— Баща ми ме е създал през първата година от брака си. Бил е далеч от дома, в Лондон, на посещение при приятел, без съпругата си и по някаква причина майка ми е привлякла вниманието му. Била е младо момиче, разказаха ми, че акцентът и необуздаността му са я омагьосали. Заченат съм в задната част на една плевня, по начин, за който майка ми ме увери, че бил най-унизителен и болезнен за нея. Веднага след като родила, ме изпратила заедно с дойката ми в Шотландия, за да живея с баща си. Един стар слуга, който бил в замъка онази нощ, ми разказа, че мащехата ми ме погледнала и почти пометнала Локлан.

Син говореше спокойно, без да влага емоции в думите си. Въпреки това, Кали знаеше, че нараняват дълбоко сърцето и душата му. Не би могло да бъде другояче. Искаше да се приближи до него и да му предложи любов и утеха, но се страхуваше, че ако опита, той ще спре да говори. Затова слушаше мълчаливо, докато сърцето й се разкъсваше все повече, с всяка дума, която той изричаше.

— От този момент нататък баща ми не искаше да има нищо общо с мен. Всеки път, когато исках да говоря с него не ми обръщаше никакво внимание. Ако се приближавах до него, той ми обръщаше гръб и си тръгваше. Колкото до мащехата ми, за нея не бях просто болезнено напомняне за изневярата на баща ми. Презираше всичко, свързано с мен. Заради вината си и срама от стореното, баща ми направи всичко по силите си да докаже на съпругата си, че няма специално отношение към мен. Братята ми получаваха най-доброто от всичко, а аз трябваше да се задоволя с остатъци.

Кали преглътна сълзите, които я задушаваха, но отказваше да му позволи да ги види.

— Изпратил те е обратно в Англия, за да живееш с майка си?

— Опита се веднъж, когато бях на седем години. Беше средата на зимата. — Син замълча и се облегна с една ръка на камината, взирайки се в огъня, сякаш изживяваше отново случилото се.

Изглеждаше толкова изгубен, стоейки там, а суровата болка бе ясно изписана върху красивото му лице. Кали не знаеше как удържа силата на желанието си да отиде при него. Но успя да се стегне и продължи да слуша историята, която без съмнение той разказваше за първи път.

Когато отново проговори, тя долови скритото страдание в сърцето му.

— Помня, че през целия път беше ужасно студено. Баща ми изпрати мен и дойката ми без пари и рицарят, който ни придружаваше нае стая само за себе си, оставяйки ни в конюшнята или плевнята.

Кали се сви от болка, слушайки безстрастният начин, по който говореше.

— Дойката ми продължаваше да повтаря, че майка ми ще се зарадва да ме види. Уверяваше ме, че всички майки обичат децата си и че моята ще се отнася с мен, както Айлийн към братята ми. Че ще ме прегърне, целуне и прибере у дома.

Кали затвори очи, за да прогони съчувствената болка вътре в нея. Познавайки майка му, тя знаеше какъв прием е получил Син.

— Пристигнахме в навечерието на Коледа. Навсякъде бяха разпръснати подаръци, дойката ми ме поведе през голямата зала, където майка ми седеше на господарската маса с момченце в скута си. Държеше го с толкова любов, докато се смееше и го гъделичкаше. Гледката ме изпълни с радост, помислих си, че най-накрая ще имам майката, за която бях жадувал. Реших, че щом ме види там с износените ми обувки и парцаливо наметало, ще ме прегърне и ще ми каже, че се радва най-накрая да ме види отново. Когато дойката й каза кой съм и защо ме е довела, тя изкрещя обидено. Ядосана, хвърли виното си в лицето ми и каза, че има само един син и че не желае никога отново да я унижавам с присъствието си. След това ни изхвърли навън и студената нощ.

Син пое дълбок, накъсан дъх и продължи да се взира в огъня. Сякаш отказваше да я погледне, от страх, че тя също ще го отхвърли. Повдигна крак и ритна парче дърво обратно в камината.

— Тогава разбрах, че за мен не съществува такова нещо като семейство. Не бях нито шотландец, нито англичанин. Нищо повече от едно бездомно копеле. Нежелан и безполезен. Дойката ми ме върна на баща ми и неговото презрение нарастваше с всеки изминал ден, до пристигането на хората на крал Дейвид. Искаха заложници, синове, които да бъдат изпратени на крал Стивън в Англия, като гаранция, че шотландците повече няма да нахлуват в земите му или да нападат хората му.

— Дал е теб.

Син кимна.

— Айлийн му каза, че ако изпрати един от синовете й, ще се самоубие. Не че имаше нужда да го изрича. Всяко едно момче от нас, знаеше кой ще бъде даден. — Той се засмя горчиво, преди да продължи. — Това беше единствения път, през целия ми живот, в който баща ми ме погледна или говори с мен.

Син прокара ръка през лицето, сякаш мисълта за миналото го уморяваше.

— С баща ми си разменихме гневни думи, в крайна сметка той ме сграбчи за ризата и ме хвърли в ръцете на хората на Дейвид. Каза, че никога отново няма да съм добре дошъл в дома му и що се отнася до него, аз вече не съществувам.

Сълзите на Кали се стичаха свободно по лицето й, докато си представяше ужаса, който е представлявал животът му. Никога желан, никога обичан. Нищо чудно, че бе толкова резервиран към нея.

Когато се замисли, осъзна по-лошото, как кланът й бе посрещнал братята му, след начина, по който хората й се бяха отнесли към него и Саймън. Как от своя страна го бе изоставила ранен и сам, за да се погрижи за нуждите на Макалистър.

Син винаги е бил сам.

Господи, пожела си да може да върне времето и да промени този следобед. Бил е отблъскван повече пъти, отколкото някой някога е бил. И тя изпитваше такава болка, заради преживяното от него. Плачеше, заради ужасното отношение, което бе понесъл и в сърцето си знаеше, че никога няма да е в състояние да му позволи да я напусне и да продължи живота си отново сам.

— Син, винаги ще искам да си до мен.

Той се отблъсна от камината, думите й го накара да стисне устни.

— Не ми се подигравай — изръмжа той гневно — Не ми е нужно съжалението ти.

Не, това от което се нуждаеше беше любовта й. Но той беше живял толкова дълго без ничия обич и тя се запита, дали не беше прекалено късно за него. Дали шокът не би бил прекалено силен.

— Не съжаление изпитвам към теб — каза Кали и се пресегна, за да докосне ръката му. За нейна изненада той не се отдръпна. Тя прокара ръката си по бицепса на ненаранената му страна, повдигна я към лицето му и го принуди да я погледне, за да види искреността в очите й.

— Син, ти си моят съпруг, двамата се заклехме пред Бог и аз винаги ще бъда тук, за теб.

Думите й го накараха да преглътне, неспособен да проумее, да повярва, че тя наистина ги мисли. Играеше си с него и той можеше само да предполага, защо иска да му причини това.

Син се втренчи в пода, докато си припомняше случаите в живота си, когато е бил измамен. Времената, когато лежеше пребит от Харолд, мислейки си, че баща му е бил ядосан само когато го отпрати. Вярващ, че ако е послушен и направи всичко, което искат англичаните, ако не ядосва стария граф, той ще му разреши да се прибере у дома, а баща му ще го посрещне с отворени обятия.

В крайна сметка, баща му бе продължил да го пренебрегва. В писмото му до Хенри, дори не бе споменал името му и не го признаваше като свой син. Беше студено и сурово, окончателното отхвърляне, което все още отекваше в сърцето му.

Спомни си жилото на сарацинските камшици, побоите, които бе понесъл по време на обучението си. Единственото нещо, което го поддържаше жив, бе вярата, че ако успее да избяга и да се върне в Англия, всичко ще бъде наред. Народът на майка му, щеше да го приветства.

Но след като Хенри го върна в Лондон, хората му се присмиваха, мразеха го или се страхуваха от него. Отнасяха се към него по-лошо, отколкото към прокажен или еретик. Дори самият бог не можеше да обича някой като него. Осъждането от папата прозвуча в ушите му.

Не, той все още беше онова малко момче, което на Бъдни вечер стоеше пред майка си, а сърцето му бе изпълнено с надежда и копнеж. Какво бе получавал винаги в отговор на глупавите си мечти.

Нищо друго, освен болка и подигравки.

Поради липса на употреба, преди години сърцето му бе изсъхнало и умряло. Ако сега се разкриеше пред Кали, беше сигурен, че тя ще го предаде.

Това беше единственото сигурно нещо в живота му. Единственото, на което можеше да разчита.

Неохотно свали ръката й от лицето си.

— Късно е, трябва да си лягаш.

— Ти къде ще спиш.

— На пода, пред камината.

Устните на Кали потрепериха, докато тя се бореше със сълзите в себе си. Неудовлетвореността й нарасна. Искаше й се да знае начин, по който да достигне до него. Да го накара да повярва в нея, в тях. Но самият той, отново се бе затворил за нея.

Кали го наблюдаваше, докато сваляше ризницата и туниката си. Бронзовите му рамене, блестяха на светлината на огъня. Той взе една кожа от леглото, постави я на пода и легна отгоре й, прегръщайки меча си. Кали отпусна ръце отстрани на тялото си, юмруците й бяха свити и упоритостта му извика желанието й да го удуши.

Какво трябваше да предприеме, за да достигне този мъж.

Момиче, когато се провалиш с печеленето на нечие благоразположение, може би трябва да споделиш свободата му.

Думите на баща й прокънтяха в главата й, давайки й вдъхновението, което й трябваше.

Тя се разсъблече, остана само по тънката долна риза и грабна една възглавница от леглото.

Син слушаше как жена му се движи наоколо и се взираше в огъня. Изпитваше силно желание да се присъедини към нея в леглото. Да я придърпа в ръцете си и най-накрая да получи единственото късче от рая, за което мъж като него можеше да се надява. Но той беше свикнал с несбъднатите мечти.

Изведнъж една възглавница бе поставена до тила му. Намръщен, той се облегна назад, за да види как Кали си прави постеля.

— Какво правиш?

В отговор тя сви рамене, легна на пода и издърпа одеялото му върху себе си.