Кали му отвърна с истинска, макар и малко хладна усмивка.

— Фрейзър, как си?

— Много по-добре сега, когато знам, че си в безопасност. Безброй пъти призовавах чичо ти да се отправим към Лондон, за да те върнем. Но той не искаше и да чуе за това.

Хлад се спусна по гърба й от тона и особения блясък в очите му. Нещо се криеше в наглите му думи.

Възможно ли бе, той да е лидерът на бунтовниците?

Подобно на баща й, той мразеше страстно англичаните и притежаваше характера на човек, който може да командва другите. Беше възможно, да не говорим, че двамата с Дърмът бяха приятели.

Тълпата незабавно замлъкна.

Намръщена, Кали се огледа, за да открие съпруга си на прага.

Дългата, черна коса на Син се спускаше по раменете му и изчезваше в мрака на английската му туника и броня. Стоеше изправен, висок и горд и едната му, покрита с ръкавица ръка, почиваше върху дръжката на меча му. Очите му, които предизвикваха такива дълбоки чувства в нея бяха проницателни и тъмни. Силата и смъртоносната грация, която излъчваше той, изпрати тръпка по цялото й тяло.

Беше очевидно за всеки, че е мъж с авторитет, който вижда много повече от това, което е пред него. И мъжете наоколо реагираха на присъствието му като група от неспокойни хищници, които знаеха, че лидерството и територията им е застрашена от този човек.

— По дяволите, какво прави един сасенах тук?

Сърцето на Кали биеше от страх какво може да направят мъжете от клана. Повечето, все още не знаеха за брака й и тя се питаше защо Астър не е тук, за да помогне.

Обидите се сипеха, докато Син стоеше мълчаливо, преценявайки ги един по един. Беше зловещо да го гледа, защото Кали знаеше какво прави той. Запаметяваше в ума си всеки мъж, неговото поведение и думи. Това беше Син, който се радваше на благоразположението на краля. Рицарят, непобеждаван в битка.

И колкото по-дълго стоеше и ги наблюдаваше, докато те го обиждаха, толкова повече кланът се ядосваше на стоическото му мълчание.

— Къде е Макнийли — извика един от мъжете към Син. — Какво си направил с него?

Мъжете бяха готови да нападнат рицаря, подобно на яростна вълна, но Син не изглеждаше засегнат от гнева или враждебността им.

Ужасена, тя събра полите си и се втурна по стълбите, за да се изправи към съпруга си.

— Моля ви! — извика тя и вдигна ръцете си в опит да ги накара да замълчат.

Когато гласовете се успокоиха до шепот, тя продължи да говори.

— Част от вас знаят, че сега съм омъжена жена.

Тя се усмихна на съпруга си и улови ръката му със своята.

— Син…

Едно ожесточено проклятие дойде от Фрейзър. Очите му блестяха яростно, когато се отправи по стълбите, за да я унижи.

— Кали, кажи ми, че не е истина. Защото, ако е вярно, ти си уличница…

Отговорът на Син бе толкова бърз, че Кали дори не видя движението на ръката му. В един миг Фрейзър я обиждаше, и в следващия мъжът й го бе стиснал за гърлото. Фрейзър се опита и с двете си ръце да се откъсне от смъртоносната хватка, но не успя.

Изражението върху лицето на Син говореше за невероятен гняв, а когато проговори тонът му бе нисък и смъртоносен.

— Обиди жена ми отново или дори само погледни в нейна посока и ще изтръгна гърлото ти. Разбираш ли?

Фрейзър кимна и Син го пусна. Шотландецът се закашля и потърка гърлото си. Ожесточеният му поглед се забиваше в рицаря, но постъпи умно и сдържа езика си.

Син погледна над нея към клана.

— Що се отнася до останалата час от вас, изпратен съм тук от крал Хенри, за да се уверя, че ще преустановите нападенията над англичаните, които живеят в съседство. — Той съсредоточи погледа си върху Фрейзър. — Не знам кои са бунтовниците, но ще разбера кои са виновните и те ще бъдат наказани.

Разнесоха се изсумтявания и обиди.

— Защо трябва да се страхуваме от теб?

Кали не беше сигурна кой проговори.

Син се усмихна лукаво, слезе бавно по стълбите и тръгна сред мъжете. Тя затаи дъх, страхувайки се какво биха могли да му направят.

— Позволете ми да ви разкажа една кратка история — каза Син. — Имало едно време момче, което не било достатъчно голямо, дори да се обръсне.

Син спря пред Дърмът:

— Пребито.

После погледна към братовчед й Шон.

— Голо.

Син продължи да се разхожда сред тях, докато говореше.

— То било изпратено в голямата пустиня само с една малка кама, с която да се защитава.

Син изкачи обратно стълбите и застана лице в лице с Фрейзър.

— Убивал съм кобри с голи ръце и съм преживявал при толкова ужасни условия, че дори адът не ме плаши. — Погледът му се върна към тълпата, преди да продължи. — И ако някой от вас, дори за миг вярва, че ми е останала душа, която ще ми попречи да го убия, греши ужасно. Ако някой от вас, дори за миг, е решил, че е способен да ме убие, тогава нека опита. Но го съветвам, преди да се пробва, да се увери, че е получил опрощение за греховете си, защото това ще бъде последната грешка, която е направил в живота си.

Син фокусира погледа си върху Дърмът:

— Нападенията спират в този момент.

Рицарят се обърна, за да се върне обратно в замъка. Едва бе направил първата си крачка, когато един от мъжете хвърли зелка по него. Докато се обръщаше, Син извади меча си я разряза на две половини, които безобидно паднаха на земята.

Настана тишина. Този път Син видя шока и страха на шотландците, които го заобикаляха, най-накрая осъзнали степента на бойните му умения.

Син прибра меча си.

— Никога не ме нападайте в гръб.

Той им отправи един последен заплашителен поглед и влезе в замъка.

Кали видя резервираността на мъжете, които се събраха, за да обсъдят случилото се и как да се справят със Син.

Фрейзър сви устни към нея, но не каза нищо и се присъедини към мъжете на двора.

Кали се втурна след съпруга си.

Намери го сам в голямата зала, облегнат с две ръце върху господарската маса. Гърбът му беше скован и в тази поза й напомняше на ядосан вълк. Тя се приближи предпазливо към него, но не от страх. Знаеше, че в този момент е раздразнителен. И все пак, не вярваше, че ще насочи гнева си към нея.

— Това беше невероятно — въздъхна тя. — Как разбра за зелето.

— Хората действат предсказуемо. — Той се отблъсна от масата и обърна намръщеното си лице към нея. — С изключение на теб. Не те разбирам.

Тя се усмихна.

— Мисля, че трябва да се чувствам поласкана.

Син потърка нараненото си рамо и погледна встрани.

— Точно сега те са отвън и обсъждат дали трябва да ме убият, или да се подчинят на нареждането ми. Фрейзър и още няколко души ще настояват, че трябва да бъда убит в съня си. Той е трябвало да се ожени за теб, нали?

Бързата смяна на темата и силната му интуиция я изненадаха.

— Така си мислеше той. Откъде разбра?

— Заради начина, по който те гледаше.

— Какво друго научи?

— От видяното разбрах бройката на бунтовниците, а до утре сутрин ще знам имената им.

Кали беше втрещена. Чичо й, който познаваше тези мъже от години, все още не ги бе разкрил и не знаеше, че племенникът му е един от тях. А Син бе успял да го направи в рамките на няколко минути. Беше невероятно.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Без съмнение Фрейзър е част от бунтовниците.

— Мислиш ли, че той е лидерът им.

Син поклати глава.

— Не е той.

— Но той се изправи срещу теб. И знам, че другите го уважават достатъчно, за да следват заповедите му.

— Той се изправи срещу мен заради теб.

Син протегна ръка и докосна случайно попадналата върху бузата й къдрица. Мекотата на кожата й го успокои, но сърцето му натежа заради това, което подозираше.

Син беше видял начина, по който Фрейзър погледна брат й, когато Кали проговори. Забеляза погледа в очите на Дърмът и начина по който се обърна към още няколко мъже.

Дърмът беше в центъра на всичко това. По-лошото бе, че Син подозираше, че той е самият Нападател. Да, обмисляше го, но изпитваше леки съмнения. Било е предопределено да бъде изпратен тук, за да убие брата на единствената жена, за която го беше грижа. Това беше поредната извратена шега, която животът си правеше с него. Кали щеше да се съсипе, ако изгубеше брат си заради него. Щеше да го намрази.

Може би така беше най-добре. Ако го мразеше, с удоволствие щеше да се съгласи на анулирането. Щеше да откаже да остане омъжена за човека, унищожил брат й.

Не е нужно да го убиваш…

Това беше вярно. Също толкова лесно би могъл да го предаде на стражите на Хенри.

Стомахът на Син се сви при мисълта да изпрати Дърмът в Англия. Спомените от детството му го разкъсаха.

_Безполезно шотландско куче. Не си достоен дори да оближеш ботушите ми._ Син все още усещаше ударите не само на Харолд, но и на всички англичани, които ненавиждаха шотландската му кръв.

Можеше ли да осъди друго момче на подобен живот?

Не, по-милостиво щеше да бъде да убие Дърмът, вместо да го остави на такава съдба.

Син погледна към Кали, опитвайки се да запомни лицето й. Ако имаше право на някакво желание, то бе да я обича и пази от всяко зло.

Но сега бе безсилен. Ако не предадеше Дърмът или не го убиеше, Хенри щеше да унищожи целия клан и Кали включително.

Като много други пъти в живота му, ръцете му бяха вързани. Трябваше да го направи.

Глава 13

Син не се присъедини към тях за яденето тази вечер и скоро след като приключиха Кали тръгна да го търси. Саймън й предложи да опита на външната стена на замъка и макар че изглеждаше малко вероятно място, тя отиде въпреки всичко.

Точно според предвижданията на Саймън тя намери Син да седи сам, настанил се между бойниците. Беше подпрял гърба си на едната каменна стена, а кракът на срещуположната и левият му крак се клатеше опасно над ръба, навън в нощта.