Спря се, докато влизаше в залата.

За нейно учудване около Астър се беше събрала група от мъже. Бяха най-малко двадесет. Говореха тихо и темата на разговора им я ужасяваше най-много.

— Не искаме английския дявол в нашите земи. Предлагам да го изпратим обратно на парчета.

Червена пелена заслепи очите на Кали.

— Дейвид Макданиел — каза тя, като се втурна през залата, за да застане пред високия, силен брюнет, който беше произнесъл думите.

Той се изправи с цялата си височина пред нея. Носеше червено и черно каре и беше доста хубав, но твърде набит за нейния вкус, не че това имаше някакво значение. Тя просто съжаляваше бедната му съпруга, задето й се налага да се справя с ината му.

Кали постави ръце на кръста си и го изгледа смръщено.

— Не мога да повярвам, че каза такова нещо за съпруга ми.

Той отказа да отстъпи.

— Защо? Това е истината. Щом тук има един сасенах, тогава ще изпратят още. Колко време мислиш, че ще измине преди Хенри да ни превземе?

— Нека той да им служи за пример! Да покажем на англичаните какво правим, когато се осмелят…

— Защо ти не го направиш?

Настъпи внезапна тишина.

Кали се обърна и видя Син, който слизаше бавно надолу по стълбите. Движеше се като опасен черен лъв. Раменете му бяха изпънати назад, а в походката му се четеше смъртоносна прецизност. Тъмният му поглед подкоси мъжете със стоманения си блясък и накара няколко от тях да преглътнат шумно.

Те отстъпиха назад, което позволи на Син да се доближи до центъра на групата. Около него се носеше властната му аура и тя почувства как я побиват тръпки.

Отново бе поразена от това колко малко този смъртоносен рицар й напомня за игривия мъж, който се закачаше с нея в двора в Лондон. Когато Син носеше наметалото си на воин, той бе нещо, от което не можеш да откъснеш поглед и все пак тя предпочиташе онази, закачливата част от него. Онази половина, която можеше да я накара да се смее и да се изпълва с нежност.

Но двете страни на характера му я караха да трепери от желание.

Той отправи хладен, преценяващ поглед към мъжете, които го заобикаляха.

— Искате да се махна оттук? Вземете дванадесет от най-добрите си бойци и да се срещнем навън след три минути. Ако спечеля, всички вие ще правите, каквото ви казвам, а ако вие спечелите, ще си тръгна.

Дейвид изсумтя.

— За какви глупаци ни вземаш? Ние добре знаем, че не трябва да се доверяваме на думата на един сасенах.

Една подигравателна, зла усмивка изкриви устните на Син, докато се отправяше към Дейвид.

— Какво, страхувате се, че не можете да ме победите?

Мъжете изреваха.

— Тези, които са готови да се пробват, да се срещнем отвън — каза Син и небрежно напусна залата през вратата.

Кали хукна след него с разтуптяно от страх сърце.

Дванадесет мъже срещу него? Това беше нелепо! Щяха да го смажат в пясъка.

Пред вратата на площадката, тя го хвана за ръката и го спря.

— Ти луд ли си? Те ще те разкъсат.

Развеселен блясък се появи в тъмните му очи, докато протягаше ръката си, за да обхване лицето й.

— Не, ангел мой, те няма да направят нищо повече, освен да се наранят, докато се опитват.

О, тя можеше да го удуши.

— Трябва ли всичко в теб да е борба?

Погледът му стана блуждаещ и той свали ръката си от бузата й, оставяйки я студена без топлината му.

— Това е всичко, което знам, Кали. Сега стой настрана.

Тя видя мъжете, които излязоха отвън. Сърцето й заблъска още по-яростно. Не искаше той да прави това.

— Астър! — извика тя на чичо си. — Спри ги.

— Не, той отправи предизвикателството и аз ще видя, как го изпълнява.

Преди да успее да протестира повече, дванадесет мъже атакуваха Син. Кали се прекръсти и се сви, тъй като те се спуснаха върху съпруга й и го събориха на земята.

Той се претърколи и скочи на крака и точно когато следващият мъж го нападна, Син го сграбчи за ръката и го преметна, стоварвайки го по гръб.

Зяпнала, тя видя как той съвсем сам накара всичките дванадесет мъже да паднат на земята. Отново и отново. Всеки път, когато някой се нахвърляше върху него, в крайна сметка се озоваваше в краката на Син. Съпругът й нито веднъж не извади оръжие и нито един мъж от клана й не успя да отправи удар към него.

Никога не бе виждала подобно нещо през живота си.

Мъжете от клана продължиха да се бият, но Син отвръщаше на всяко тяхно движение и ги хвърляше в мръсотията.

— Той е дявол! — изръмжа Астър. — Никой човек не може да се бие по този начин.

След няколко минути, всички дванадесет мъже лежаха на земята, задъхани.

— Предавате ли се? — попита Син като огледа падналите. Той дори не се беше задъхал. Единственият признак за борбата му с тях беше прахът върху дрехите му. — Или трябва да продължим?

Мъжете от клана се надигнаха бавно и се спогледаха засрамени. Кали знаеше, че никой не искаше да се признае за победен, но и никой не искаше да се приближи отново до Син.

Единственият, който се обърна към него отново беше Тавиш Мактайни. Не много по-нисък от Син, той беше два пъти по-едър, с мускулести ръце. Мъжът никога преди не беше побеждаван в битка. Той се приближи бавно и спокойно към Син, след което протегна ръка към него.

— Момче, името ми е Тавиш. Беше честна битка и не изпитвам яд. Един ден, бих искал да ми покажеш как го правиш.

Син се втренчи в протегнатата ръка. Това беше жест, който не беше очаквал.

— Ще се радвам да го направя. — Той разтърси ръката на едрия мъж, който му напомняше доста за брат му Юън.

Тавиш кимна, изтупа дрехите си, след това се отдалечи от тях, към портите на замъка.

Другите мъже присвиха устни, докато очите им крещяха шумно за омразата, с която го наблюдаваха.

Син тръгна право към Астър, който го изгледа с открита враждебност, докато останалата част от мъжете се разпръснаха. Келтските им обиди бяха промърморени, но Син чу и разбра всяка една от тях.

Астър дори не се опита да прикрие чувствата си. Така да бъде. Син не се нуждаеше от помощта на стареца, за да намери Нападателя.

Син отправи топла, дразнеща усмивка към Астър.

— Явно ще остана.

По-възрастният мъж изглеждаше така, сякаш току-що Син му бе предложил фъшкия.

Кали въздъхна с облекчение, въпреки че знаеше, че нещата съвсем не са наред. С течение на времето те щяха да проумеят що за човек е съпругът й и се надяваше след това да се научат на толерантност.

Тя пристъпи напред, с желанието да хване Син за ръката.

Той я сграбчи грубо, така бързо и изненадващо, че Кали не успя да помръдне, а после я бутна пред себе си и я задържа на една ръка разстояние. Хватката му върху горната част на ръцете й беше толкова силна, че тя протестира шумно, но той отказа да я пусне.

Свирепият поглед на Астър стана убийствен.

Странен съскащ звук се разнесе във въздуха и Син залитна напред, а погледът му потъмня, докато хватката му се затегна още повече. Познатият тик се върна на челюстта му.

Със същата бързина, с която я бе сграбчил, той я пусна.

— Какво беше това? — попита Кали и потърка горната част на ръцете си, където пръстите му бяха насинили плътта й.

Без да отговори, Син се обърна и тя видя, че лявото му рамо е пронизано от стрела.

Ужасът я връхлетя и докато се взираше в зловещата гледка, която представляваше забитата в плътта му стрела, тя осъзна какво бе направил Син. Знаел е, че стрелата е изстреляна и я бе защитил, за да се увери, че ще уцели него, а не нея.

Съпругът й бе спасил живота й.

— Намерете този, който направи това — изрева Астър към другите, преди да напуснат. — Искам главата на идиота, който рискува живота на Кали!

Когато мъжете се втурнаха през двора да търсят виновника, Астър тръгна към тях.

— Добре ли си?

— Не, уцелен съм — отвърна Син с ироничен тон. Като изключим намръщването му, изглежда напълно бе забравил за раната. — И в интерес на истината съм доста ядосан. Когато открия страхливеца, който направи това, с удоволствие ще ви връча тестисите му.

Кали страдаше, заради болката, която знаеше, че той изпитва, но не показва.

— Ние трябва да влезем вътре… — Гласът й заглъхна, когато Син се отдръпна от нея и се запъти към стената.

Тя размени озадачен поглед с намръщилия се Астър. Каквото правеше Син?

Чичо й сви рамене, сякаш четеше мислите й.

За неин ужас, Син отиде до стената и опря гърба си на нея, с което накара стрелата да премине напълно през тялото му.

Очите й се напълниха със сълзи и тя потисна писъка си, докато гледаше как Син счупи върха на стрелата със здравата си ръка. После се отправи към тях с пребледняло лице, като вървеше трудно и когато ги достигна, се обърна с гръб към Астър.

— Извади я.

Съдейки по изражението на чичо се, Кали знаеше, че той никога не беше виждал подобно нещо.

— Мили Боже, човече, как можеш да стоиш прав и да се движиш?

— Ако това беше най-лошото нараняване в живота ми, наистина щях да съм много щастлив. Сега я издърпай така, че раната да може да се зашие.

Астър поклати глава невярващо, докато обхващаше стрелата с ръка, а Кали прехапа устни в съчувствена болка.

Челюстта на Син трепна.

Кали инстинктивно хвана дясната му ръка и притисна лявата си към здравото му рамо. Той се наведе напред срещу ръката й в напрегнато очакване на действията на Астър.

Кали постави дясната му ръка върху гърдите си и я погали с пръсти, в стремежа си да му осигури някакво удобство.

С намръщено изражение, Син погледна сключените им ръце, но не каза нищо. Погледите им се срещнаха и тя видя болката и гнева, които горяха дълбоко в него.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Но ми се иска просто да ми беше казал да се наведа.

Думите й успяха да отпуснат лицето му.