Тя се усмихна, когато той наведе глава, за да я целуне отново, докато се подпираше над нея.

Син затвори очи и вдиша сладкия й аромат. Имаше толкова чувствени неща, които искаше да направи на и с тази жена.

— Нещо не е наред ли? — невинно попита тя.

— Как може нещо да не е наред, когато те имам в обятията си?

Кали не знаеше кой от двама им беше изненадан от това признание. Любовта към него изпълни сърцето й. Усмихвайки му се, тя обви крака около стройния му кръст и го придърпа още по-навътре в себе си.

Целуна устните му, докато използваше тялото си, за да му достави удоволствие. Той потрепери в ръцете й и изръмжа. Очите му горяха, когато се наведе над нея и се задвижи в ритъма на страстта им.

Кали го целуна яростно, докато заравяше пръсти в косата му и стенеше от възхитителното усещане да го чувства върху и вътре в себе си. Обичаше да го усеща така. Да знае, че целият е неин.

Той прави любов с нея бързо, докарвайки я до висини, каквито никога не беше чувствала преди и точно когато беше сигурна, че не може да се издигне по-високо, той я тласна отвъд. До ниво на наслада, толкова свирепа, че я накара да изплаче.

Тя го задържа близо, докато почувства как потреперва в ръцете й. Син се отдръпна, за да я погледне.

Кали му се усмихна.

— Виждаш ли колко весело е вече в деня за забавления, милорд? — Тя сбърчи нос към него дяволито. — И като си помислиш, че все още не сме напуснали стаята си.

Син се засмя на хумора й.

— Това ме кара да се чудя как милейди ще подобри този ден.

— О, дай ми малко време и ще видиш.

Син не беше достатъчно глупав, че да се съмнява в това.

Веднага след като се измиха и облякоха, тя го поведе надолу по стълбите, за да закусят. Локлан, Брейдън и Саймън бяха станали и похапваха на дългата маса, но Юън беше все още в леглото си, и без съмнение спеше след бурето с ейл, което си бяха поделили предишната нощ.

Голямата зала беше празна и ранната сутрешна светлина струеше през прозорците високо над главите им. Братята му и Саймън разменяха добродушни обиди и подигравки, когато се присъединиха към тях.

Кали го настани на масата, след което забърза да им намери храна.

— Тя май е в чудесно настроение тази сутрин, а? — попита Локлан.

Син изсумтя, докато грабваше крайшника хляб на Локлан и си отчупи парче от него.

— Кали е неизлечимо закачлива.

— Не беше предишната вечер — каза Локлан, докато се протягаше към чашата си.

Син се намръщи на странната нотка в гласа на брат си.

— Какво имаш предвид?

Локлан наклони глава към посоката, в която бе изчезнала Кали.

— Когато я оставих миналата нощ изглеждаше сякаш ще заплаче.

— За какво?

— Заради теб.

— Заради мен ли? — попита той, объркан от думите на Локлан. — Нищо не съм й направил. Поне все още. — Това, което щеше да стане го караше да иска да се хвърли от върха на замъка.

До неизбежния ден, който щеше да ги раздели завинаги, последното нещо, което искаше, бе да й причини болка.

— Да — съгласи се Локлан, — точно защото не й правиш нищо е проблемът. Изглежда беше разстроена, защото като цяло едва я забелязваш.

Това беше напълно невярно. Син забелязваше всичко свързано с нея и точно това беше основата на проблема му.

Не искаше да мисли за бъдеще без нея.

— Знаеш, че не е така.

— Няма значение какво знам. Важното е какво тя разбира.

Брейдън цъкна с език, докато се присъединяваше към разговора им.

— И всичко това след съвета, който ми даде за Маги. Засрами се, Син. Мислех, че си мъж на действието, а не на приказките.

— Брейдън — прекъсна го Саймън. — Мисля, че може би забравяш един малък детайл. Син е тук, за да намери един от роднините на Кали заради Хенри. Как щеше да се почувства твоята Маги, ако ти беше външен човек и й причиняваше това?

Локлан настръхна.

— Няма наистина да го направиш.

Син въздъхна.

— Обвързан съм с честта си за това.

— Син — продължи Локлан и гласът му бе изпълнен с предупреждение, — знаеш принципите на поведение, които са дълбоко вкоренени във всеки, който има поне капка шотландска кръв във вените си. Не предаваш рода си, и по-специално в ръцете на враговете му.

Син повдигна вежда при думите на Локлан и наблюдаваше как страните на брат му почервеняват. Интересно, че брат му очакваше по-добро поведение от него, от това, което беше показал баща им.

— Тогава беше различно — каза Локлан, знаейки за какво мисли Син. — Това беше по време на война и беше единственият начин да се спрат военните действия.

— И ако аз не спра разбойниците, отново ще започне война. Хенри е накрая на търпението си.

— Тогава, за твое добро, се надявам, че бунтовническият лидер е някой в този клан, който жена ти не обича прекалено много.

Син погледна към масата, а стомахът му се беше свил на топка. В същността си вече знаеше кой е виновникът, дори когато сърцето му спореше многократно, че може да е някой друг. Който й да е друг.

Но беше Дърмът Макнийли и точно толкова сигурно, като това, че седеше на масата и слушаше братята си. Жена му щеше да го проклина и мрази завинаги, след като разбереше. Но нямаше какво да направи.

— Добре, аз никога… — гласът на Кали пресекна.

Те погледнаха нагоре, когато тя влезе в стаята, носейки поднос с прясно изпечен хляб и нарязано сирене.

— Когато излязох, четиримата изглеждахте добре, сега се връщам и сякаш Второто Пришествие е надвиснало над нас. Трябва ли да питам каква трагедия е помрачила настроението в тази зала?

— Беше само липсата на твоята красота — ухилено каза Брейдън. — Живеем в пълен мрак без нея.

Син изсумтя и хвърли парчето хляб към брат си.

— По-добре сдържай езика си, малки братко, иначе аз ще го задържа вместо теб.

Локлан се усмихна.

— Или най-добре да кажа на Маги и тя ще му издърпа ушите.

Брейдън се възмути неискрено.

— Аз се опитвам да изгладя нещата с твоята дама и това е отплатата, която получавам? Много добре, сам се оправяй с това. Ще видиш дали ще ти помогна пак.

Син гледаше как жена му се приближава. По-красива от всеки ангел в рая, тя го погледна решително.

— Помни какво ми обеща, Син. Само усмивки са позволени днес.

Той й се усмихна с фалшива усмивка, която показа зъбите му.

Тя завъртя очи.

— Така или иначе е по-добре от гримаса.

Кали се обърна да погледне Саймън и му махна да я последва.

— Милорд Саймън, може ли да поговорим насаме?

Син повдигна вежда.

— Защо ще искаш това?

Тя се протегна през масата и докосна върха на носа му.

— Само искам да го попитам нещо далеч от теб.

— Защо?

— Защото не искам да го чуваш.

— Да — прекъсна ги Локлан, — какъв си, Син? Малоумен?

Син ритна крака на стола на Локлан и присви враждебно очи.

— Един ден, братко, се надявам да видя как някоя жена планира гибелта ти. Тогава аз ще съм този, който ще ти се смее.

— Гибел? — попита Кали. — Колко зловещо го караш да звучи. Не се планира ничия гибел. Просто се пита обикновен въпрос.

Син я погледна иронично.

— Да, и империи са били разбивани на парчета обикновено с казването на една-единствена дума.

— Но не империя искам да разбия. А леда, обвил сърцето ти.

След тези думи в залата настана пълна тишина. Син седеше в зашеметено недоверие.

Кали се зачерви, сякаш засрамена от признанието си и заби брадичка в гърдите си.

Саймън бързо скочи и я изведе от залата, така че да могат да поговорят.

— Син — каза Локлан близо до него. — Осъзнавам, че не съм мъж, който може да дава съвет в това отношение, но ми се струва, че само глупак би позволил такава жена да му се изплъзне. Ако някога намеря жена, която може да погледне през недостатъците ми и все още да иска да бъде с мен, щях да преместя небето и земята, за да я запазя до себе си.

— Аз не съм ти, малки братко. Не мога да се открия пред нея, когато знам, че в най-скоро време ще ме намрази. Омразата и презрението са като майчино мляко за мен, но въпреки това не мога да понеса мисълта да ги видя в очите й.

— Тогава не я предавай.

Той погледна към Локлан. Колко лесно звучеше от устата на брат му.

— Всичко, което някога съм имал в този свят са моята дума и честта ми. Това са единствените неща, които не бяха свлечени от плътта ми. Единствените неща, които никога не съм разменял или продавал, за да оцелея. И ти искаш да се откажа от тях? Искаш от мен повече, отколкото съм способен да дам. Не, трябва да направя това, което съм обещал.

И все пак, докато гледаше към мястото, където жена му беше изчезнала заедно със Саймън, той страдаше. Мисълта за това, което честта му го заставяше да направи, му причиняваше болка. Но не само честта имаше значение. Той познаваше Хенри по начин, по който малко хора го познаваха. Ако се провалеше в намирането на Нападателя, Хенри щеше да заличи този клан.

Син започна да се храни безмълвно, а не след дълго братята му се извиниха и го оставиха сам в залата.

Едва беше приключил с яденето, когато Кали се върна. Тя погледна към празните места.

— Вече излязоха?

— Страхувам се, че настроението ми ги прогони. Сега ще ми кажеш ли за какво си говорихте със Саймън?

— Нямам никакво намерение да отговарям на това.

Той поклати глава.

— Ти си безочлива девойка.

— Такава съм. Баща ми често казваше, че съм дразнеща до точката, в която мога да изпробвам търпението на Йов.

Тя хвана ръката му и го издърпа на крака.

— Сега излизаме, за да прекараме нашия ден на забавления. Елате, сър Страшилище, и ме оставете да видя дали мога да запазя усмивката на лицето ви.

Колко малко знаеше тя, самото й присъствие запазваше усмивката в сърцето му и това беше най-големият подвиг от всички.