Луиз Бегшоу - Родена във вторник

Когато най-сетне се добрах до апартамента в неделя вечер, се чувствах смазана. Слава богу, Оли и Виктория ги нямаше. Оставих куфара, който бях взела назаем, в стаята си и разгледах съдържанието му. Вътре имаше рокли и поли от някаква хлъзгава материя. Избрах една, грабнах чифт тъмносини обувки с нисък ток и чорапогащник и бях готова.

Нямаше нужда да се занимавам с останалото. На другия ден трябваше да си търся нова квартира, така че не си направих труда да разопаковам багажа си.

В понеделник небето бе надвиснало, сиво и облачно. В седем часа вече бях напълно будна и зяпах все още голите клони на кестена през прозореца. Така, това беше големият ден.

Чувствах се нервна. Скочих от леглото и се запътих към банята, но чух, че вътре има някой. Оли си тананикаше тихичко под душа.

Потропах на вратата и извиках тихичко, като истинска дама:

— Оли, извинявай.

Никакъв отговор.

— Оли — опитах с тъничко гласче като Виктория. — Ехооо!

Той продължи да си тананика малко по-силно.

— Оли, размърдай си задника и излизай от душа, по дяволите! — изкрещях аз с нормалния си глас.

Водата спря да тече и вратата се открехна леко, след което насред облак пара се показа лицето му с грейнали сини очи.

— Добре, добре, успокой топката — каза той.

— Трябва да си взема душ. Чака ме важен ден.

— Чух. Както и цялата улица.

— Ти си направо глух — оплаках се аз. — Бездруго сигурно вече си подгизнал като жаба.

Той затвори вратата и след миг се появи, загърнат в кърпа, която не скриваше страхотните му бицепси. Извърнах поглед.

— Надявам се, че не съм събудила Виктория.

— О, няма я. Оставих я у тях. Трябва да се наспи добре, за да е красива в понеделник сутрин. Влизай вътре да се накиприш — очите му светеха закачливо. — Аз ще направя закуска.

— Добре — умилостивена, се съгласих аз. Оли правеше страхотна закуска.

Измих си косата, като не забравих да сложа балсам, после я напръсках с нещо от един скъп на вид флакон, който Виктория държеше в банята, и си измих зъбите. Проверих дали хоризонтът е чист и изтичах до стаята си, загърната в старата си кърпа — малко посивяла и с дупки, но какво от това? Нали все пак вършеше работа? Кърпите бяха, за да се изсушиш, нали? Не можех да разбера защо Виктория толкова се суетеше за това. Изсуших косата си със сешоара и я сресах с четката от „Мейсън-Пиърсън“, която Катрин ми беше дала. Не изглеждаше зле. Замислих се дали да се гримирам, но не разбирах нищо от грим. Страхувах се, че ще стана като Бриджит Джоунс и ще се окажа с оранжево лице и спирала, размазана по челото или нещо такова.

Добре, сега трябваше само да се облека като момиче.

Огледах избрания от мен тоалет. Определено ми се струваше подходящ. Не разбирах защо Катрин се притесняваше. Със сигурност изглеждаше женствен и официален. И консервативен. Дълга синя рокля на „Лора Ашли“ от осемдесетте с малка кадифена панделка отзад на талията, широка пола и дълги ръкави. Успях да се напъхам в нея и после се заех с чорапогащника. О, по дяволите, колко мразех тези неща. Пфу! Гадост! Наистина ли другите жени го носеха всеки ден? Доброволно? Мразех го като момиче, мразех го и сега. Едновременно ме стягаше и ме караше да усещам сърбеж. Мразех го. Искаше ми се да го дръпна с новите си нокти, така че да му пусна хиляди бримки. Но прехапах устни и се насилих да го преглътна. Налагаше се, нали? Нямаше смисъл да хленча.

Напъхах обутите си в чорапогащник крака в официалните обувки на Ан. Така! Липсваше ми само тупирана прическа и вероятно щях да заприличам на Нанси Рейгън.

Запътих се към кухнята, където Оли тъкмо слагаше чиниите на масата, и се завъртях да ме огледа.

— Е?

Очите му се разшириха и той изпръхтя така, че кафето бликна през носа му. Лицето ми помръкна.

— Какво ми има?

— О, нищо — внимателно отговори той. — Абсолютно нищо.

Явна лъжа. Опрях ръце на кръста си. Предизвиквах го с поглед да даде воля на потиснатия си смях.

— Чудесна е — каза той. — Почти колкото и плакатът с котенцето.

— О, по дяволите! — проплаках аз и седнах на мястото си. От чинията се носеше уханието на гъби, пържени домати и бекон. — Няма да се получи, Оли! Не мога да се справя.

— Разбира се, че можеш — сериозно каза той, седна отсреща и напълни с ароматно черно кафе голямата ми американска чаша, която си бях донесла от една екскурзия. На нея с големи черни букви пишеше: „Не закачайте този голям задник“. Сигурно трябваше да я сменя с малка чашка от костен порцелан с подходяща чинийка. — Яж си закуската. Вече не можеш да се откажеш.

Мрачно се заех с превъзходните гъби.

— Страхотна закуска, благодаря ти.

— Не казвай на Виктория. Тя иска да мина на нискокалорична диета. Да отслабна малко преди сватбата.

— Да отслабнеш ли? — зяпнах го аз. Оли нямаше и грам излишно тегло. — Но ти не си дебел.

— Е, тя смята, че трябва да сменя вида на тренировките си. По-малко вдигане на тежести и повече бягане. Казва, че мускулите вече не са на мода.

— Не са ли?

— Тя харесва Джони Деп — малко тъжно сподели той. — И Леонардо ди Каприо.

— Но той прилича на момиче.

— Това е модерно напоследък.

Не посмях да кажа нищо, например: „Виктория е тъпа анорексичка“. Само се намръщих.

— Ти не си експерт. Харесваш Арнолд Шварценегер — отбеляза Оли.

Свих рамене.

— Че кой не го харесва?

— Е, не всички го харесват — отвърна Оли. — Аз например не бих го погледнал втори път.

— Не си забавен, да знаеш — мрачно измърморих аз.

— Не — той помълча. — Тази рокля, от друга страна…

Ударих го.

— Слушай, нали е рокля? Дълга е. Тъмносиня. Подхожда на обувките ми. Не разкрива нищо. Оставила съм си косата пусната и съм обула чорапогащник. И обувки с нисък ток. Имам и маникюр — преглътнах огромна хапка от невероятно вкусния бекон и домат. — Какво повече искаш? Кръвта ми ли? — настоях да знам и посегнах за кафето си.

— Права си — Оли се постара да запази сериозно изражение. — Това е чудесно начало. Убеден съм, че много скоро ще се научиш да се справяш.

Какво искаше да каже?

— Само помни, че не бива да ругаеш. Както и да правиш останалото.

— Добре — съгласих се.

— Няма ли да се гримираш?

Поклатих глава.

— Не се чувствам достатъчно уверена с грима засега.

— Прекалено много нови неща ти се струпаха — мъдро се съгласи Оли. — Мога да помоля Виктория да ти даде няколко съвета.

— О, не, няма нужда — побързах да откажа аз. — Не искам да й досаждам.

— За нея ще бъде удоволствие. Тя те харесва.

Да бе!

— И аз имам нещо предвид — казах. — Трябва да… да си изградя собствен стил. Ще се заема с това утре.

Оли не изглеждаше особено убеден, затова му обещах да си сложа поне малко коректор и фондьотен.

— Може би е добра идея — съгласи се накрая той. — Сега изглеждаш така, сякаш не си се наспала добре.

Много окуражително от негова страна.

— Всичко ще бъде наред — добави той, забелязвайки изражението ми. — Просто си напомняй, че това е едно ново приключение!

През отворената врата на стаята ми можех да видя компютъра, тих и безжизнен. В Австралия моят падуански ученик Кса-Ту сигурно вече бе платил няколко хиляди кредита на Междугалактическата пътническа агенция и сега часове наред щеше да се забавлява с играта.

Въздъхнах завистливо.

— И гледай да идеш по-рано — сериозно ме посъветва Оли. — Първите впечатления са най-важни.

Имаше право, разбира се. Можех да се справя. Отидох до спирката на метрото и се качих на линията до „Нотинг хил гейт“. Бях разучила подробно картата и уверено тръгнах по улица „Маршъм“.

Или поне се опитвах да вървя уверено. Всъщност на няколко пъти се препънах. Обувките ми се струваха странни. Човек не можеше да тича с тях. Имаха заострени върхове. Стъпалата ми бяха притиснати и все се спъвах, така че доста хора се обръщаха след мен.

Погледнах надолу и забелязах голямо бяло охлузване точно на върха на лявата обувка. По дяволите! Дали това щеше да съсипе първото впечатление? Мислено си отбелязах да се постарая да го прикрия някак. Роклята беше доста дълга. Може би ако внимавах повече…

Във витрините на скъпите на вид магазини забелязах, че лицето ми е почервеняло и съм се запъхтяла. Не биваше. Нали се опитвах да създам впечатление за „английска роза“. Затова влязох в едно магазинче за вестници и списания и си купих списание „Вог“. Това щеше да ги впечатли, нали? „Вог“. Взех си и бисквити със сирене, но те очевидно трябваше да остана скрити. В старата синя чанта на Ан имаше достатъчно място; всъщност мисля, че при добро желание и повече старание можех да скрия цял лековъоръжен полк вътре.

Така беше по-добре. „Трябва да съм спокойна и уверена“, казах си. Щях да пристигна цялата облечена консервативно синьо, с подхождащи по цвят обувки и чанта, оправени нокти и коса и понесла брой на „Вог“.

Щях да ги впечатля!

Стигнах. Маршъм Стрийт. О, наоколо беше красиво; прекрасни къщи в пастелни цветове и черешови дръвчета, нацъфтели в разкошно бяло и розово. Всичко изглеждаше чисто и изключително скъпо. Настроението ми леко се повиши; щеше да е по-приятно да идвам на работа тук, отколкото всяка сутрин да минава край онзи мизерен шивашки цех в „Оувъл“, нали?

Открих номер седем. Щастливо число. Оли ми беше казал да гледам внимателно, иначе може и да го пропусна. И наистина, на пръв поглед това беше поредната красива къща, боядисана в пастелнозелено и с цветни сандъчета на первазите. Но после забелязах дискретната месингова табела „Мейл акомодейшънс“, а под името на фирмата пишеше „Живот в лукс“.

Тук беше. Погледнах си часовника. Едва осем и четиридесет и пет. Изпънах рамене и влязох през входната врата.