли, — само не се мъчи да решаваш моите проблеми. Нали, скъпа?

Пфу! Като си спомних за това, стиснах зъби. Нямаше да мисля за нея. А за Тод Мейл. И как да изглеждам по-професионално. Нямаше да е толкова трудно да върша разни женски неща, например да нося чорапогащник и обувки на висок ток, ако беше в името на добра кауза — да получавам тлъсти чекове, да порасна и прочие… И да накарам Оли да ме уважава.

Добре. Беше време да започвам. В колоната на проблемите написах:

1. Не знам точно какво иска Тод по отношение на външния ми вид. Не мога да помоля Виктория за помощ.

2. Не знам как да се гримирам.

3. Нямам никакви пари за Катрин Уокър, парфюм „Шанел“.

После с надежда погледнах към колонката с решенията. Не се случи нищо. Отпих от чая. Пак нищо.

О, по дяволите! Май нямаше да се окаже толкова лесно, колкото си мислех.

Огледах се наоколо, за да почерпя вдъхновение, и погледът ми попадна на омачкания брой на „Вог“.

Разбира се! Ето го отговора. Виктория можеше да си гледа работата. Човек трябваше да познава врага си. Женски списания. Това ми трябваше. Може би не точно „Вог“, понеже те бяха известни с ексцентричните си фотосесии на дрехи, които всъщност никой не купуваше. Но можех да прегледам рекламите. А имаше и други списания.

Изтичах набързо до магазинчето за вестници и си набавих най-необходимото. „Хийт“, „Мари Клер“, „Кампъни“, „Ел“ и „Ин Стайл“. Ръката ми потрепна над „Стайлиш“, но не посегнах към него. Просто защото не можех да понасям Виктория. Дали това не бе детинско поведение?