Момче, бъди благодарен за това което имаш. Всички копелета като теб са достойни само да бършат задниците на по-добрите. Суровите думи на Харолд го разкъсаха. Дишането му се затрудни, той неохотно се отдръпна от нея, стана и се облече.

— Син?

Звукът на гласа й го нарани. Той се спря на вратата, разкъсван между необходимостта да се върне в леглото, да я вземе в прегръдките си и да я задържи завинаги и страхът от евентуалното й отхвърляне, който го караше да избяга като уплашено животно.

За първи път в живота си, Син избра отстъплението.

— Ще се върна след малко.

Без посока, той се отправи надолу по стълбите към голямата зала, където завари брат си Юън. Той все още седеше на масата и пиеше ейл сам.

— Защо си все още буден? — попита Син и зае свободното място в непосредствена близост до брат си.

Юън пресуши чашата си и си наля още, преди да отговори:

— Все още не съм умрял от изтощение. Ами ти?

— Същото.

Син грабна една чаша, напълни я и изпи съдържанието й на един дъх.

— Каква двойка сме, а? — изсумтя Юън.

Син напълни още една чаша.

— В смисъл?

— И двамата сме измъчвани от миналото.

Син замълча, когато спомените се надигнаха. Той знаеше за болката и вината, която изпитваше брат му. Знаеше как миналото измъчва съвестта му.

— Тази вечер си мислиш за Киърън? — попита Син.

Юън кимна.

— Всяка вечер, лицето му ме преследва, когато се опитвам да заспя.

— Да, разбирам те добре. Аз виждам лицата на всички мъже, които съм убил. — Отпи нова глътка бира, преди да продължи. — Дори не знам имената на повечето.

— По-лесно е от това да знаеш, че си убил собствения си брат.

Син избута стола си назад, така че да може да изравни погледа си с този на Юън.

— Киърън се самоуби.

— Да, след това, което му причиних.

— Вината не беше твоя.

Юън не беше нищо повече от пешка в ръцете на красива жена, която нямаше сърце. Киърън бе направил собствения си избор и бедният Юън бе оставен да страда, заради действията и на двамата.

Син съчувстваше на брат си и би дал всичко, за да облекчи страданието му. Но се съмняваше, че вечността разполага с достатъчно време, което да облекчи сърцето му.

Юън изля от бирата, докато се опитваше да си налее, затова хвърли чашата зад рамото си и вместо от нея, отпи от стомната.

— Проклетите чаши, никога не са достатъчни големи — промърмори той. Наклони глава и погледна към Син. — Е, защо си тук, когато имаш такава красива жена, която да топли леглото ти?

Отговорът на този въпрос беше лесен.

— Защото съм лицемерен глупак.

— Е, поне го осъзнаваш.

Син се усмихна криво.

— Знаеш ли, тази вечер си мислех, че дължа извинение на Брейдън.

— За какво?

— За думите, които му казах, когато бяхме в земите на Макдъглас, заедно с Маги. Открих, че с много по-лесно да даваш съвети, отколкото да ги прилагаш на практика.

Юън се намръщи.

— Братко, не забравяй, че съм пиян и нищо от казаното не оформя смисъл в замъгленото ми съзнание.

Син си пое дълбоко дъх.

— Казах на Брейдън, че трябва да грабне възможността с Маги и да разбере дали им е писано да бъдат заедно. И сега осъзнавам, че не мога да последвам същия съвет.

— Искаш да се пробваш с Маги?

Син хвърли малко хляб към брат си.

— Защо не легнеш да поспиш?

— Ще го направя все някога, но не съм достатъчно пиян.

Син повдигна вежди при думите му. През цялото време, което бе прекарал в Шотландия заедно с братята си, за да се възстанови от изгарянията си, той бе забелязал колко често Юън оставаше до късно и пиеше сам.

— Кажи ми, Локлан знае ли колко пиеш?

— Никой не знае, дори аз.

Син сграбчи ръката на Юън, преди той да отпие още веднъж.

— Може би понякога трябва да се въздържаш.

Юън изръмжа и се отърси от хватката му.

— Не ми пробутвай собствените си съвети, когато не можеш да ги приложиш в живота си.

Син поклати глава, Юън пресуши стомната и стана, за да открие още пиене.

Юън бе повярвал, че Айзабел от клана Кейд го обича. Първоначално се бе бил с Киърън, за да я притежава, до момента, когато почти се бяха избили един друг пред очите й. След това Юън бе отказал да се подчини на баща им и братята им и бе избягал с жената, за да се ожени за нея.

Преди да се оженят обаче Айзабел бе избягала с друг мъж, оставяйки го сам в северната част на Англия. С разбито сърце, той се бе върнал в Шотландия, за да завари семейството си в траур за смъртта на Киърън, който се бе самоубил в деня, когато Юън бе избягал с Айзабел.

Двойният удар, който понесе го бе разрушил.

Юън бе сграбчил този шанс за щастие, и остана огорчен и сам. Живееше в една пещера в хълмовете, където никой не го беше грижа и не забелязваше колко ейл изпива.

Понякога шансът за щастие не си струваше.

Син се втренчи в собствената си чаша. Можеше да преброи приятните си спомени на пръстите на едната си ръка. Щастието винаги му се изплъзваше и би бил глупак, ако мислеше по друг начин.

Сърцето му натежа и той знаеше, че не може да задържи Каледония като своя съпруга. На следващия ден щеше да се концентрира върху откриването на бунтовниците и след това щеше да я напусне.

Вероятно папата щеше да анулира брака им. Мъжът го мразеше достатъчно, за да разтрогне брак, който никога не е трябвало да бъде сключван.

Да, щеше да я освободи. Това беше единствената достойна постъпка, която един недостоен мъж можеше да направи.

Глава 12

До средата на следващата сутрин, Син бе до болка наясно с факта, че може би за първи път в живота си щеше да провали мисията си. Никой от хората на Кали не искаше да говори с него. В момента, в който ги доближеше, те стискаха зъби и бързаха да се отдалечат.

Не че бяха първите, които се отнасяха по този начин към него. Но за да открие виновниците за нападенията, беше необходимо поне да отворят устите си в негово присъствие.

Той седна в залата заедно с братята си и Саймън и докато ядеше, им разказа за сутрешните си премеждия.

— Е — започна Брейдън, — ще помогне, ако облечеш шотландски дрехи. Трудно е да бъдат отзивчиви към един студен, английски рицар.

Локлан замръзна при необмислените, прибързани думи на по-младия си брат. За разлика от Юън и Брейдън, той знаеше причината Син да презира шотландското облекло. В съзнанието си видя баща си, който се завръщаше от панаира в Килагарайгън с еднакви наметала и дрехи за него и синовете си. Брейдън беше още в пелени. Майка му бе увила бебето с наметалото, оцветено в зелено и черно каре, докато Локлан, Киърън и Юън гордо се бяха облекли с цветовете на баща си.

— Ето ги моите момчета — гордо бе заявил баща им, когато ги погледна и разроши косите им.

Локлан се бе усмихвал, докато не бе забелязал Син в ъгъла. Във вълнението си всички бяха забравили за него и както обикновено той се беше оттеглил в сенките, където стоеше мрачно със скръстени върху гърдите му ръце.

Локлан никога нямаше да забрави изражението върху лицето на по-големия си брат, докато Син ги наблюдаваше. Младите му очи бяха пълни със завист и болка.

Локлан се бе обърнал към баща си, за да попита:

— Татко, къде са дрехите на Син?

Баща му не обърна внимание на въпроса му и продължи да си играе с Юън и Киърън. Но младата му майка не беше толкова любезна.

— Шотландските одежди са за хора с истинска шотландска кръв. Не са за такива, в чиито мени тече кръвта на сасенахите.

Дори да живееше вечно, Локлан никога нямаше да проумее жестокостта на майка му към Син. Нито липсата на внимание от страна на баща му.

По-късно същият ден Локлан бе намерил Син сам в стаята му. Седеше на средата на пода, с порязана ръка, докато кръвта му се стичаше в една купа.

Ужасен, Локлан бе изтичал към него и беше покрил раната с парче плат, за да спре кървенето.

— Какво правиш? — беше го попитал.

— Опитвам се да се отърва от английската си кръв, но тя не изглежда по-различно от твоята. — Очите на Син бяха кухи и празни. — Как бих могъл да се отърва от нея, когато не виждам разликата.

Локлан беше превързал ръката на брат си и двамата никога повече не говориха за този момент. Но оттогава споменът преследваше Локлан.

Връщайки се в настоящето, Локлан погледна към Син, който седеше до Саймън. Истината беше, че се възхищаваше на силата на брат си.

— Никога няма да сложа чужд плейд върху раменете си — отвърна Син на Брейдън.

— Аз ще го направя — предложи Саймън, докато се хранеше. — Какво по дяволите? Даже съм и червенокос.

Локлан се усмихна, въпреки че болката от спомена все още го изгаряше.

— Мисля, че трябва официално да приемем Саймън в клана Макалистър. Какво ще кажете, братя?

Брейдън кимна.

— Смятам, че се вписва перфектно! Юън?

— Бих кимнал, но главата ме боли прекалено много, за да го направя.

Син изсумтя.

— Като се има предвид колко ейл изпи снощи се учудвам, че изобщо можеш да седиш изправен.

— Колко изпи снощи? — попита Локлан, изведнъж станал загрижен.

— Нещо средно между твърде много и недостатъчно.

Локлан завъртя очи, искаше му се да знае какво да направи, за да превърне Юън отново в мъжа, който беше преди случилото се с Айзабел да го промени.

— Да се върнем на бунтовниците — каза Локлан, опитвайки се да се съсредоточи върху въпрос, по който наистина можеше да помогне. — Щом вече не нападат хората, защо Хенри се притеснява?

Син го изгледа развеселен и отговори:

— Защото могат да започнат отново по всяко време.

Изведнъж прокънтя вик на тревога. Мъжете се втурнаха към вратата с Юън след себе си, който проклинаше всяка стъпка, отекваща в главата му.