Времето сякаш се влачеше, докато чакаше с жените. Кракът на Фрейзър беше зашит и превързан. Все още нямаше знак от мъжете.

Кали продължи да се моли, надявайки се той да е добре.

Най-накрая тя чу радостен вик от хората в селото. Обръщайки се, Кали видя групата от мъже да идва към нея.

И в средата им…

Не. Не можеше да бъде.

Тя се намръщи, след това премигна, в опит да провери дали очите не я заблуждават.

Ангъс беше първият, който стигна до селото.

— Ще набия първия от вас, който се засмее — предупреди ги той. — Нито един мъж, който се е бил така за нашите жени и деца не заслужава подигравки. Чухте ли ме?

— Не бихме си и мечтали за това, Ангъс Макдугъл — каза Пег.

Сподавяйки смеха си и изпълнена с огромно облекчение, че той не е ранен, Кали изтича до съпруга си и обви ръце около него. Сърцето й се разтуптя от усещането за силните му ръце, придържащи я близо до него. О, как обичаше този чудесен мъж. Целуна бузата му, след което се отдръпна, за да го огледа още веднъж и да се увери, че наистина не е ранен.

Отново й се наложи да стисне устни, за да не се усмихне.

Наистина не знаеше как жителите на селото успяваха да сдържат смеха си при вида на гордия й съпруг. Той носеше само един ботуш и бричовете му бяха разпокъсани. Фустата, която бе увил около бухалката, сега обгръщаше тялото му и бе в доста жалко и неподходящо състояние. Беше покрит с кал и изглеждаше почти като някой странен звяр.

Син погледна към нея със смях в среднощните си очи.

— Давай, засмей се, гълъбице. Обещавам да не се обидя. — Той обви ръка около раменете й, привлече я отново към себе си и погледна към хората, събрали се наоколо да го приветстват обратно. — Между другото, струва ми се, че дължа на някой нова дреха.

Чуха се няколко изхихиквания, които бяха заглушени, когато Ангъс се обърна с яростен поглед към тълпата.

— Къде е бикът? — попита Кали.

— Завързан за дърво и яде ботуша ми. Само се радвам, че кракът ми вече не се намира там.

Това накара всички да се засмеят.

Ангъс поклати глава, докато се приближаваше.

— Момче, как успя?

— Тичам бързо, когато ме преследват огромни бикове.

Няколко от мъжете го потупаха по гърба, а Пег се приближи с халба ейл.

— Къде са дрехите ти? — попита Кали, отбелязвайки оскъдното му облекло под „заетата“ фуста. Платът едва покриваше тази топла, златиста плът, която тя намираше за толкова възхитителна.

— Къпините го бяха хванали — отговори Ангъс. — Точно така го намерихме. Има следа от английски дрехи оттук дотам.

Кали почувства слабост от новината колко близко е бил съпругът й до това да бъде сериозно наранен.

— Наистина ли не си пострадал?

— Малко надраскан и натъртен, но нищо друго, освен егото ми не е сериозно наранено. — Син се усмихна игриво. — Виждаш ли сега защо винаги пътувам с меч? Никога не се знае кога е възможно бесен бик да вилнее по улицата.

Всички се засмяха.

— Бог те обича, момче — каза Ангъс, потупвайки го по гърба. — Имаш хубаво чувство за хумор. Не много мъже могат да се смеят пред лицето на такава опасност. — Ангъс го побутна нежно към нея. — Кали, заведи мъжа си у дома и се погрижи за раните му.

— Така и ще направя, Ангъс. Благодаря.

Кали взе ръката на съпруга си. Тя го обърна, за да види как едно от малките момчета води конете им към тях.

Син й помогна да се качи, след което се метна на своя кон.

Докато напускаха селото, тя не можеше да потисне щастието в себе си.

— Мисля, че ги спечели.

— Намерението ми никога не е било такова.

И точно това обичаше най-много у него.

Макар хората от клана й да го бяха подигравали и отбягвали, той все пак постави живота си в опасност, за да ги спаси.

Повечето мъже не биха се погрижили по един или друг начин за хората й. Но той не се беше замислил, преди да рискува живота си за тях.

— Ти си добър мъж, Син Макалистър.

Той дръпна поводите, за да спре и се обърна с гневни, измъчени очи към нея.

— Никога не ме наричай така.

Сърцето на Кали се сви от това, което видя на лицето му: първичните емоции, които се въртяха в тези тъмни очи.

— Прости ми. Това беше грешка на езика и никога повече няма да се повтори.

Огънят в очите му угасна, когато тя го поведе към замъка.

Когато пристигнаха и влязоха в голямата зала, Кали си спомни какво бе помолила Саймън да направи…

Сред събраната тълпа тя не знаеше кой е по-изумен. Горкият Син, който все още беше само с един ботуш и увит с фуста, или братята му и Саймън, които стояха с Джейми, Астър и за нейна изненада Дърмът.

Джейми пристъпи напред колебливо. Изправи рамене и заговори като възрастен.

— Каледония, знам, че каза, че трябва да го накараме да се почувства като у дома си. Така че ще сваля едната си обувка, но никой не може да ме накара да облека рокля.

Смехът прокънтя в залата. Но никой не се смееше по-силно от Син, който грабна Джейми на ръце и започна да го гъделичка.

— Не знам, момче. Някой хубавичък като теб може да изглежда много добре във фуста.

— Не съм хубавичък. Аз съм свиреп.

Кали грабна брат си от Син и го прегърна на свой ред.

— Свиреп като благороден звяр. И също толкова прелестен като роза посред зима. — Тя го целуна по бузата и го остави на краката му.

Правейки гримаса, той изтри лицето си и хукна да се скрие зад Дърмът.

Локлан поклати глава.

— Трябва ли да питаме?

— Имах схватка с един бик.

Саймън се засмя.

— Оттук като гледам, изглежда бикът е спечелил.

Син се усмихна.

— Не, трябваше да видиш него. Той е облечен в пелени. — Син огледа залата, която беше декорирана с драперии от ярко оцветен шевиот и опаковани подаръци, разпръснати на главната маса. — Какво е всичко това?

— Празнуваме рождения ти ден — каза Саймън.

Син се намръщи.

— Идеята е на Кали — каза Локлан.

Той погледна към жена си, която беше отстъпила настрани от него. Хващайки я за ръка, той я придърпа обратно към себе си.

— Искаш ли да обясниш?

— Астър, ще имаш ли грижата да внесеш сладкишите и тортите, докато се погрижа за смяната на дрехите на съпруга ми?

— Да, скъпа.

— Ако ни извините — каза тя на мъжете, преди да поведен Син към стълбите.

Той я последва нагоре по тесните стълби.

— Имаш ли намерение да отговориш на въпроса ми?

— Не исках да го правя пред останалите.

— Защо?

Тя отвори вратата на тяхната стая и го пусна да влезе първи. После я затвори и прекоси стаята, за да застане до него. Искаше да го издърпа в прегръдката си, но нещо в изражението му й казваше, че той няма да приветства това.

— Локлан ми каза, че никой не знае кога си роден. Истина ли е?

Очите му бяха пусти. Той се извърна от нея и отиде да извади доспехите си от сандъка до прозореца.

— Да.

Кали не му позволи да се отдръпне. Прекоси стаята и застана до него при прозореца. Когато той се изправи, хвана брадичката му с ръка и му се усмихна.

— Тогава днешният ден ще отбележи деня на твоето прераждане.

Той изглеждаше объркан от думите й.

— Моето прераждане?

Тя кимна, докато галеше с пръст брадясалата му буза, после проследи линията на челюстта му до копринената му коса.

— Вече не си сам, Син. Вече имаш дом и жена, която те иска. Отхвърли ме ако желаеш, но винаги ще бъдеш добре дошъл тук. И ако не искаш да бъдеш Макалистър или лорд, или нещо друго, всичко е наред. Но от днес нататък, ти си Макнийли.

Тъмните му очи се присвиха.

— Казах ти, не искам да бъда притежаван от теб или нещо друго.

Стомахът на Кали се сви от чувство на безсилие. Искаше й се да може да го накара да разбере какво му предлагаше.

— А аз не се опитвам да те притежавам или да предявявам претенции към теб. Не това ти предлагам и сърцето ми се къса, че не можеш да го разбереш. Може би един ден ще успееш. Ако трябва да тръгваш, тръгвай. Няма да те задържам тук. Ще остана и всеки ден, през който те няма, ще ми липсваш. Всеки час ще мисля за теб, ще се питам къде си и ще се притеснявам, че може да ти се случи нещо.

Син стоеше мълчаливо, докато думите й го разкъсваха. Никога не е бил нещо повече от мимолетна мисъл за някого. Дори за братята си. Това, което предлагаше тя…

Ако не беше любов, беше дяволски добър заместник.

— Надявам се и се моля вече да нося детето ти. И се надявам той да израсне също толкова добър мъж, като баща си.

Син изскърца със зъби при думите й. Болката, копнежът, нуждата в него избухнаха и закрещяха в душата му. Не можеше да понесе агонията. Беше съкрушително и съсипващо.

— Не ми говори такива неща — изръмжа той.

— Защо?

— Защото не мога да понасям да ги чувам. — Той почувства сълзи да пробождат очите му, но бързо ги прогони. Против волята си се протегна и обхвана бузата й в ръката си. — Не знам как да обичам, Кали. Не знам как да бъда мъжът, от когото имаш нужда.

— Ти си мъжът, от когото се нуждая.

Той се отвърна от нея с проклятие. Чувствата вътре в него бяха объркани. Боеше се да й се довери. Беше й лесно да му каже, че ще остане до него сега, но веднага, след като докажеше престъпленията на брат й, нямаше да се чувства задълго по този начин.

Нито един от родителите му никога не беше заставал до него. Може би братята му, въпреки че никога не бяха поставяни в положени да го докажат.

Толкова много пъти беше нараняван. Предаван отново и отново от всеки в живота си. Всеки от братята му чувстваше същата вина като Дрейвън, заради факта, че когато той се беше пожертвал заради тях, всеки от тях беше почувствал малко облекчение.

Не ги обвиняваше заради това, беше повече от разбираемо, но след като толкова много пъти е бил жертвено агне, отказваше да повярва, че тя също нямаше да се отвърне от него.