Докато Син наблюдаваше как тя напуска бойницата, думите й звънтяха в ушите му.

Любов.

Той се присмя на самата дума. Това беше безполезна емоция. Търсенето й беше довело много мъже към смъртта им. Като брат му Киърън.

И дори Юън. Макар тялото му все още да беше тук, сърцето и душата му ги нямаше. Разсечен на две от любовта.

Син беше рицар на действието. Мъж, който пренебрегваше себе си. Не се нуждаеше от никого. Нито сега, нито никога.

Кали се бореше срещу вълната от безнадеждност, която заплашваше да я превземе, докато се отдалечаваше от Син по пътя към стаята си. Брат й щеше да си докара смърт, а съпругът й я отхвърляше, сякаш беше отровна.

Защо? Какво им имаше на мъжете, че винаги изпитваха стремеж да се самоунищожават?

Баща й беше същият. Биеше се в безнадеждна война срещу враг, който никога не го беше наранил наистина. Той само искаше Англия да се махне от шотландска земя и беше дал живота си за тази кауза. И за какво?

Нямаше начин наистина да ги задържат извън шотландските граници. Всичко, което баща й беше правил, бе преминало като наследство към сина му.

— Каледония?

Когато дълбокият глас, идващ зад нея, я спря, тя се обърна и видя Локлан да приближава.

— Добре ли си? — попита той.

— Да.

Той повдигна една от русите си вежди.

— Не изглеждаш добре.

Тя стисна зъби и пое дълбоко дъх, за да успокои яростните емоции в себе си.

— Само съм вбесена на брат ти, но съм сигурна, че ще ми мине. — След един или два века можеше дори да е способна да се усмихне отново на този отвратителен човек.

Локлан се усмихна разбиращо.

— Той има дарбата да предизвиква такива емоции у хората.

Кали заразглежда красивите, изваяни черти върху лицето на Локлан. Той много малко приличаше на Син. Единственото нещо, което мъжете споделяха беше височината и фактът, че и двамата бяха невероятно привлекателни.

Не, поправи се тя, имаха още една обща черта. Докато гледаше към тези чисти сини очи, тя видя, че Локлан беше също толкова резервиран и предпазлив. И в неговите очи се виждаше дълбока тъга.

— Кажи ми, Син винаги ли е бил такъв?

— Какъв? Мрачен и тих?

— Да.

Той кимна.

— Тогава е безнадеждно, нали? Няма начин да се достигне до този мъж.

Тя видя сериозността в чертите на Локлан, докато той обмисляше думите й.

— Честно казано, ако има начин, аз не го знам. Но се надявам, че ти ще продължиш да опитваш и ще го достигнеш.

Тя се намръщи на думите и особеното му изражение. Странни и непознати емоции преминаха по лицето му за няколко секунди, но след миг чертите му отново станаха спокойни.

— Чувстваш вина? — попита тя, чудейки се каква е причината за нея.

Той въздъхна тежко и се огледа наоколо, сякаш се страхуваше, че някой може да чуе.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Аз предвождам клана, макар да знам, че Син е първороден. Нямам право на наследството на баща ми. Всичко, което имам е негово по право и кръв. Въпреки това, той отказва да вземе каквото и да е от мен.

— Защо баща ви се е отказал от него?

Тя коригира списъка си с още нещо, което братята споделяха. Гневеният тик появил се върху челюстта на Локлан й напомни много за този на Син.

Когато той проговори, думите му измъчиха сърцето й.

— За да се откажат от теб, първо трябва да си признат за син. Син никога не е бил. Юън и Брейдън бяха прекалено малки, за да видят това, което видяхме ние с Киърън. Родителите ни бяха щедри с нас, докато Син беше заточен в ъгъла, за да гледа. Мразех всеки празник, при който се разменяха подаръци. На нас ни се даваха толкова много, докато той не получаваше нищо. Спомням си конкретно една Коледа, когато се чувствах толкова зле, че се опитах да разделя подаръците си с него. Той отказа, казвайки, че ако са били предвидени подаръци за него са щели да му ги дадат. Каза ми, че мога да запазя всичките си подаръци и особено съжалението си.

— Не разбирам защо са се отнасяли така към него.

Локлан поклати глава.

— Истината е, че и аз не знам. Вярваш или не, майка ми е добра жена, която обича истински синовете си. Но дори не може да понася да гледа Син. Баща ми я обичаше отвъд всичко и затова отказа да покаже каквото и да е благоразположение към Син. Положи всички усилия да й докаже, че не обича майка му и че самият той не означава нищо за него. Като резултат Син беше избягван. Не мога да си спомня нито един момент, когато баща ми да е казвал името му или да е погледнал директно към него.

Сърцето й я болеше за съпруга й.

— Рождените ни дни винаги бяха отбелязвани с подаръци и тържества. Но никой, дори Син, не знае кога е роден. Всичко което знаем, е, че той е по-възрастен с няколко месеца от мен, но не знаем колко точно.

Казаното от Локлан затрудни дишането на Кали. Не можеше да си представи да не знае кога е собственият й рожден ден.

Внезапно на ум й дойде друга мисъл.

— А името му? То откъде идва?

— Майка ми му го даде. Когато Брейдън беше роден и кръстен, Син поиска да знае защо никой не го нарича по друг начин, освен момче. Той попита баща ми какво е християнското му име и баща ми се отдалечи в мълчание, със засрамено лице от факта, че никой не си беше направил труда да даде име на Син или да го покръсти. Така че майка ми отговори. Тя каза, че ако той толкова много иска име, тогава трябва да бъде кръстен подходящо.

Кали видя чистата агония в сърцето му, докато изговаряше тихо следващите думи:

— Майка ми каза, че бил заченат в грях, роден в грях и че ще умре по този начин. Следователно единственото име, което може да му се даде, е Син.

Очите на Локлан станаха тъжни.

— Никога няма да забравя поразения израз на лицето му. После той изправи рамене и й каза: _Добре. Да бъде Син. Свещеникът твърди, че хората обичат греха. Може би ако съм Син, някой ще обича и мен._

Кали затвори очи от ужас. Колко съжаляваше за суровите си думи към Син. Никога не трябваше да губи търпение с него. Той познаваше достатъчно сърдечна болка, колкото за няколко живота.

— Локлан, мислиш ли, че човек може да се промени?

— Не знам, Кали. Просто не знам.

Поемайки дълбоко дъх, тя му каза довиждане и се отправи към стаята си. Имаше да прави планове. Планове, които включваха прелъстяването на неотзивчивия й, своенравен съпруг. И този път нямаше да избяга от нея.

Глава 14

Беше късно след полунощ преди Син да се осмели да се отправи към леглото си. Кали изглеждаше заспала, свита от нейната страна.

Той остана там за известно време, гледайки чертите й, които бяха осветени от камината. Беше толкова поразителна в съня си. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от това да издърпа одеялото и да се присъедини към нея в леглото. Да я вземе в ръцете си и да прави любов с нея, докато слънцето не изгрее високо.

Какво ли щеше да е да прекара живота си с нея? Да има смях и любов…

Той затвори очи. Това не беше за него. Беше се научил отдавна да не се надява на нищо, освен на собственото си удобно легло и на добро ядене. Тези неща можеше да притежава.

Да има Кали в живота си щеше да бъде като да се опита да задържи вятъра. Тя беше отвъд неговия досег. Много отвъд него.

Можеше да я има.

Не, не можеше. Ако предадеше краля заради нея, Хенри щеше да го убие и да нападне клана й. А ако предадеше Кали заради Хенри, тя щеше да го намрази, че е убил брат й.

И в двата случая беше прокълнат.

Как можеше да избира между двамата души, на които беше задължен най-много? Хенри, който му беше върнал живота и Кали, която му беше върнала душата.

Боже, как искаше да я прегърне и просто да забрави за задълженията си. Да забрави за мъжа, който беше. Да я остави да го утешава по начин, който само тя умееше.

Болката и страхът в него бяха толкова пронизващи. Толкова остри.

Клатейки глава, за да прогони мисълта, че тя ще го намрази, той се запъти към камината. Изтощен и с болка в душата, Син легна на студения под и се насили да заспи.

Кали се събуди няколко часа след изгрев, за да намери леглото си празно. Сълзи напълниха очите й, когато осъзна, че съпругът й изобщо не е дошъл при нея.

Запита се къде ли е прекарал нощта, докато не се преобърна и не го видя самотен на пода. Беше пронизана от неприятен изблик на гняв. Присви очи към него.

Защо би направил такова нещо?

Внезапно вбесена, противно на всяка логика, тя беше обзета от детски импулс. Обикновено би го потиснала, но докато седеше там, осъзна, че единият от проблемите със съпруга й беше, че той е прекалено неотстъпчив и сериозен в живота си.

Щеше да му се отрази добре да вкуси малко детска лудория. Да, щеше да се радва да види мъжа, който беше преследван от братята си в плевнята й. Син се нуждаеше от много повече такива моменти.

Преди да успее да се спре, тя хвърли възглавница към главата му.

Син се събуди незабавно. Сърцето му биеше силно, когато се превъртя с кинжал в ръка, за да посрещне нападателя си. За негова пълна изненада, видя жена си да се приближава с друга възглавница в ръка.

Прибра кинжала в ножницата и се отпусна, докато тя не го удари с възглавницата си.

— Какво правиш?

Тя му отговори с още един удар.

— Дадох ти оръжие. Защитавай се, момче, или се предай.

Син грабна хвърлената възглавницата от пода и се изправи на крака. Замахна към гърба й, докато тя го налагаше със собствената си възглавница и се кикотеше.

Напук на себе си, той се смееше с нея. Беше толкова прекрасно красива на сутрешната светлина с разрошена медна коса, с порозовели бузи и голи крака, подаващи се изпод подгъва на бялата й, ленена нощница. Усмивките и смехът й отнеха дъха му.

Той я избута към стената, когато из стаята започнаха да летят пера. Точно когато беше сигурен, че я е приклещил, тя пусна възглавницата си и се затича към него.