— Уха.

— Поне разбрах какъв е, преди да се оженим — нещастно отрони Катрин. — След четири години за пръв път споменава за брак. И то за да ми каже, че ако се оженим, ще ми изневерява.

— И това ли е всичко? Не се ли е обаждал повече?

— Как? Не знае къде съм се преместила. А едва ли би посмял да звънне тук — усмихна се едва. — Представяш ли си, ако татко вдигне телефона?

Засмях се.

— Нещата ще загрубеят.

Бяхме стигнали до магазина. Влязох и си купих четка за зъби, шоколадово десертче с орехов крем, списание „Хийт“ и вестник „Кент енд Съсекс Куриер“.

— О, страхотно, взела си „Куриер“ — възкликна Кати. Разбирах напълно какво има предвид. Нямаше как да изпитваш самосъжаление, да мислиш за Средния изток, глобалното затопляне или подобни ужаси, докато четеш заглавия от рода на „Празнична томбола събира рекордна сума“.

След като платих и съчувствах на госпожа Хадъм, собственичката на магазина, че някои хора оставят кучетата си да се изхождат точно до изтривалката на входа й, а после не си почистват мръсотията, излязохме навън.

— Е, какво ще правиш след края на месеца?

— Ще се върна на работа — отговори тя.

— Но там е Питър.

— Заплатата е много добра. А и той работи на друг етаж — Кати сви рамене. — Няма да се откажа от мястото си само за да не го притеснявам — погледна ме със зачервените си очи. — Трябва да взема пример от теб, Луси. Трябва да се науча да бъда самостоятелна, а не да живея с мъж и да бъда издържана от него, трябва да съм щастлива сама.

— Не е чак такава голяма радост — отвърнах аз, като си мислех за Виктория и Оли и за пълната липса на любовен живот от моя страна. — Няма пари. И мъже.

— Второто е бонус — горчиво отбеляза Кати.

Прегърнах я, но си мислех, че тя поне има любовен живот, който да се обърка.

Когато се върнахме, на алеята имаше и друга кола. Намръщих се. Надявах се да прекарам една приятна и спокойна вечер със семейството си. Кой ли можеше да е? Колата бе „Ягуар“, лъскава и нова. Мислено изброих приятелите на родителите си. Повечето караха същите стари возила като татко.

— О, не! — възкликна Катрин.

— Чия е колата?

— На Джордж.

— О, не! — повторих и аз.

И двете не харесвахме особено Джордж. Струваше ни се прекалено мекушав и обикновен за Емили. Според мен навикът му да й купува скъпи подаръци, включително и кола, беше подозрителен. Обичаше да я води навсякъде по скучните си корпоративни партита и да се хвали с нея, сякаш казваше: „Вижте каква елегантна и модерна приятелка си имам. Аз може и да съм скучен, но вижте гаджето ми!“. Сякаш се опитваше да я купи.

— Какво прави той тук? — попита Катрин. — Ем и бездруго заминава за Лондон утре. Можеше да я остави поне за една вечер, за да си поприказва тя с теб.

— Може би просто не е могъл да издържи далеч от нея — предположих аз. И на мен ми беше станало неприятно, но не исках да се цупя.

— Или пък да е дошъл само да й даде някой нов подарък.

— Или иска да я води на конференция на лицензираните земемери.

Катрин се ухили. Още не бе забравила онзи път, когато Джордж носеше значка, на която пишеше „В джунглата на недвижимата собственост търсете лицензиран земемер“ и имаше картинка на боа удушвач.

— Ами да — съгласих се аз.

Емили го обичаше, така че какво да направим? Задънена улица в общи линии. Реших, че в крайна сметка може и да не е толкова лошо. Поне щеше да разсее Катрин, макар и да ставаше дума за противния Джордж Грийн.

Хванахме се за ръце и влязохме вътре заедно.

— Здравей, Джордж — поздрави Катрин с похвално бодър тон.

Той стоеше прав — с целия си ръст от метър и деветдесет, — надвесен над Емили, която бе приседнала на ръба на стола пред него. На лицето му имаше самодоволна усмивка.

А после и двете забелязахме, че Емили е със зачервени очи. Като Катрин, само че подпухнала, сякаш скоро е плакала. А мама се суетеше наоколо. Татко пък стоеше до отворена бутилка „Вьов Клико“ и държеше две високи чаши.

— Ето ги и тях, ето ги и тях! — възкликна мама. — Скъпи мои, Емили има новини!

— Познайте! — извика Емили, макар че и двете вече се досещахме. — Джордж току-що ми предложи! Ще се женим!

Протегна лявата си ръка. Вместо модерния оранжев пръстен с розови перли там се мъдреше обикновен еднокаратов диамант. — Не е ли най-прекрасният пръстен на света! — възкликна Ем без капка ирония.

Но все пак погледна притеснено към Катрин. Нямаше защо да се тревожи. Катрин никога не би развалил празника й.

— Така е! — излъга Катрин. Втурна се и сграбчи ръката на Ем, преди да се впусне във възторжени излияния колко е красив. — Много се радвам за теб, Ем, толкова съм щастлива… Джордж, пръстенът е прекрасен.

— Добре дошъл в семейството, Джордж! — сърдечно го поздравих аз. Бих го прегърнала, но реших, че ще го изплаша. Затова само здраво стиснах ръката му. Той явно се зарадва на жеста ми и измърмори:

— Да, благодаря.

Красноречието не беше сред основните социални умения на Джордж.

— Шампанско! — лицето на татко направо грееше. — В чест на Емили и нейния чудесен мъж!

— Да, моля — едновременно се обадихме и двете с Катрин. Грабнахме чашите си като удавнички и си разменихме тайничко многозначителни погледи.

— Чудесно е, скъпа — обърна се татко към Емили. — Джордж е най-добрата сделка на пазара. Нали така, Джордж?

Той само пристъпи от крак на крак и изсумтя нещо неясно, докато Ем го гледаше с обожание. О, да, татко вече бе започнал да канонизира Джордж за светец.

— Схванахте ли? — реши да подскаже татко. — Лицензиран земемер… на пазара… нали?

Всички се постарахме да се засмеем.

— Май нямам нищо специално за вечеря — притеснено се обади мама. — Щях да предложа пиле, но го изгорих. А и бездруго нямаше да стигне за всички…

— Не се тревожи — каза татко. — Всички ще идем да хапнем в ресторанта.

Слава богу! Това бе най-добрата идея, която бях чула през този ден. И щях да си пийна бира. Цялата тази работа с отпиването на малки глътки шардоне можеше да почака до понеделник.



Вечерята в ресторанта беше същински кошмар. Джордж седеше мълчалив като пън. Емили не спираше да го хвали. Татко й пригласяше. Мама се притесняваше за организацията на сватбата. Катрин непрекъснато задаваше куп въпроси с бодър тон, за да прикрие мъката си. А аз просто си седях до тях.

На фона на всичко това загубата на работата и най-добрия ми приятел някак не изглеждаше толкова значителна. Но поне нямаше да ме разпитват. Последвах примера на Джордж и изядох чилито си с месо в относително мълчание, като от време на време подхвърлях някоя добра дума за Джордж или за пръстена, в зависимост от случая.

Беше много егоистично от моя страна — нелепо егоистично. И много се срамувах, че мисля така. Но цялата тази емоционална буря наоколо ме караше да изпитвам ревност. Разтърсващата болка на Катрин, както и сияйното щастие на Емили. Сестрите ми, моите стилни, добре облечени, женствени сестри водеха такъв живот — живот, в който те сполетяват голяма любов и големи нещастия.

А аз просто се мотаех и си живеех като ученичка, която никога няма да порасне. О, и приятелите на Оли ми се присмиваха зад гърба ми.

Беше неописуемо потискащо. Сръбвах от бирата си и се питах дали мога да променя нещата. Вероятно да. Вече имах изкуствени нокти и дълга филирана коса. Сигурно можех да взема назаем от дрехите на сестрите си и това щеше да е достатъчно; да започна нова работа да стана различен човек. По-добър човек. Да се превърна в жена, която мъжете харесват повече, отколкото един приятелски разговор пред спортния канал на телевизора…



Емили и Джордж си тръгнаха заедно на сутринта, слава богу. Мама ги изпрати с много сълзи, а Катрин и аз с безброй прегръдки. Татко потупа и двамата няколко пъти по гърбовете, което накара Джордж да се закашля измъчено. Емили настоя и двете да й станем шаферки.

— Нали няма да ме караш да облека някоя противна рокля, с която да приличам на сметанова торта? — притесних се аз.

— Моля те, Луси — Емили отметна елегантната си късо подстригана коса. — Говориш за мен. Сигурно и двете ще сте облечени с масленозелени костюми с панталон от „Клои“.

— Коя е Клои? — попитах аз. — Някоя от твоите приятелки ли?

Емили добродушно вдигна очи към небето и се качи при Джордж в ягуара, след което потеглиха по алеята сред много махане, сълзи и викове.

Мама направо щеше да си изплаче очите, макар да не разбирах защо, освен ако не я тормозеше мисълта, че ще трябва да търпи Джордж на коледния обяд на семейството през следващите трийсетина години. Но татко я прегърна и я поведе навътре в къщата.

— Е? — Катрин успя да ми се усмихне немощно. — Оставаме само двете.

— Така изглежда — съгласих се аз.

— Искам да знам какво става с теб — продължи тя. — Нещо важно е — проницателно добави. — Знам го.

— Откъде знаеш?

— Ноктите — посочи тя. — И макар да си я вързала назад, личи, че си направила нещо с косата си.

Протегна ръка и издърпа ластика от косата ми и виж ти… Новата ми руса, филирана под ъгъл, коса се разстла послушно по гърба ми, също като във фризьорския салон.

— Аха! Така си и мислех — присви очи Катрин. — Не можеш да ме заблудиш, Луси. Какво става?

Направихме си чай (ако нещо се случеше с майка ми, цената на чая на световния пазар щеше да се срине — в нашата къща се пиеше повече чай, отколкото в цяла Великобритания през осемнадесети век) и й разказах цялата тъжна история.

— Ммм — измърмори само Катрин, когато свърших. — Откровено казано, мисля, че е разумно да смениш имиджа си.

— Така ли?

— Скъпа, дори и в най-изключителни случаи тениските на „Мегадет“ не стават за носене в корпоративните офиси.

— „Металика“ — намусено възразих аз. — „Мегадет“ не струват.

— Разбираш какво имам предвид.

Кимнах.

— А и заплатата ми се струва добра — добави Катрин насърчително. — И бездруго се канех да си поговоря с теб за онова компютърно списание.