Никога до сега не беше купувал подарък за някого и нямаше идея какво би предпочела Кали.

След цяла вечност в усърдни дискусии, бе намерил пръстен, който се надяваше да е идеален…

Кали прехапа устни, докато Син слагаше халката на пръста й.

Когато го погледна, очите й се напълниха със сълзи. Финото златно бижу бе изящно гравирано с рози и магарешки бодил, а тъмнозеленият смарагд блестеше дори на светлината в зле осветения параклис. Розите и магарешкият бодил бяха идеалното съчетание на неговия английски произход и шотландската кръв във вените й.

Нещо повече, спомни си, че Саймън я беше попитал за любимия й цвят. Колко мило от страна на Син да избере пръстена според него. А и майка й винаги бе твърдяла, че смарагдите са камъните на любовта. Също и че олицетворяват съюза между сърцето и душата и донасят вечна любов, на онези, които ги носят.

Добротата на съпруга й действително не познаваше граници.

Син подскочи, когато една сълза капна върху ръката му. Инстинктивно свали халката от пръста й, изпълнен с разкаяние.

Не го биваше в тези неща. Предвид, че бе воин отгоре до долу, той не познаваше въобще жените и дрънкулките им. Типично в негов стил да оплеска един толкова важен момент.

— Простете, милейди — рече дрезгаво. — Мислех, че ще ви хареса. Ще купя друг…

Тя прекъсна думите му, полагайки пръсти върху устните му.

— Това е най-красивият пръстен, който някога съм виждала. Плача само защото съм трогната от усърдието, което трябва да сте вложил в намирането му. Благодаря ви.

Заля го топлина. Тя му отправи усмивка, от която краката му омекнаха и слабините му се стегнаха. Нежно прокара пръсти по челюстта му и отпусна ръка върху неговата, след което плъзна пръстена обратно на мястото му.

Може би все пак имаше някакъв шанс за тях двамата…

Не, Син. Дори не си го и помисляй. Не си го помисляй въобще. Това е илюзия. Краткотраен миг. Рано или късно истината ще излезе наяве и тя ще те намрази.

С натежало сърце той слушаше, докато свещеникът ги свързва един с друг.

Щом церемонията приключи, Хенри ги поведе към голямата зала, където бе приготвено цяло угощение. Помещението бе пълно с навъсени благородници, които гледаха Кали със съжаление, а Син — с открита омраза.

Той се спря, докато оглеждаше хладната стая. Нямаше съмнение, че никой не се радваше на присъствието му досега, но в случая ставаше дума за нещо повече от обикновената резервираност и презрение, които придворните често му засвидетелстваха.

Един от фелдмаршалите на Хенри се приближи. Стар мъж в доста напреднала възраст, който носеше безупречно сива туника и имаше вид на лош предвестник.

Той се поклони ниско пред краля и охраната му.

— Простете, Ваше Величество, но изглежда Роджър, граф Уорингтън, е намерен убит в килията си тази сутрин. — Подозрителният поглед на мъжа се спря върху Син. — Гърлото му е прерязано.

Покрусени порицания се разнесоха сред тълпата.

Син се скова при тази новина. Чу как Саймън си пое рязко въздух зад гърба му и усети ръката на Каледония да охладнява.

Осъден без съдебен процес. Колко типично.

Взря се безизразно в тълпата, изкушен да се сниши и да започне да тича наоколо като подивяло животно, подобно на някой примат. В края на краищата, точно това очакваха от него.

— Имало ли е свидетели? — попита Хенри.

Погледът на фелдмаршала отново се спря върху Син.

— Няма, Ваше Величество. Сякаш призрак се е появил, а после е изчезнал — отвърна, използвайки наименованието, което най-често се свързваше с престъпленията на рицаря.

Въпреки здравия си разум, Син погледна към Кали. Сурово, намръщено изражение помрачи лицето й, докато слушаше разговора между Хенри и фелдмаршала.

Когато погледът й се преплете с неговия, той очакваше да го осъди, като останалите.

— Той е мъжът, който се опита да те убие миналата нощ?

— Точно така, мадам.

Син усети ръката й да става още по-студена. По-лошо — почувства как потрепери.

Стомахът му се сви. Очакваше останалите да си помислят най-лошото за него, но поради някаква причина го притесняваше неимоверно фактът, че и тя може да го направи.

— Ще се наложи да разследваме случилото се — каза Хенри. — Засега имаме сватба…

— Убиец!

Думата отекна в залата.

Със зачервено лице и блеснали в сълзи очи, благородничката се приближи до Син с тихото достойнство на кралица. Дългата й, червена рокля бе в ярък контраст с черните й коси и тъмни очи. Имаше нещо странно познато в тази жена.

Непознатата спря пред Син и му отправи кръвнишки поглед, изпълнен с толкова омраза, че Кали се зачуди как взорът й не го накара да се разтвори пред очите й.

Съпругът й не помръдна, докато измерваше жената със също толкова презрителна усмивка.

— Проклет да си, задето уби сина ми. Иска ми се да беше умрял в утробата ми — изрече жестоко благородничката. — По-добре да се бях самоубила, вместо да родя чудовище като теб.

Кали ахна, когато осъзна, че това беше майката на Син и точно приликата му с нея бе онова, което забеляза, докато дамата прекосяваше залата…

Което означаваше, че мъжът, който се бе опитал да го убие миналата нощ, беше собственият му брат. Колената на младата жена омаляха при тази мисъл.

— Благодаря ти, майко — отвърна стоически Син. — Както винаги, оценявам високо милите ти пожелания.

С убийствен поглед в черните си очи, тя го зашлеви силно през лицето, разрязвайки бузата му.

Син отново не помръдна. Даже не трепна. Дори когато майка му завъртя пръстена около пръста си с омразен жест, за да покаже на всички, че е разранила бузата му нарочно.

— Настоявам за справедливост — извика жената, обръщайки се към Хенри. — Искам това копеле да плати за стореното.

— Нима ще осъдите на смърт собствения си син, графиньо?

Сълзи се спуснаха по бузите на дамата, докато се бореше с риданията си.

— Аз нямам син. Единственият ми син умря от ръката на отвратителен убиец. — Вдигайки длани, готова да дере, тя се впусна към Син, който я улови за раменете и я задържа назад. — Искам те мъртъв! — изпищя в лицето му. — Ти си жалък и противен. Кълна се в бога, трябваше да те убия в мига, който се роди.

С празен поглед, Син отново не каза нищо, докато й пречеше да го одраска.

Хенри нареди на стража си да изведе обезумялата жена от стаята и да я придружи до покоите й.

Кали се приближи до съпруга си и посегна да докосне кървящата рана върху бузата му.

Той трепна под пръстите й, сякаш тя беше някоя пепелянка.

— Ще заздравее — каза й.

— Някои рани не заздравяват, милорд — отвърна Кали и сърцето я заболя за него. Не можеше да си представи, че някоя майка би била по-жестока с детето си от това, на което току-що бе станала свидетел. Само можеше да предполага какви други жестокости му бе причинявала през годините.

Нищо чудно, че беше отказал да говори за майка си миналата нощ, когато го попита за нея.

Син погледна към Хенри, после се обърна и закрачи обратно по коридора към параклиса.

Кали го последва, с краля на крачка зад нея.

Когато съпругът й стигна до параклиса, свещеникът хвърли един поглед върху разгневеното му лице и побърза да напусне помещението.

Без да му обръща внимание, Син грабна брачните им документи от мястото, на което бяха оставени, за да изсъхне мастилото и тръгна към огъня в камината.

Хенри бързо препречи пътя му.

— Какво правиш?

Яростта върху лицето на Син бе ужасяваща.

— Искам този брак да се анулира. Веднага.

— Син… — гласът на краля натежаваше от предупреждение.

— Дръпни се, Хенри.

Кали затаи дъх. Никога не го беше виждала такъв. Това беше мъжът, който действително би могъл да убие някого в съня му. Беше студен. Вледеняващ. Очите му бяха изпълнени с необуздана агония.

— Само посмей да изгориш тези документи и ще наредя да те оковат във вериги.

Син му отправи суров и насмешлив поглед.

— Мислиш ли, че на мен ми пука? Ако се опитваш да ме сплашиш, ще се наложи да свършиш по-добра работа.

— Оставете ни — нареди Хенри на останалите.

Стражите му се поколебаха.

— Веднага! — изрева кралят.

Те напуснаха, но Кали не отиде по-далеч от затворената врата. Хвърли поглед на стража, който извърна смутено лице, след което притисна ухо до вратата, за да чуе какво става вътре.

Секунда по-късно, мъжът направи същото.

— Дай ми документите, Син.

Рицарят не помръдна. Не можеше. Всички в голямата зала вярваха, че е убил собствения си брат. Всички, включително Кали. Не би трябвало да го е грижа какво мисли тя, но въпреки това го интересуваше. Интересуваше го до степен, която го плашеше.

— Защо го направи?

Хенри сви рамене.

— Трябваше да бъде сторено. Роджър беше пречка, която нито един от нас не можеше да си позволи.

Колко пъти беше чувал тези думи? Колко пъти беше убивал за Хенри? В действителност, беше чудо, че не му бяха наредили на него да убие Роджър.

— Няма да бъда женен за жена, която вярва, че съм способен да прережа гърлото на собствения си брат.

— И защо не? Не може да се каже, че не си извършвал и по-лоши неща през живота си. Помниш ли как те наричаха сарацините? Малек ин Олюм. Ангелът на смъртта. Винаги си бил най-добър точно в това.

Син трепна при думите на Хенри. Колко глупаво от негова страна дори да се надява, че може да започне начисто с Каледония и да живее кротък, нормален живот. Никога не би могъл да избяга от миналото си. От всички неща, които бе сторил, за да оцелее.

Взря се в документите в ръцете си и видя подписа си под този на Кали. Изящният й, елегантен почерк бе в ярък контраст със собствените му несръчни опити.

Тя бе изтъкана от такава доброта и любезност. Всичко у нея беше красиво, а той не беше нищо повече от едно зло. Противно същество. Белязано бездушно чудовище, неспособно на друго, освен разрушение.