Сивият килим под краката ми беше изключително мек и когато влязох, звънна малка златна камбанка като в старите книжарници. Само че вместо книги, по стените имаше окачени акварелни пейзажи. Видях огромен мек диван и няколко фотьойла с много дебели възглавнички и тапицирани с кретон, ниска дъбова масичка, върху която бяха подредени броеве на „Кънтри лайф“ и „Икономист“, а срещу приемната — няколко старинни бюра. Модерните компютри жужаха тихичко и зад тях седяха три жени и един мъж.

Мъжът беше млад и спретнат на вид, с тъжни кафяви очи и гъсти мигли. Реших, че жените са някъде около трийсетте.

Вече не се чувствах толкова добре облечена. Като гледах тези жени! Дрехите и аксесоарите им не просто си подхождаха по цвят. Едната наистина имаше лента за коса като на Алиса в Страната на чудесата, но всичко по тях изглеждаше… изискано. Много по-елегантно от моя тоалет. Носеха дискретни бижута и поли от туид. Дали бяха от „Шанел“? Май „Шанел“ имаха такива в колекцията си. И огромни перли. Истински. Дощя ми се да не бях си слагала старите изкуствени перли на Ан. Всички бяха със затворени обувки с равна подметка и копринени блузи. И напълно гримирани. Никоя не беше с пусната свободно коса, всички ги бяха вдигнали високо. Едната имаше френска плитка, другата — елегантен кок, а третата — сложна прическа, прихваната с диамантена шнола.

Младият мъж ме погледна без особено въодушевление.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита той.

Гласът му бе ужасно плътен. В сравнение с него и принц Чарлс звучеше като Дейвид Бекъм.

— Хм, да — обадих се аз. По-уверено! — Тук съм за среща с Тод Мейл.

Лицето му поомекна.

— А имате ли уговорен час за срещата с господин Мейл? — попита той.

— О, да — отговорих аз и стиснах по-здраво списанието си. Бях много нервна. — Аз съм… изпраща ме Оли Маклауд? — заявих високо. — Тук съм за мястото на рецепционистка? — защо всичко, което излизаше от устата ми, звучеше като въпрос?

Той примигна.

— Вие ли?

— Самата аз — шеговито отвърнах.

Той изобщо не изглеждаше развеселен. Отново се звънът на камбанката и вратата се отвори. Влезе един японец. Младият мъж ме избута бързо настрани и ми просъска:

— Седнете тук. И не казвайте нито дума. Господи Окинсака, коничиуа. Много се радваме да ви види отново, сър — произнесе той с нормалния си глас, като се поклони ниско. — Проучихме няколко имота в нашето портфолио и подбрахме…

Изчервих се още по-силно и се запътих към мек диван. За нещастие, списанието ми реши да се разтвори. За мой ужас, куп лъскави картички и рекламни брошури изпаднаха отвътре и се разпиляха навсякъде по мекия сив килим. Наведох се рязко, за да ги вдигна, но токчето на обувката ми се закачи за крака на масата, преди да разбера какво става, се препънах и ударих глезена си в дървото. Паднах по лице на дивана, а пола ми се вдигна над кръста, като разкри дебелия, поделен на дупето чорапогащник, обут върху чифт снежнобели бикини от „Маркс и Спенсър“. Или поне някога са били снежнобели.

Чух собствения си глас, който отекна в тишината, макар и леко приглушен от тъмносинята рокля, затъкнал устата ми:

— О, мамка му! — е, вярно, не беше най-блестящото представяне на света. Но затова пък се съвзех много бързо и оправи нещата. Дръпнах надолу полата си и седнах много изискано на ръба на дивана. Жените и младият мъж ме зяпаха с ужас.

Какво би направила Виктория?

— О, божичко! — възкликнах аз и се усмихнах мило. — Колко съм непохватна.

Също като на Уимбълдън, всички глави се обърна едновременно към клиента японец. Той се усмихваше широко. Дори можеше да се каже похотливо. Поклони се към мен и се усмихна, така че и аз отвърнах на поклона му.

Това, изглежда, не впечатли особено жената, която седеше най-близо до мен — слабичка брюнетка с бежова жилетка и блуза, комбинирани с пола от туид. Тя ме погледна и направи отвратена физиономия.

— Извинете ме за секунда, сър — обади се предвзето младият мъж. Отново се поклони ниско, приближи се до мен и като се наведе до ухото ми, просъска: — Очевидно не сте подходяща за този офис, госпожице. Моля ви, напуснете.

Да напусна?

Пребледнях. Нима нямаше да ми дадат шанс?

— Вие ли сте… Тод Мейл?

— Не. Разбира се, че не съм господин Мейл — ядосано прошепна той. — Аз съм Джеймс Фосбърт-Смайт.

— Е, аз трябва да се срещна с господин Мейл.

Не помръднах изобщо, макар че почервенях като рак. Беше ужасно. Този човек не разбираше ли? Трябваше да получа тази работа. Нямах пари, нито къде да живея.

— Господин Мейл не е тук, а в негово отсъствие аз съм мениджър на офиса. Вие не сте подходяща. А сега незабавно напуснете.

Замислих се дали да не го заплаша, че ще направя сцена. Но как бих успяла да направя нещо по-ужасно от това да покажа бельото си пред важен клиент? Май вече бях изиграла този коз. Пък и Оли ме бе помолил да не го излагам. Не можех да съсипя отношенията му с тази фирма, в която работеха такива надути и безчовечни типове…

— Много добре — заявих аз с цялото достойнство, което успях да събера. — Тръгвам си.

— Опитайте се да го направите възпитано — каза Джеймс.

В очите ми напираха сълзи на унижение. Е, да, бях се спънала. Но случайно, нали? А колкото до ругатнята, просто ми се беше изплъзнала от устата, не беше нарочно. Щях ли да си навлека този ужасен стягащ чорапогащник, ако исках да дойда и да изложа всичко на показ?

Решително преглътнах буцата в гърлото си и високомерно им пожелах:

— Приятен ден на всички.

Фосбърт-Смайт отстъпи леко встрани, скръстил ръце пред гърдите си, и зачака да напусна сградата. Свели глави, трите идеални женички продължаваха да тракат по клавиатурите си, сякаш не ме забелязваха, макар да бях убедена, че редят пасианси. За тях аз бях срамна гледка, следователно — невидима, също като някой гръмогласен пияница във вечерния автобус.

Грабнах броя на „Вог“ — защо пък да остава за тях? — и вдигнах високо брадичка, после внимателно преметнах през рамо старата си кожена чанта и внимателно заобиколих опасната ниска масичка.

Камбанката над вратата се обади отново и влезе висок мъж, този път — от бялата раса. Наближаваше четиридесетте и — нямаше как да пропусна това — изглеждаше изумително. Имаше класическите черти на кинозвезда: прав нос, високи скули, надменни шоколадово кафяви очи с гъсти тъмни мигли и тъмна, късо подстригана коса, сексапилно прошарена с бели кичури. Костюмът му изглеждаше шит по поръчка, беше с тъмни обувки и носеше огромен „Ролекс“. Не можах да се сдържа и въздъхнах шумно.

Мъжът-мечта ме погледна леко развеселен. Разбрах, че често му се случва да реагират така при вида му.

— Добро утро, сър — угоднически поздрави Фосбърт-Смайт.

— Здравейте — мъжът имаше плътен глас с американски акцент.

Това сигурно е той, помислих си отчаяно аз. Тод Мейл. Как изобщо си бях въобразила, че някога мога да работя за човек като него? Той изобщо не беше от моята класа. Беше прекалено красив и преуспял. Приличаше на водещите от новините в големите американски телевизии, а не на човек, когото можеш да срещнеш на живо в Лондон. Притесняваше ме. Макар че и без това вече бях ужасно смутена.

Мейл се поклони на клиента си и заприказва гладко на японски. Клиентът, след като отново се поклони — нищо чудно, че всички японци бяха с такива стегнати кореми, при цялото това навеждане — се засмя и му отговори нещо, кимвайки към мен.

Мейл повдигна едната си вежда.

— О, имахме лек инцидент — обади се Фосбърт-Смайт. — Но вече обясних на младата дама, че не отговаря на високите стандарти на „Мейл акомодейшънс“, и тя тъкмо си тръгва. Погрижил съм се за всичко — бързо добави той. Явно отчаяно се мъчеше да убеди Мейл, че не е изгубил контрол над ситуацията.

Отворих уста, но оттам излезе само отчаяно скимтене. Опитах се да го замаскирам с покашляне.

— Да, съжалявам, господин Мейл — казах аз. — Стана случайно. Моля ви, не се сърдете на Оливър Маклауд. Сега си тръгвам, довиждане.

— Не бързайте толкова — каза Мейл. — Вие сте госпожица Евънс, нали?

— Да. Луси Евънс.

— Кабинетът ми е ето там. Влезте вътре и седнете, а аз ще дойда след минутка.

— Но… — възмутено започна Фосбърт-Смайт.

Тод Мейл се обърна спокойно към него.

— Да, Джеймс?

Фосбърт-Смайт преглътна.

— Няма нищо, сър. Съвсем нищо.

Поколебах се само за миг, след което се скрих в кабинета. Този път успях да се задържа на крака.

Стаята изглеждаше много хубава, нещо средно между библиотека и офис. Имаше махагоново бюро с компютър, но стените бяха покрити с етажерки, отрупани с томове в кожени подвързии, а там, където нямаше от разкошните стари книги, се виждаха скъпи тапети. Фотьойлите тук бяха тапицирани с бургундскочервена кожа и имаше няколко малки марокански масички, покрити със седеф. Едната от стените представляваше огромни стъклени плъзгащи се врати, които водеха към очарователна малка градинка, грейнала от цветовете на лалета и нарциси; имаше дори и мъничка, идеално поддържана зелена морава, както и каменна стена, по която пълзяха най-различни растения. Диви рози и глицинии, предположих аз. Бях сигурна, че Мейл е поръчал да я направят така, че да цъфти през цялата година.

Всичко беше прекрасно и въпреки притеснението си, усетих как кръвното ми налягане се нормализира. През вратата чувах Мейл и клиентът да си говорят приглушено на японски. И нищо друго; онези надменни жени и Фосбърт-Смайт явно се бяха върнали към задълженията си, сякаш нищо не се е случило. Унижението ми полека се утаяваше.

След пет минути Мейл се появи.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза той и затвори вратата. — Не, няма нужда да ставате.

— Безкрайно съжалявам, че се спънах — побързах да кажа аз. — Няма да се повтори. Имам предвид, ако решите да ме назначите на работа.

— Хей! — той ми намигна и се усмихна обиграно. — Забравете го. Аз вече забравих. Искате ли кафе?