— Мислиш да скочиш ли? — попита тя.

— Ако го направя, ще се превърнеш в богата вдовица. — Той я погледна над рамото си. — Искаш ли да ме бутнеш?

Имаше нещо в тона му, което я караше да се чуди дали това е закачка, или прям тест, за да види дали ще поиска.

Тя се премести, за да застане до крака му и му отправи строг поглед.

— Не, предпочитам да имам теб. Но не и тази вечер, нали? Отново се криеш. Искаш ли да ми кажеш защо си тук навън?

— Исках малко чист въздух.

— Но тук горе ли?

Той сви рамене.

— Харесва ми тук. Общо взето хората не ме притесняват.

Тя повдигна подигравателно вежда.

— Притеснявам ли те?

— Не — отвърна той за нейна изненада. Погледът му беше топъл и нежен, когато я погледна. Това беше голямо подобрение на обичайно празния му взор.

Той беше прекрасен на лунна светлина, облегнат на стената. Луната беше голяма и искряща и й позволяваше да види ясно чертите му. Имаше нещо много мъжествено в начина, по който почти беше яхнал стената. Той беше отпуснат и все пак тя знаеше, че може да скочи в действие като гладен лъв при най-малката провокация.

Разтреперана от силата на присъствието му, тя се протегна и докосна коляното му.

— За какво мислиш?

— Опитвам се да отгатна къде ще ударят разбойниците следващия път.

— Не мислиш, че ще успееш да ги заловиш тази нощ?

— А ти?

— Не — честно отговори тя. Нападателят никога не спираше, когато Астър публично го молеше за това. И тя предполагаше, че Нападателят, като един от клана им, в действителност харесваше Астър. И все пак, беше по-скоро трудно да се повярва, че ще спре заради Син, когото без съмнение мразеше.

Син сплете ръце пред стегнатия си корем, докато изучаваше лицето й.

— Сигурен съм, че всички разбойници са заедно тази нощ и заговорничат. Дърмът направи ли изявление по време на вечеря?

Сърцето й спря при въпроса му. Възможно ли бе да подозира…

— Да. Защо питаш?

— Макар че не е останал за цялото хранене.

В нея се разгоря необуздан страх. Какво целеше с тези въпроси? Ако трябваше да е честна, не беше сигурна, че иска да разбере.

— Откъде знаеш?

Той посочи към двора долу и тя видя сенки, които се придвижваха към замъка.

— Преди малко Дърмът отиде в дома на Фрейзър.

— Те са стари приятели.

Погледът му се върна към нея и се изостри, карайки я да се изпълни с още повече страх, отколкото преди.

— Защо внезапно стана толкова нервна?

— Нервна?

— Да, имаш същия вид както в деня, когато се срещнахме на стълбите в кулата и ти се опитваше да избягаш.

Дяволите да го вземат, ако понякога не беше зловещо възприемчив. Не беше чудно, че Хенри го цени толкова. Ако не бе сигурна в противното, щеше да се закълне, че мъжът има ясновидска дарба.

— Как така си способен да разчиташ хората толкова лесно?

— Когато бях момче, това ми даваше възможността да знам дали господарите ми ще ме посрещнат с мир, или ще избият зъбите ми, ако ги обезпокоя. Сега отговори на въпроса ми.

Кали наблюдаваше как брат й се приближава към крепостта. Въпреки различията им, никога нямаше да го предаде. Никога не беше казвала на никого за времето, когато го беше видяла да се връща от обир. Астър щеше да го убие, ако разбереше, че Дърмът язди с разбойниците.

— Мога ли да те улесня? — попита Син. — Ако те е страх да ми кажеш, че той е част разбойниците, то аз вече знам.

Тя ахна.

— Как?

— Заради начина, по който той реагира по-рано. Казах ти, че ги познавам по лицето и той е единственият, който знам по име.

Тя бе поразена от способностите му.

— Как може да си толкова сигурен?

— Не можеш да се скриеш от дявола.

Тя постави ръце на бедрата си, докато го гледаше втренчено.

— Казах ти в Лондон, ти не си дявол.

— Ти си единствената, която мисли така.

О, този мъж беше вбесяващ.

— Ако беше дяволът, сега щеше да си долу и точно в момента да задържаш Дърмът. Така че защо не го правиш?

— Защото го чакам да ми издаде Нападателя.

Това предизвика гнева й. Трябваше да спаси Дърмът. Нямаше начин да остави брат си да увисне на бесилото. Каквото и да й струваше да го защити, щеше да го направи.

— Ако успея да го накарам да разкрие Нападателя, ще го оставиш ли свободен?

Син премигна, после погледна настрани.

— Той никога няма да го разкрие.

— Мисля, че може да го направи. Трябва да го разбереш. След като баща ми умря, той беше объркан. Двамата с баща ми бяха изключително близки, а Дърмът беше там в деня, когато той умря. Нещо в него също умря; вече не е същото момче, каквото беше преди.

— Обичаш го много.

Тя кимна, искаше той да знае какво точно означаваше Дърмът за нея.

— Ще направя всичко за брат си.

Той потъна в тишина.

Кали наблюдава Син няколко минути, докато намери решение на цялото това изпитание. Също като Астър тя знаеше, че Нападателя трябва да бъде спрян, преди да е предизвикал война между клана й и Англия. Макар кланът й да беше с приличен размер, не бе достатъчно голям, за да води война с цяла страна, а и както стояха нещата в Шотландия, не беше сигурна дали братовчед й Малкълм щеше да им помогне или не. Като крал на Шотландия, Малкълм имаше свои собствени грижи.

Дърмът й беше казал, че разбойниците вярват, че могат да убедят другите кланове да се присъединят към тях срещу Англия, но тя не се осланяше на тази заблуда. Ако не помогнеше на Син да спре разбойниците, всички щяха да бъдат обесени като пример за другите, които се осмелят да се опълчат на английския крал.

Ако Нападателя трябва да бъде пожертван заради мира, тогава тя беше склонна да плати цената, за да защити останалите.

— Имаш ли някаква идея кой може да е Нападателя? — попита го тя.

— По-скоро съм сигурен, че вече знам.

Тя зяпна, изумена от безизразния му тон.

— Тогава защо не действаш?

— Искам доказателство.

Тя се усмихна тъжно на думите му.

— Ти си добър човек. Повечето мъже вече щяха да са направили изводите си и щяха да действат спрямо тях.

Горещият му поглед се заби в нейния.

— Аз не съм добър човек, Кали. Никога не се заблуждавай в това отношение. Просто в живота си съм преживял достатъчно несправедливост, така че не бързам да я извърша спрямо някой друг. — Тя видя челюстта му да се стяга. — Но когато имам доказателство за самоличността на този Нападател, Кали, ще го видя наказан за това.

— Не бих очаквала нищо друго.

Той изглеждаше слисан от думите й.

— Не си ядосана?

Тя поклати глава.

— Боли ме сърцето при мисълта, че някой от клана ми ще бъде наказан, но не съм ядосана. Баща ми ме отгледа с вярването, че сме свързани с чест към хората ни. Моята лоялност е към клана, а твоята към Хенри. Не можем да оставим чувствата ни да ни влияят. Разбирам, че дългът винаги трябва да е на първо място. Нападателя направи собствения си избор за това в какво да вярва. Бих предпочела разбойниците да оставят оръжията и да се присъединят към нас в мир, но ако откажат, няма да те държа отговорен, че правиш това, за което си се заклел.

Син й се намръщи. Беше поразен и някак си ядосан от изявлението й. Емоциите му нямаха смисъл за него и все пак ги почувства силно.

— Как може да не ме мразиш?

Този път не можеше да има грешка относно пълния ужас в зелените й очи.

— Мили Боже, Син, толкова ли си свикнал с омразата, че не можеш да приемеш факта, че някой може да го е грижа за теб?

Той потуши болката, която почувства при думите й.

— Виждаш ли тези ръце? — попита той, протягайки ги към нея.

— Да.

— Знаеш ли, че са душили мъже? Забивали са кинжали в сърцата им, мечове в телата им. Това са ръцете на убиец.

Тя взе дясната му ръка и го погледна със състрадание, което отне дъха му.

— Те също така са раздавали правосъдие. Те утешиха мен и Джейми. Защитиха Саймън и Дрейвън.

Какво щеше да е нужно да я накара да го види такъв, какъвто е наистина? Не можеше да разбере непоколебимия й отказ да прозре истината.

— Аз съм чудовище.

— Ти си човек, Син. Обикновен и искрен.

Искаше да й вярва, но всичко, което трябваше да направи бе да затвори очи и щеше да види мъжете, които беше убил. Почувства вината и болката от миналото си. Не заслужаваше добрината й.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Искам да бъдеш мой съпруг. Искам да останеш с мен и да бъдеш баща на децата ми.

— Защо? Заради някаква глупава клетва, направена пред човек, подкупен от Хенри?

— Не. Заради начина, по който се чувствам, когато погледна в тези твои тъмни очи. Заради начина, по който сърцето ми препуска, когато си мисля за теб.

Той тръсна глава при думите й. Не искаше дома, за който тя говореше, а мисълта за деца…

— Никога отново няма да бъда притежаван от някой, милейди. Животът ми е мой и нямам дълг към никого, нито към Хенри, нито към някой друг.

Кали освободи ръката му, когато думите му се посипаха по нея като удари. Точно тогава тя разбра защо той не носи знак на щита или туниката си. Никой не го притежаваше и той не притежаваше никой.

— Не искам да те притежавам, Син. Искам да споделя живота ти.

— Да споделиш какво? Нямам нищо, което да ти предложа.

Вълна от раздразнение премина през нея. Ох, упорит глупак.

Внезапно се измори да се опитва да го накара да види нейния начин на мислене.

— Знаеш ли какво? Докато се чувстваш така, си прав. Продължавай да отбягваш всички. Стой тук мрачен и сам в тъмното, като някое зло животно, което обича да ходи по парапета в нощта и да плаши хората. Търкаляй се в самотата си и във факта, че си над любовта. Давай все така и отхвърли мен и чувствата ми. Но знай, че докато упорстваш с тази самоненавист, ще продължаваш да си изпълнен със съмненията, които имаш. Никой никога няма да е способен да те обича, освен ако не се откриеш пред него.