— Така ли?

— Като се има предвид колко ти плащаха, това си беше по-скоро хоби, отколкото работа.

Подритнах стола с туристическите си обувки и с нежелание се съгласих:

— Предполагам — не исках всички да са на едно мнение. „Луси трябва да продължи напред. Луси трябва порасне“. — Бях щастлива, знаеш ли — обадих се аз.

— Знам — Катрин ми се усмихна. — Но докога? Още колко време щеше да се радваш на такъв живот?

— Както и да е — казах си, че няма смисъл да се самосъжалявам. Трябваше да се изправя срещу реалността. Да се събудя и да тръгна напред. Все в този дух. С нетърпение очаквам новите предизвикателства, важно заявих аз. Нали така говореха професионалистите? — Все пак наистина ли е толкова трудно? Ще нося поли и обувки на висок ток.

— И няма да правиш обичайното за теб.

— И това също. Имам четири сестри. Нали съм ви виждала какво правите. Всъщност това е причината да съм тук — казах аз. — Трябва да взема назаем малко дрехи.

— За работа ли?

— Да. Имате купища такива неща, нали? Костюми с поли на тънко райе и всякакви подобни? — малко ми беше неясно.

Кати се засмя.

— Жените не носят костюми с тънко райе. А и повечето мъже също. Нито пък чадъри или бомбета на главите си.

— О!

— Така или иначе няма да се вмъкнеш в моите дрехи. Нито пък в тези на Емили.

— Защо не? Не съм дебела — засегнах се аз.

— Не, но имаш мускули. Бедрата ти са по-здрави. А и фигурата ти е с класическата форма на пясъчен часовник, докато двете с Ем сме като клечки.

Това определено беше вярно.

— Май трябва да вземеш някои от старите дрехи на Ан — притеснено каза Кати.

— Е, и какво лошо има в това?

Всичките ми сестри отговаряха на различен тип женски образ. Емили беше градски тип модерно момиче; Катрин беше красива с флоралните си мотиви; Лора — енергична и забързана по американски; а Ан… Ан беше земно момиче. Тя беше най-голямата, цели дванайсет години по-възрастна от мен, и никой не се изненада, когато се ожени на двайсет и пет и започна да ражда деца.

Спомних си какво ми каза Оли за онзи Тод.

— Мисля, че стилът на Ан е точно това, което търсят.

Ан харесваше роклите на „Лора Ашли“ и широки панделки за коса, както и комплекти от обици и колие с изкуствени перли; сега вече имаше истински. Носеше винаги обувки с равна подметка и почти никога не обуваше панталон. Типично провинциално момиче.

— Трябва да се опитаме да открием собствения ти стил — предложи с надежда Катрин. — Ще ти покажа някои списания. „Космо“, „Ел“, „Ин Стайл“, „Вог“…

Колебаех се.

— А и „Стайлиш“, което е най-модерното заглавие напоследък.

„Стайлиш“ беше списанието на Виктория. За мой огромен ужас Катрин бе измъкнала отнякъде последния му брой и го разлистваше.

— Трябва да си купиш следващия им брой — подхвърли ми тя. — Ще има обширен материал на тема „Какво означава женствеността“. Трябва да го погледнеш.

— О, благодаря — обърнах гръб на купчината списания. — Мисля просто да се кача горе и да преровя гардероба на Ан.

— Добре — прие Кати, — но веднага щом изкараш малко пари, гледай да си купиш нови дрехи. Тези тук са ужасни. Отпреди двайсет години са. Слушай, ако искаш, мога да ти купя някои неща. Защо не идем до Тънбридж Уелс и да обиколим магазините? На площад „Виктория“ има няколко добри магазина.

О, господи, не! Косата и ноктите ми бяха повече от достатъчни. Представих си ужасно досаден следобед с Кати, колкото и да я обичах. Щях да меря пола след пола и да умирам от скука.

— Всичко е наред. Сигурна съм, че ще ми свършат работа. Трябват ми само няколко рокли. А и не мога да взема пари от теб — прегърнах я. — Нали цялата работа е в това да порасна и да се науча да стоя на собствените си крака. Нали?

— Сигурно си права — съгласи се Катрин.

Татко се върна в кухнята.

— Мама вече се чувства много по-добре — съобщи ни той. — Смята да отиде до градинския център. Кой иска да я придружи?

— Ооо, аз ще ида — извика Катрин. — Искам да си купя цветя за новия апартамент.

— И аз! — опитах се да покажа малко ентусиазъм.

Купища растения в саксии, все едно. Харесвах цветята. В градината и стига да не се налага да правя нещо с тях.

— Ами добре, щом така искаш, скъпа — каза татко. — Но съм сигурен, че мама ще се оправи и само с Катрин. Мислех да ида долу до реката да ловя риба, но щом не си в настроение…

— О! Да, да! — подскочих от радост аз. Направо обожавах риболова. — В настроение съм. Имаш ли резервен чифт ботуши?

Татко ме изгледа така, все едно съм си изгубила ума.

— Твоите са си тук, скъпа. Нали не мислиш, че ще ги изхвърлим.

Натоварихме такъмите в багажника на колата и татко подкара към полето, което стигаше до реката. Седях си кротко и сияех. Харесвах да стоя край мама, разбира се, но двамата с татко имахме специална връзка. Обичах родителите си еднакво, но с него бяхме близки открай време, още откакто бях съвсем малка.

— Много се радвам за Емили — обадих се аз.

— Да — грейна татко. — Прекрасен човек е този Джордж. Идеален е за нея — погледна към мен. — Ами ти, съкровище? Кога ще дойде и твоят ред?

— О, не знам — засмях се аз. — Не съм романтична натура.

— Всички са романтични дълбоко в себе си — заяви татко. — Какво става с онзи шотландски момък? — попита той.

— Оли ли? — примигнах аз.

— Оливър. Точно така. Мислех, че вие двамата вече сте определили датата.

Татко паркира колата отстрани на пътя до калното поле и тръгнахме надолу към реката, нахлузили големи ботуши. Денят бе леко облачен — идеално време за риболов. Това по принцип бе представата ми за истинско блаженство. Насаме с татко, просто да си седим в приятно мълчание, да слушаме ромоленето на реката, да връзваме мухи на кордата и да се опитваме да примамим рибата. А и в Кент бе толкова красиво. Спокойно можех да оставя на другите Коста дел Сол и Швейцарските Алпи, стига да имам тези неравни влажни поля, гъсто обрасли с трева и със скупчени тук-там дървета, пресечени от поточета и зелени плетове.

Но днес, докато шляпах след татко, се чувствах само вцепенена.

— Между мен и Оли никога не е имало нищо, татко. Бяхме просто приятели.

— О, стига, скъпа — засмя се той. — Няма защо да пазиш тайната си от мен. Знам, че си влюбена до уши в него.

Всички ли мислеха така?

— Защо си решил, че е така?

— Ти непрекъснато говориш за него. Съвсем очевидно е — отвърна татко и разроши косата ми все едно съм петгодишна.

Усетих как гърлото ме стяга и се заех с пръта и кордата си.

— Не — сърдито се обадих аз, за да прикрия чувствата си. — Оли ми беше само добър приятел и никога не ме е харесвал в този смисъл.

— О, скъпа — съчувствено се обади татко. — Да не би да е от онези мъже? Гей?

— Оли? Не, по дяволите.

— Тогава, разбира се, че те харесва „в този смисъл“. Как иначе? — възкликна татко, все едно нямаше друг отговор на въпроса.

— Просто не ме харесваше. Нито пък аз него — излъгах набързо. — Както и да е — вече не можех да издържам и продължих: — Той ще се жени. За приятелката си Виктория Кобхъм — добавих за всеки случай, да не би татко да реши, че е за мен.

Той изглеждаше озадачен.

— Божичко! Предполагам, че съвсем съм се объркал. Е, все едно, тоя младеж сигурно е луд.

Леко се изненадах, че това бе най-лошото, което каза в случая. За долното си злодеяние, че не ме харесва, Оли трябваше да бъде заклеймен като най-глупавия човек на света, истинско мекотело и пълен негодник. Или нещо подобно.

— Но ти не познаваш Виктория — изтъкнах аз.

— Познавам баща й — отвърна татко.

Зяпнах смаяно.

— Клайв Кобхъм. Строителен предприемач. Противен тип — обясни татко. — Блокирах няколко от неговите проекти и посъветвах общинската управа да откаже изпълнението им. Те не ме послушаха. Предполагам, че са се разбрали под масата. Но не можах да докажа нищо, разбира се.

Преди да се пенсионира, баща ми беше общински служител; главен секретар на местния общински съвет. На някой това може да се стори скучна длъжност, но за татко не беше така. Защото той харесваше провинцията. Обичаше Кент. А дори и Източен Съсекс. Всеки божи ден отиваше с радост на работа, без да вдига много шум. Защото се радваше на възможността да направи нещо добро за хората. Да отвори нова библиотека, да спаси гора, да запази някоя болница. Беше изгубил повече битки, отколкото бе спечелил, но не спираше да се бори. И мисля, че именно това го правеше толкова щастлив. Не бих се гордяла повече с него дори и ако беше милиардер.

— Откъде знаеш, че става дума за същия Кобхъм?

— Имаше дъщеря Виктория. И син Пърси. Имаше амбицията да се изкатери високо в обществото — обясни татко. — Произлиза от най-западналата част на Есекс, но презираше корените си. Кръстил беше децата си с надути имена и ги прати да учат в частни училища — татко сви устни. — Противен тип е този Кобхъм.

Това ме разведри неимоверно много, понеже Виктория бе толкова надменна. Оли никога не се държеше високомерно, а явно той беше човекът със синя кръв. Вероятно трябваше да приема, че Вики е неуверена в себе си. Но в действителност все още я смятах за кучка.

— Значи няма да се омъжваш за Оливър — повтори татко. — Жалко. Струваше ми се свестен момък.

— Татко! — заметнах въдицата, но не се справих особено добре. — Ти дори не си го виждал.

— Не съм — съгласи се той. — Но знаех, че те прави щастлива, скъпа. А само това е важно.

— О! — опитах се да отметна косата си, както прави Виктория, но тя се разпиля пред лицето ми и побързах да я дръпна настрани. Новите ми нокти се заплетоха в нея, след кратка борба успях да ги измъкна. — Няма значение, аз съм щастлива — с престорено весел глас заявих аз. — Ще имам нов имидж и нова работа, както купища пари. И мисля, че ще ми бъде забавно! — усмихнах се бодро на татко. Не можех да понеса мисълта, че знае колко съм нещастна.