Морна изцъка с език към Син.

— Това носи плодовитост. По едно дете за всяко маково семе, което изядете.

Той се усмихна дяволито на Кали, не вярвайки изобщо на суеверието. Въпреки това не искаше да обиди жената, която бе толкова мила към него.

— Е, в такъв случай, ще е най-добре да ида да си го поискам. — Той намигна на жена си.

Син премина през залата и чак тогава забеляза, че Саймън изглежда малко блед.

— Нещо не е наред ли?

На челото на Саймън изби пот.

— Не мога да дишам.

Син чу как Джейми извика, че една от хрътките е болна. Кучето докуца до центъра на залата и падна.

Сърцето на Син замря.

— Саймън даде ли нещо за ядене на хрътките?

— Сладкиша — каза той с дрезгав глас. — Не бе както трябва на вкус, затова го дадох на кучето.

— Отрова. — Син присви очи към Кали. — Донеси ми очистителното.

Той хвана ръката на Саймън, преметна я през рамото си, и се запъти към стълбите.

— Трябва да те занесем горе преди отровата да се разпространи из тялото ти.

Саймън се препъваше постоянно, затова накрая Син го вдигна и го понесе като бебе.

За изненада на Син, Саймън не започна да спори. Това бе най-показателно за сериозността на състоянието на приятеля му.

Докато стигнат до стаята му, Саймън трепереше и се бе изпотил целия.

Кали бързо се присъедини към тях. Тя даде на Син чаша с лекарството й и една кофа.

Син принуди Саймън да изпие ужасно миришещата отвара и изчака, докато приятелят му изпразни съдържанието на стомаха си в нея.

През цялото време Син се терзаеше вътрешно, че някой бе паднал толкова ниско, че да го убие. И че бедният Саймън е невинната жертва на този план.

Кали се погрижи за Саймън доколкото можеше. Той все още изглеждаше блед и слаб и тя се молеше да е изхвърлил отровата от организма си навреме, за да не останат трайни щети.

— Кой би направил това?

Син присви очи.

— Очевидно някой от бунтовниците.

— Но защо Саймън? — попита тя, без да може да разбере, защо някой ще иска да нарани един толкова мил мъж.

— Той изяде сладкиша вместо мен, Кали.

Сърцето й се сви. Не, не може да бъде. След днес тя бе решила, че кланът й започва да приема съпруга й. За бога, той бе спасил живота на Фрейзър. Защо някой би искал да нарани Син, след това, което бе направил по-рано?

— Кой?

Син не отговори.

— Стой тук и го наглеждай. Ще пратя известие до брат му.

Тя кимна, но той можеше да види съмнението, изписано в очите й. Болката. Господ да се смили над нея, но той можеше да види, че тя не може да проумее ужаса от това, което някой бе извършил.

За жалост, той можеше.

Ядосан и нуждаещ се от отмъщение, Син напусна стаята и тръгна надолу.

Щом стигна залата видя, че празненството бе приключило. Само няколко души бяха останали в залата. Братята му, Астър и Ангъс.

— Как е момъкът? — попита Астър.

— Все още не знаем.

По лицата на братята му бе изписан бесен гняв.

— Целели са ти да си потърпевшият, нали? — попита Локлан.

— Предполагам.

Юън изпука кокалчетата си.

— Тогава казвам, че е време да пукнем няколко глави. Какво ще кажете вие, братя? Готови ли сте за бой?

— Не, още — каза Син. — Първо има нещо, което трябва да направя. — Той погледна към Астър. — Виждал ли си Морна наоколо? Имам няколко въпроса към нея.

— Последно я видях да отива към кухнята.

— Благодаря. — Син тръгна след нея. Докато стигне до кухнята, тя вече бе готова да си тръгне.

Жената погледна нагоре и се сепна щом той мина през вратата.

В този момент Син знаеше истината. Нервният начин, по който се оглеждаше наоколо, мигновеното й безпокойство.

— Къде е той? — попита Син.

— Кой?

— Дърмът.

Лицето й стана още по-бледо. Ръцете й се разтрепериха.

— Защо питаш?

— Морна — каза той, поставяйки ръка върху нейната, за да я успокои, — това е сериозно. Достатъчно лошо бе, когато стреля по мен със стрела, но сега един невинен мъж може да умре, защото той иска да си играе на герой пред хората си.

Тя се изплъзна от докосването му.

— Синът ми никога не би направил нещо подобно. — Но тялото й му каза друго нещо.

— Кълна ти се, просто искам да говоря с него. Няма да му навредя. — Поне засега.

По бузите й се спуснаха сълзи.

— Не знам къде е. Той избяга в момента, в който ти качи приятеля си горе. Но той не го е направил. Знам, че не го е направил.

Син пое дълбоко дъх, когато потвърждението на подозренията му премина през него. Вече нямаше никакво съмнение.

— Той ти даде сладкиша, нали?

— Той не го е направил — изплака тя. — Той е добро момче. Обича сестра си. Никога няма да я нарани.

Син придърпа жената в прегръдките си и я задържа мълчаливо, докато тя ридаеше.

— Шшт — прошепна той. — Просто искам да поговоря с момъка.

Възвръщайки част от хладнокръвието си, тя се отдръпна.

— Наистина не знам къде отиде.

По дяволите.

Син я пусна и й се усмихна.

— Избърши очите си, Морна. Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Тя кимна.

Син излезе от кухнята и тръгна обратно към залата. В тесния коридор откри Астър, който кършеше ръце.

— Тръгнал си след Дърмът, нали?

По гърба му се плъзна студена тръпка, докато гледаше как планинеца се движеше нервно.

— Ти знаеш, че той е начело на бунтовниците, нали?

Астър се подсмихна.

— Предполагах, че е един от бунтовниците, но ако мислиш, че той има качества за водач, бъркаш.

Син не беше на това мнение. Той беше забелязал как останалите отвръщат на момчето и как го гледат.

— Той е най-големият син на последния леърд. В това има смисъл.

— Да, но когато Нийл почина, хората искаха Кали да бъде новият им водач.

Син повдигна вежда, спомняйки си думите на Кали по този въпрос.

— Наистина ли?

Астър кимна.

— Тя е кръвна роднина на краля и е умна. Всички в клана бяха съгласни, че въпреки че е жена и едва на двадесет и четири години, тя ще бъде добър водач на клана.

— Тогава, защо не е?

— Тя не пожела да го направи. Опасяваше се, че това ще обиди Дърмът и мен. Благодари на всички на събранието, но отказа любезно.

— Тогава те са избрали теб.

— Да.

Сега всичко придоби смисъл. Инстинктивната омраза на Дърмът към него и завистливите погледи, които момъкът хвърляше към сестра си и чичо си, когато си мислеше, че никой не гледа.

— На Дърмът сигурно не му се е харесало първо сестра му, а след това и чичо му да бъдат избрани, докато той, законният син на леърда, не.

— Да, но тогава той бе само на тринадесет. Със сигурност не се е надявал да изберат него.

Син знаеше по-добре. Едно момче на тази възраст бе изпълнено с арогантност, която бе надмината само от младежка глупост.

— Как реагира Дърмът на тази новина?

— Той бе ядосан, разбира се. Каза, че ако бил роден с благородническа кръв, нямало да се поколебаят да изберат него. Избяга навън, но щом се успокои се съгласи, че е правилно аз да бъда начело на клана.

Син стисна зъби. Никой не бе по-сляп от предан родител или чичо на едно дете, изпитващо болка. Те не можеха да приемат факта, че момчето, което обичат, е способно да извърши подобно нещо. Но на възрастта на Дърмът, Син бе самото въплъщение на свирепото унищожение.

— Колко време след това започнаха набезите?

— Може би шест седмици.

— И продължават от тогава?

Астър кимна.

— Случвало ли се е да намалеят, а после да се увеличат?

— Само докато Кали бе в Лондон и откакто се върна. Но това не означава, че е Дърмът. Никой в клана не би искал да види девойката наранена.

Син изслуша и обмисли внимателно думите на по-възрастния мъж. Но това, което Астър не можеше да проумее бе, че Дърмът би го нападнал само за това, че Кали се бе омъжила за врага. Момчето ще иска да го отстрани от пътя си възможно най-бързо.

Не, за разлика от Астър и Морна, Син не се съмняваше във вината на момчето. Думите им само затвърдиха убеждението му.

— Имаш ли някаква представа, къде може да се е скрил Дърмът?

Астър се замисли.

— Да.

— Къде?

Той наклони упорито брадичка и погледна Син по начин, който му показа, че старият мъж никога няма да предаде племенника си доброволно.

— Остави ме да опитам да поговоря с него. Ако отидеш ти вероятно ще избяга още по-далеч.

Това бе истина.

— Тогава го открий и го върни вкъщи.

Астър се поколеба.

— Какво ще направиш с момъка, ако го направя?

Син пое дълбоко въздух, докато обмисляше въпроса. В крайна сметка каза истината на леърда.

— Все още не знам. Искам да говоря с него, преди да реша.

В сините очи на Астър избухна гняв.

— Не мога да ти позволя да го нараниш, нито пък да го изпратиш да живее при твоите англичани. Ще го получиш само през трупа ми.

Син проговори спокойно, опитвайки се да се разбере с по-възрастния мъж.

— Астър, това не е някаква игра, на която си играем. Хенри е готов да започне война с твоя клан. А Дърмът не изглежда готов да спре, докато това не се случи. Наистина ли искаш да видиш целия си клан унищожен, заради постъпките на един вироглав момък?

— Знам, че не той е водачът — настоя Астър със сляпа преданост. — Ще ида да поговоря с него и ще разбера кой го е накарал да постъпи така. Който и да е, ще се погрижа да бъде наказан.

— А ако съм прав?

Очите на стареца загубиха блясъка си.

— Грешиш, момко. Трябва да е така.

Кали стоеше с купа студена вода и парче плат, бършейки челото на Саймън. Струваше й се странно, че я бе грижа толкова много за този англичанин, но въпреки това бе така. Той и братята на Син се бяха превърнали в нейно семейство за много кратко време.