— Готово — каза тя, когато завърши превързването на ръката му.

Син се намръщи на внезапната студенина, която излъчваше лицето й. Не знаеше каква мисъл я бе предизвикала, но се огорчи, защото вече не изглеждаше спокойна.

Кали събра принадлежностите си, измърмори едно „довиждане“ и бързо напусна стаята му.

Намръщването му се задълбочи. Трябваше да е доволен, че си отиде, но…

Защо изведнъж всичко в стаята изглеждаше по-студено?

Разтърсвайки глава, той прогони мисълта. Имаше по-важни неща за вършене от това да мисли за жена, която не беше негова грижа.

Просто Хенри трябваше да намери друг сред хората си, който да се ожени за нея.

На следващата сутрин, Син най-накрая успя да прогони жената от мислите си. Разбира се, за да го направи, му се наложи да вземе студена вана. Бе прекарал тежка нощ, измъчван от сънища за розовите й устни и нежните й зелени очи.

След като бе закусил, удари палеца на крака си толкова силно, че се съмняваше да не е счупен. Болката от удара изхвърли директно жената от съзнанието му.

Сега се бе отправил към конюшнята, с намерението да се наслади на една хубава бърза езда, за да запази мислите и тялото си под контрол.

— Син?

Рицарят спря насред крачка. Гласът му звучеше странно познато, но все още не можеше да определи на кого принадлежи. Погледна през рамо и съзря близо до себе си мъж с тъмнокестенява коса. Имаше нещо познато в лицето му, но едва когато непознатият се усмихна, Син се сети за името му.

— Малкият Саймън от Рейвънсууд — поздрави Син и протегна ръка, когато другият мъж спря пред него. — Колко време мина?

Саймън разтърси ръката му и го потупа възторжено по рамото с братска обич.

— Близо двадесет години, мисля.

Да, така беше, помисли си Син. Последният път, в който видя своя побратим, бе в деня, когато бащата на Саймън бе отишъл в Рейвънсууд, за да предяви претенциите към сина си пред Харолд, предишния граф на Рейвънсууд.

— Брат ти? — попита Син, мислейки си за Дрейвън от Рейвънсууд. Двамата често се бяха съюзявали, за да защитят Саймън от омразата на стария граф. — Надявам се, че е добре.

Саймън кимна:

— Да, ожени се за Емили от Уоруик преди две години.

Син почти се усмихна на новината.

— Старият Хю, най-накрая е позволил на една от дъщерите му да се омъжи?

— Да, можеш ли да повярваш?

Син поклати глава.

— Не, не мога. Сигурен съм, че зад това се крие дълга история.

— Присъедини се към мен за по питие и ще ти разкажа. Ами ти? Жен…

— Шшт! — прекъсна го Син. — Дори не прошепвай тази дума, освен ако не искаш да ме урочасаш.

— Да те урочасам? Как? — намръщи се Саймън.

— Хенри ми отправи брачна заплаха. Засега успях да я избегна. Надеждата ми е да предотвратя изпълнението на присъдата му.

Саймън се засмя на думите му:

— Тогава може би ще успееш да се измъкнеш от примката.

— Е, Саймън, кажи ми какво те води в двора на Хенри?

Рицарят се усмихна дяволито.

— Дойдох да търся приключения, но не открих нищо повече от няколко бурета с ейл, малко слугинчета, нуждаещи се от ободряване и много постоянно хвалещи се рицари, преживяващи отново славата на събития, които никога не са се случили. Кой да предположи, че животът в двора е толкова скучен — въздъхна драматично той.

— Малки братко, дай му шанс. Дворът изобилства от интриги.

— Да, и всички се въртят около теб. Вече се срещнах с няколко от враговете ти.

Син кимна.

— Просто се увери, че няма да ги срещнеш в тъмните ъгли, особено ако ни видят да разговаряме.

Погледът на Саймън се изпълни с надежда.

— Е, това вече ми дава нещо интересно за правене.

Син се канеше да отговори, когато забеляза нещо с крайчеца на окото си. Обръщайки глава, той се опита да разбере какво бе привлякло вниманието му.

Придворни и слуги се разхождаха из двора, изпълнявайки заповеди и задължения. Нямаше нищо необичайно.

Нищо, с изключение на странно оформения мъж, който куцукаше в близост до далечната страна на вътрешния двор. Сякаш никой не обръщаше внимание на този човек, но нещо в него като че ли не бе съвсем наред.

Син докосна лакътя на Саймън, давайки му знак, че ще се върне и пристъпи напред, за да огледа по-добре мъжа, чието наметало бе прекалено дебело за необичайно топлия ден. Когато се приближи достатъчно, забеляза най-странното нещо. Старецът имаше четири крака.

Повдигайки вежди невярващо, той наблюдаваше как четирикракият мъж продължава по пътя си, който несъмнено водеше към конюшнята.

— Кажи ми, Саймън — обърна се Син, към приятеля си, когато той се приближи. — Някога виждал ли си четирикрак просяк?

— Това гатанка ли е?

— Не е загадка, а мистерия. Питам се, колко ли далеч ще успее да стигне, преди някой да я спре?

— Нея?

Син посочи към тъмната фигура, която влезе в обора и ускори крачка, за да я настигне. Каза на Саймън да изчака отвън, преди да се плъзне в мрака на конюшнята, за да види как фигурата се разделя на две.

Напук на себе си се усмихна, докато се промъкваше край отделенията за конете, за да види как шотландката отвежда момчето до една каруца и го покрива със сено.

— Сигурна ли си, че това ще се получи? — попита момчето.

— Да — увери го тя. — Чух момъкът да казва, че ще приготви колата за коларя, който трябва да вземе допълнителни доставки от Лондон. Ние просто ще лежим неподвижно, докато той спре и след това ще изчезнем в града.

Жената се качи до момчето и се покри със сено.

Няколко минути по-късно, влезе някакъв младеж и започна да впряга каруцата.

Син трябваше да признае, че жената е изобретателна. И ако не бе поел отговорността за нея и момчето, би ги оставил да избягат.

Но не можеше да постъпи така.

Единственият въпрос беше, дали да осуети бягството веднага или да изчака. Реши да изчака, защото искаше да разбере колко далеч щеше да стигне сама. Напускайки сенките, той бързо оседла два коня и ги поведе към мястото, където Саймън го чакаше отвън.

— Чувстваш ли се готов за малко приключение? — попита Син.

— Винаги.

Двамата възседнаха конете си и зачакаха, докато коларят влезе в конюшнята. Няколко минути по-късно той изкара каруцата навън.

— Какво правим? — попита Саймън, докато следваха товарната кола до външната стена на замъка, а после към Лондон.

— Следваме тази каруца.

— Защо?

— Защото е пред нас.

— Е, това със сигурност отговаря на въпроса. Би било трудно да я преследваме, ако беше зад нас.

Син се усмихна.

— Саймън, бъди търпелив и ще разбереш защо я следим.

Коларят достигна търговския квартал, който гъмжеше от хора и живот. Когато спря пред малка група от магазини, Син забеляза покрита със слама глава да наднича от единия край на каруцата.

Веднага щом коларят изчезна от поглед, жената скочи от колата с момчето зад себе си. Повечето хора не обърнаха внимание на странното им поведение, а забелязалите ги игнорираха.

Жената спря за миг, за да се отърси от покриващата я слама, но пропусна едно стръкче, което висеше по средата на една от медните й къдрици и се поклащаше при всяко нейно движение.

Саймън се засмя, когато тя хвана ръката на момчето и го поведе през тълпата.

— Защо се крие? — попита той.

— Иска да избяга от кралската стража.

Веселието напусна очите на Саймън.

— Не трябва ли да уведомим охраната?

— Не, мисля, че ще успеем да я върнем.

— Тогава какво чакаме?

— Нямам представа. Харесва ми да наблюдавам действията й.

Седейки върху гърба на коня, за Син беше лесно да я последва през претъпканите улици, докато тя си проправяше път през града. Държеше главата си наведена и през целия път не изпусна ръката на брат си. На всеки няколко стъпки момчето спираше и се разсейваше, бавеше я и през цялото време бърбореше за всичко и всички, които подминаваха.

Нямаше съмнение, че ако не беше с детето, вече щеше да е свободна.

— Стой!

Син рязко вдигна глава, за да види в тълпата Роджър от Уорингтън. Рицарят се взираше право в шотландката. Тя срещна погледа на Роджър над заобикалящите ги хора, след това сграбчи ръката на брат си и се затича през тълпата в обратната посока.

— Казах ти да спреш! — извика силно Роджър.

— О, колко ефективно, няма що — отбеляза саркастично Син. — Стой или ще ти наредя отново да спреш.

Заповедите на Роджър дори не я забавиха, затова рицарят се затича след нея, но тълпата му попречи. Син видя разочарованието, което се изписа на лицето му в момента преди да изкрещи:

— Двадесет сребърника, за този, който спре жената и детето!

Син прокле глупостта на Роджър, когато всеки човек на улицата изостави заниманието си и се втурна след бегълците.

— Това беше глупаво — Саймън произнесе мислите на Син с много по-учтив избор на думи, в сравнение с тези, които се въртяха в ума му.

Син дръпна юздите на Шейтан, защото той се изнерви от цялата тази суматоха. Бойният му кон бе обучен да убива и последното нещо, което искаше, бе да бъде пролята невинна кръв само защото Роджър бе идиот.

— Никога няма да я хванем — каза Саймън.

— Да, но ще се опитаме.

Обръщайки коня си, Син се отдалечи от тълпата и влезе в една странична уличка. Познаваше добре улиците на Лондон. Да не говорим, че можеше да следва пътя на шотландката по писъците и виковете на тълпата. Пришпори коня си напред. Трябваше да я хване преди разяреното множество да я разкъса на парчета.

Кали трепереше, докато тичаше лудо по улиците. Дишането й, й причиняваше болка.

— Не мога повече — изплака Джейми.

— Трябва, миличък, ако спрем сега със сигурност ще ни хванат.

Не посмя да му каже, че най-вероятно тълпата щеше да ги разкъса на парчета, докато хората се опитват да спечелят наградата. Предложението на рицаря бе цяло състояние.