— О, знам. Не го казвам заради себе си. Правя го заради Оли. Той ти намери тази работа — или поне шанс да започнеш работа. И иска ти да продължиш напред.

— Оли ли го каза?

— Естествено, че сме го обсъждали.

— Обсъждали сте мен?

— Да. Цялата тази неловка ситуация с теб.

Не можех да повярвам. Вилицата замръзна в ръката ми и картофките останаха във въздуха. Оли беше обсъждал мен и несъществуващото ми увлечение по него с гадната Виктория?

Толкова се засрамих, че ми се прииска да се разплача. Това ли си мислеше той? Че се мъкна подире му като паленце, че се опитвам да проваля връзките му?

Чувствах се безкрайно унизена. И бясна. Опитвах се да си припомня всичко, което Оли бе направил за мен, и колко добър приятел ми беше.

— Е, ако Оли си мисли, че съм влюбена в него, сбъркал е — казах аз, а гласът ми звучеше тихо и много отдалеч. — Аз смятам, че винаги сме били само добри приятели. И такива ще си останем.

— Пак тази история с приятелството. О, да — въздъхна Виктория. — Е, предполагам, че той ще те покани и на сватбата.

Примигнах.

— И може би ще се срещате понякога. Няколко пъти в годината на някое парти. В това няма нищо лошо — усмихна се спокойно на ужасеното ми изражение. — Но иначе… сега, след като си поприказвахме, сигурна съм, че разбираш. Оли вече си има достатъчно приятели. Мъже. Хора от неговата социална среда. А и освен това най-добрият приятел на един мъж винаги е жена му — тя ми се усмихна и снизходително наклони глава настрани. — Надявам се, че го разбираш, нали, Луси?

— Благодаря ти, Виктория. Да, разбирам — храната бе хрупкава и вкусна, но ми присядаше. — И благодаря за всичко, което направи за мен тази сутрин. Надявам се, че двамата с Оли ще бъдете много щастливи. А сега трябва да тръгвам — казах аз, защото очите ми се замъгляваха от сълзи на срам заради цялата тази история. Започнах да ровя като обезумяла в чантата си, но вътре имах само десет лири и смачкана пътна карта. Оставих десетте лири на масата, вероятно не стигаха дори и за чашата вино, но толкова имах.

— О, боже — въздъхна Виктория. — А аз толкова се надявах, че няма да направиш поредната сцена.

Престорих се, че не съм я чула.

— Приятен обяд! — пожелах й бодро. — Трябва да вървя — и се запрепъвах слепешком към изхода.

Но бях сигурна, че е видяла онази огромна издайническа сълза върху бузата ми.



Намерих банка и изтеглих от сметката си четиридесет лири. Останаха ми само осемдесет и седем лири и четиридесет пенса, а трябваше да дам на Оли за ток и газ. И за интернет връзката.

Щеше да е чудесно, ако можех демонстративно да скъсам договора за работа. Да заявя на Оли, че изобщо не ме е грижа за него и за благотворителните му жестове. За съжаление нямах кой знае какви други възможности.

Стоях навън в мразовития следобед. Нямаше да се върна обратно в апартамента. По-скоро бих си прегризала китките, отколкото да видя отново Виктория.

Измъкнах омачканата си карта за влака и тръгнах към гара „Черинг крос“. Отивах си у дома.

Четвърта глава

Когато се качих на влака, вече се чувствах много по-добре. Като начало си бях взела една от онези големи цилиндрични кутии със солено-кисел чипс „Прингълс“ и две кутии оранжада, а това можеше да разведри всекиго. Апетитът ми се беше върнал — бездруго не ме напускаше задълго. Дори и когато съм потисната. Много е трудно да мислиш колко си депресиран, докато гледаш как претоплят кифличката със сирене и доматен сос в една от онези малки фурнички в кафенето на гарата. Ммм!

Както и да е, отивах си у дома. А това беше прекрасно. Вярно, трябваше да взема назаем малко досадни и неудобни дрехи от сестрите си, а и всички щяха да ми се подиграват за ноктите и прическата. Но какво от това? Поне щях да ги видя. Ан нямаше да е там, тя бе при съпруга си, с когото бяха заети да правят още бебета. Дори и зайците имаха повече разум в семейното планиране от Ан и Джо. А Лора живееше в Щатите, погълната от бляскавия си живот в Чикаго; от години се опитваше да пробие в телевизията и от една местна телевизионна станция й бяха дали да прави десетминутно предаване на тема „Европейски стил и елегантност“. Нямах представа защо точно Чикаго, но поне се чувстваше щастлива.

Мама обаче бе споменала, че Катрин и Емили ще са у дома. Били се върнали за няколко седмици или месец, нещо такова.

Всички в семейството ми бяха такива; не можеха да стоят разделени. Не беше нормално. Винаги когато имахме време, се връщахме у дома. Някога си мислех, че с всички семейства е така. Сега вече знаех каква късметлийка съм.

Е, разбира се, не беше особено модерно. Би трябвало човек да има тъжно детство и да бъде поетично нещастен през пубертета. А не просто да си живее щастливо.

Питах се какво ли е семейството на Виктория?



Татко наду клаксона, когато ме забеляза на гарата в Тънбридж Уелс. Не знаех защо го прави, сякаш нямаше да позная старото му кафяво „Волво“. Караше същата кола още от осемдесет и шеста. Понякога си мислех, че ако ненадейно забогатея и му купя някое турбо „Порше“, само ще си стои в гаража и ще ръждясва.

Настаних се на предната седалка и го целунах звучно по бузата.

— Скъпа! — прегърна ме той. — Радвам се да те видя — после се дръпна назад. — Какво й е на косата ти?

Подръпнах я притеснено.

— Не ти ли харесва?

— Перука ли е? — попита татко.

— Не…

— Или от онези кичури за удължаване? Майка ти ги гледа в някакво предаване по телевизията. Изкуствена коса — продължи той. — Страхотна идея! Това ли е?

— Косата си е моя, татко — отвърнах аз.

Той превключи на скорост и потеглихме към Груумбридж.

— Харесва ми — бодро заяви той. — Просто изглеждаш малко необичайно, това е.

Значи не я харесваше. Измъкнах ластик от джоба на джинсите си и бързо я вързах на опашка. Сега вече изглеждах нормално.

— Гледала ли си скоро някой хубав мач, скъпа? — попита татко. — „Уосп“ играха срещу „Лондон Айриш“, оказа се много вълнуващо. Ходихте ли с Оливър?

Татко винаги го наричаше Оливър.

— Аз… не — заекнах аз. — Той беше зает.

Татко се впусна в подробно описание на играта на защитниците на „Уосп“. Не ги щадеше, а аз обичах да споря с него. Но днес нямах настроение. Надявах се, че няма да забележи.

— Кой друг е у дома?

— О! — лицето му отново светна. — Емили се канеше да иде до Лондон по обяд, но когато ти се обади, размисли и остана да пренощува.

— Страхотно.

— А и Катрин е при нас и ще остане цял месец. Трябва да бъдеш мила с нея, скъпа.

— Винаги съм мила с Катрин — наскърбено отвърнах аз. Тя беше малко по-голяма от мен и двете бяхме много близки, макар и ужасно различни по характер.

— Знам, скъпа. Но е скъсала с гаджето си. Нали се сещаш, онзи Пърси.

— Питър ли?

— Както и да е — презрително заяви татко.

Татко беше страхотен. Винаги говореше много въодушевено за всичките ни гаджета и направо не можеше да спре да хвали Джо, след като всъщност беше стигнал до самия олтар, макар Джо да беше най-скучният човек, когото познавах. Но ако някоя от нас се разделеше с гаджето си или, още по-лошо, ако то я изоставеше, тогава този човек за него се превръщаше в най-долното мекотело и срам за човешкия род.

— Той е глупак — заяви татко. — Пълен идиот. Безнадежден тъпак.

— О… да — съгласих се аз.

Всъщност Питър бе най-младият партньор в историята на проспериращата си фирма, която се занимаваше с намиране на перспективни мениджъри за бизнеса, и изкарваше над половин милион лири годишно. Освен това караше „Ферари“ и почти всяка седмица изпращаше на Катрин дузини рози „просто ей така“.

— Права е да го зареже — продължи татко. — Негодник…

— Значи… тя го е зарязала? — това ме смая, понеже си мислех, че непременно ще има сватбени камбанки. Ходеха от четири години.

— О, да, направо го изритала на улицата — твърдо заяви татко. — Не иска някакво безполезно чучело да й се мотае в краката.

Питър беше висок, красив мъж, който нямаше грам излишни тлъстини където и да е по тялото си.

— Точно така.

— Но — поклати глава татко — тя го изживява доста тежко. Унила е. Може би ти ще успееш да я поразсееш — с надежда подхвърли той.

— Ще се опитам.

— Научи я да играе компютърни игри — предложи той неочаквано. — Ти си толкова добра в тях, скъпа. Може би така ще си намери нова работа…

Катрин работеше във фирмата на Питър.

— Нали не са я уволнили?

— Не, но не мисля, че тя иска да остане. Това не е подходяща кариера за моята Катрин. Да моли разни нахални младоци, на които бездруго им плащат прекалено много, да се местят в нова компания.

По-рано татко смяташе, че намирането на ръководни кадри за бизнеса е много отговорна работа.

— Би могла да пише рецензии за компютърни игри като теб, скъпа. Ти се справяш толкова добре — продължи татко. — И си прекарваш чудесно, нали? Никакъв стрес в работата.

— Ами да. Колкото до това… — подхванах аз, но после забелязах въодушевеното изражение на баща си.

Винаги аз бях дъщерята с вкус към приключенията. Като момче, като сина, когото не бе имал. Щеше да бъде съкрушен, ако го разочаровам. Все ми казваше, че от всичките си деца именно мен смята за най-преуспяла. Защото винаги се чувствах щастлива.

— Беше хубаво — внимателно продължих аз. — Но реших да опитам… в друга сфера.

— Каква друга сфера? — попита татко. — Но защо? Ти обичаш компютърните игри. „Донки Конг“!

Защо всички повтаряха все „Донки Конг“?

— „Космически нашественици“! — подсказа ми той. — „Пак Ман“! Все страхотни неща.

— Ами да. Но нали разбираш, малко детински — подхвърлих аз.

— Детински ли? Глупости. Това е голям бизнес и ти го знаеш. Хората вече не си купуват дългосвирещи плочи, купуват си „Донки Конг“ — убедено заяви татко.