Луиз Бегшоу - Родена във вторник

— Гоооол! — изкрещях аз. — Гоооол! Дааа! Ха-ха-ха! Точно в горния ляв ъгъл. Уха! — затичах по игрището като луда и направих едно бързо циганско колело.

— На ти, Рикардо! — извиках с цяло гърло.

Пол дойде до мен и ме прегърна. Да! Онези момчета от „Кучето и патицата“ се мислеха за много печени, след като бяха успели да привлекат в отбора си истински италианец, който играе от петгодишен. Но аз отбелязах гола! О, да!

Моите съотборници от „Куин Шарлът“ направо се търкаляха по тревата от смях.

— Ха-ха-ха — превиваше се Лео. — Размаза ви едно момиче. Ха-ха-ха!

— Едно момиче — обади се и Пол, в случай че не са разбрали.

Марк Стебинс погледна накриво Рикардо, който бе почервенял като домат. Това сигурно бе най-неловкото положение, в което бе изпадал. Посочи ме с показалец.

— Va fancoul! — викна той. — Non е ragazza!

Не ми трябваше превод: „Това не е момиче“. Често ми го казваха. Свих рамене и му изпратих въздушна целувка. Той ядно ритна тревата пред голлинията.

— Какво става? — чух познат глас.

Завъртях се възторжено на пети. Съквартирантът ми Оли Маклауд. А също и мой най-добър приятел. Спокоен, забавен и при това красавец. Рус и строен, приличащ на викинг.

— Луси вкара гол — отговори Пол. — Направо ги смаза — и пак се заля в смях.

Рикардо изстреля нещо неразбираемо на италиански и с гневни крачки се отдалечи от вратата. В груб превод сигурно звучеше като: „Вървете по дяволите, отивам да пийна нещо“.

Погледнах часовника си. Струваше две лири и деветдесет и девет пенса на една разпродажба в забутано магазинче преди пет години, а още работеше. Което бе много хубаво, понеже трябваше да пестя всяко пени. Наближаваше дванайсет.

— Какво правиш тук? — попитах Оли.

Той вдигна рамене и се усмихна.

— Реших, че може да искаш да те прибера.

Погледнах към момчетата.

— Отивам си у дома — каза Пол. — Жена ми се връща след малко.

Другите вече бяха тръгнали към бара. Обикновено се присъединявах към тайфата за разбора на играта над халба сайдер, но не и щом Оли ми предлагаше да ме откара. А и честно казано, предпочитах да си прекарвам времето с него.

— Добре тогава, ще се видим другата седмица — казах аз. И с щастлива усмивка тръгнах с Оли към неговото BMW.

— Приятелката ти къде е? — подхвърлих небрежно.

— Работи — отвърна той.

Отлично. Беше много по-забавен, когато нея я нямаше.

— Мислех да си поръчаме къри за вкъщи — обади се Оли. — Да гледаме заедно мача, тя ще дойде чак след седем. Имам и малко вино.

Чувствах се на седмото небе. Ръгби мач между Англия и Южна Африка, вкусно къри и малко червено вино с Оли на дивана. А после щях да поиграя на „Междузвездни войни“ и така нямаше да обръщам много внимание на досадната Виктория, когато дойдеше.

— Звучи чудесно — съгласих се аз. Животът ми наистина изглеждаше прекрасен. Голяма късметлийка бях.

Оли ми отвори вратата на BMW-то си. Никога не ми правеше забележка за калните маратонки или за каквото и да е.

— Ще си прекараме добре — усмихна ми се той, очевидно доволен от перспективата.

И как нямаше да е доволен. Горкият Оли. В понеделник сутрин пак трябваше да се върне към кариерата си на адвокат, докато аз имах за задача да рецензирам, тоест да играя компютърни игри, за „РС геймс юнивърс“. Оли ставаше в седем, аз се излежавах до десет. И какво получаваше в замяна — пари, което не е кой знае каква награда, ако питат мен.

Все едно. Щяхме да си изкараме супер. Двамата бяхме най-добри приятели и щеше да е забавно, какъвто бе изобщо целият ми живот през повечето време. Настаних се удобно на кожената седалка в колата му, далеч по-добра от задушния стар автобус, който обикновено се налагаше да използвам, и се включихме в движението.

— Добре ли си? — попита той.

Кимнах.

— Добре съм.

И наистина беше така.

— По дяволите! — възкликнах аз.

— Какво има? — кротко попита Оли.

Гледах с отвращение екрана.

— Скапани ловци на глави. Искат само да избиват джедаи. Това е четвъртата ми смърт за седмицата и току-що изгубих цяло ковчеже с умения! Беше „Цялостна регенерация П“, която ми струваше двеста хиляди точки.

— О, боже — ухили се Оли.

Досадната Виктория ме погледна така, сякаш говорех на суахили.

— Трябваха ми седмици, докато се добера дотук — въздъхнах аз. — Безкрайно ровене из гнезда от ужасни гурки и гигантски паяци…

— Наистина, Луси — с ледено презрение отрони тя. — Колко впечатляващо. Не си ли малко голяма за видеоигри?

— На двадесет и четири съм. По дяволите! — изругах отново с много чувство.

— Какъв език! — тя набръчка чипото си носле.

— Както и да е, видеоигрите са моята работа — защитих се аз. — Забрави ли?

— Ако може да се нарече работа — Виктория сви рамене. — Пишеш рецензии за глупави детински игри в някакво тъпо списание без никакви читатели…

— Виктория… — предупредително се обади Оли.

— Добре, съжалявам — тя се нацупи. — Но това едва ли е работа за една млада дама.

Вторачих се в нея, предизвиквайки я да го изрече. Фразата: „Но пък и Луси едва ли е млада дама“ остана да виси във въздуха.

— Как върви работата? — попитах аз. Стараех се да се държа любезно. Оли не ми беше само приятел, а и мой хазяин, а Виктория му беше гадже. Трябваше да съм мила, макар най-искреното ми желание да бе тя да се изпари в облаче от любимия й парфюм „Анаис Анаис“.

— Чудесно — Виктория отметна дългата си кестенява коса с онзи жест, който момичетата от частните училища така добре владееха. Тя имаше високоплатена работа в „Стайлиш“, водещото списание в света на модата във Великобритания, или поне те твърдяха така, пренебрегвайки с лека ръка „Вог“, „Ел“ и „Ин Стайл“. Виктория бе на двайсет и осем, изискана и много амбициозна млада дама. Непрекъснато получаваше премии и все се появяваше при Оли с някоя нова, безбожно скъпа къса рокля, която бе забърсала от стелажа с мострените екземпляри, или с някоя много сладурска момичешка чантичка.

И изобщо не одобряваше моите спортни обувки „Док Мартин“ и тениските ми на „Металика“.

— Централната тема в списанието ни следващия месец ще пожъне голям успех — самодоволно заяви тя. — Аз лично предложих идеята.

— И каква е тя? — попитах заинтригувано. Погледнах крадешком към Оли. Надявах се, че оценява цялото ми старание. Все ми повтаряше, че трябва да съм малко по-мила с Виктория.

— „Какво е женствеността?“ — отвърна ми тя, описвайки голям кръг във въздуха с дългите си, перфектно поддържани нокти. — Ще изследваме в дълбочина въпроса в какво се крие истинската женственост. Дали в класиката? Чантата „Бъркин“, роклята в пастелно бежово? Флоралните мотиви? Рокля, изпъстрена с малки цветчета, сандали с тънки каишки? Или пък в модерния стил — обувки „Л. К. Бенет“, „Алегзандър Маккуин“, аксесоари „Кейт Спейд“?

— Ммм… — измърморих аз, преструвайки се на заинтригувана. „Джинси и удобна тениска“ едва ли се нареждаше сред възможните варианти.

— Ще включим и коментарни рубрики. „Не са ли изгубили днешните жени представа за това какво е да си женствена?“ — добави Вики и ме погледна многозначително.

— Добре — подхвърлих аз. — Сега да се връщам към играта си. Героят ми е затънал в гнездо на коралови змии. А онзи ловец на глави непременно трябва да умре!

— Хайде, скъпа — обърна се Оли към Виктория. — Имаме резервация.

— На някое хубаво място ли отивате? — любезно попитах аз.

Искаше ми се да излязат, защото не можех да се съсредоточа, докато Виктория седеше тук. Погледът й, подсилен от козметичните контактни лещи, направо пробиваше дупка в гърба ми и ме разсейваше. Знаех, че го прави, дори и без да я гледам.

— О, на теб не би ти харесало — отвърна Виктория. — На едно от онези места, в които се използват вилици и ножове — тя погледна с укор към празната хартиена торба от „Макдоналдс“ на пода до компютъра ми.

— Ще почистя — опитах да се защитя аз. — Веднага щом свърша — брр! Не можех да понасям. Виктория. — Приятна вечер на вас двамата! — добавих с най-широката си усмивка.

— Не се тревожи — Виктория плъзна тънката си китка под мускулестата ръка на Оли и го погледна изпод сведени мигли в стил „принцеса Даяна“. — Ще си прекараме чудесно. Ще бъде една много специална вечер.

— Чао, приятел — каза Оли.

Тръгнаха. Изчаках вратата да се затвори и после издишах с огромно облекчение. Върнах се към „Междузвездни войни — Галактики“ и размахах светлинния си меч на ученик тъмен джедай.

Но някак си цялото удоволствие се бе изпарило.

Проклетата Виктория Кобхъм!

„Свършват ми запасите — излъгах моя ученик Кса-Ту от Австралия, който играеше повече на тази игра дори и от мен. — Ще прекъсна за малко. До утре“.

„Няма проблем — отвърна ми той. — Ти си върхът!“

„Върхът!“ Ами да, в „Междузвездни войни“ бях доста добра. Всъщност не само че бях ученик тъмен джедай, който стремително се изкачваше по стълбицата към ранга на тъмен джедай рицар, а бях и богата. Разполагах с над четири милиона кредита. Можех да си купя каквото си поискам…

За съжаление не бе същото в реалния живот. Всъщност бях доста бедна. Но пък щастлива.

През повечето време.

Изключих компютъра и избутах стола си назад. Хм! Незнайно защо, изведнъж се натъжих малко. Аз никога не бях тъжна. А и кой ли би могъл да е, ако има такъв живот?

Отидох в кухнята и си направих чаша разтворимо кафе, като му добавих истинска сметана и три лъжички захар. Виктория не би го одобрила. Затова ми беше още по-вкусно. Тя не можеше да разбере как така се тъпча до пръсване с нездравословна храна и все пак поддържам тегло от петдесет и три килограма, макар да й бях обяснявала хиляди пъти. Обичах да спортувам. Играех футбол на малки вратички с момчетата почти всяка неделя, тичах всяка сутрин, дори и сега, през зимата. Февруари не бе най-приятният месец от годината, но тичането ме зареждаше с енергия. И ако нямаше никого наоколо, танцувах. Обичах да танцувам. Най-страхотното преживяване на света. Разбира се, знаех със сигурност, че изглеждам малко тъпо в тежките си обувки и размъкнати панталони, но какво от това. Никой не ме гледаше.