Вероятно бе за добро. Сега тя щеше да го мрази като всеки друг. Това щеше да направи избягването й още по-лесно.

И все пак нещо в него потрепери при мисълта, че тя го мрази. Нямаше никакъв смисъл, но пък малко неща в живота му имаха.

Роджър погледна към жената и присви очи.

— Тя знае ли, че ти си хашишин?

Син пое дълбоко дъх, спомняйки си как господарите му старателно го бяха обучили на начините за отнемане на човешки живот. Той видя объркването, изписано на лицето на Каледония, докато ги наблюдаваше.

— Тя не знае сарацинската дума за наемник, Роджър.

— Но знае какво означава убиец. Това си ти. Ти си мръсно, убиващо псе без съвест и морал.

Син вдигна върха на меча до гърлото на Роджър.

— Каза достатъчно. Още една дума и ще ти покажа от първа ръка на какво ме научиха сарацинските ми учители.

Роджър пребледня.

Позлатената дъбова врата се отвори, за да пропусне Хенри. Кралят пое рязко въздух щом видя Син по средата на стаята с меч, притиснат към гърлото на Роджър.

— Какво е това?

Стражата на Хенри го заобиколи, за да го защити.

— Нищо важно, Ваше Величество. Просто поредният опит да ме убият.

Кали бе шокирана от отегчения тон на Син. Сякаш смяташе факта, че този мъж се бе опитал да го убие, за маловажен.

Лицето на Хенри се обагри от гняв щом се изправи пред едрия рицар, който бе почти една глава по-нисък от него.

— Може ли да ми назовете поне една основателна причина, поради която се опитахте да убиете нашия съветник?

Роджър погледна към Син с омраза.

— Той уби баща ми най-хладнокръвно, а вие го награждавате като някоя скъпоценна хрътка. Противно е как никой не смее да го накара да си плати, за това, което е сторил.

Хенри присви очи заплашително.

— Ние разбираме, че сте разстроен, но ви съветваме да овладеете езика си, освен ако не желаете да усетите пълната сила на гнева ни върху себе си.

Роджър отстъпи и сведе поглед.

Хенри погледна към Син.

— Вярно ли е? Убил ли си баща му?

Кали видя болка да преминава през очите му преди той да я прикрие.

Син сви рамене.

— Откъде мога да съм сигурен? Никога не знам имената на жертвите си.

От изражението на Син тя можеше да каже, че той със сигурност помнеше лицата им. Имаше такъв измъчен вид, от който не й оставаше съмнение, че това още го изтезаваше.

— Видяхте ли? — извика Роджър. — Той не го отрече. Искам справедливост за семейството ми.

— Справедливост ли, сър, или желаете нещо по-егоистично? — Думите се изплъзнаха от устата на Кали, преди да е осъзнала, че е проговорила.

Внезапно всички мъже се обърнаха към нея.

Кали се размърда нервно.

— Казаха ми, че сте дошли да го убиете, за да може да се ожените за мен и да убиете хората ми.

— Лъжете!

Хенри я погледна учудено.

— Откъде знаете това?

— Планът им е бил дочут от някой на когото вярвам.

Син бе изумен от думите й. През целия му живот никой не го бе защитавал. Той толкова бе свикнал да бъде отхвърлян и оставян сам, че действията й го объркваха.

Сега вече внезапната й поява в тройната зала имаше смисъл.

— Затова ли дойдохте тук?

Тя кимна.

— Исках да ви предупредя.

Той застина в пълно неверие.

Хенри погледна към Роджър.

— Свидетел на плана ви, Роджър. Какво ще кажете сега?

— Имало е и друг заговорник — каза Кали.

Хенри погледна към Син.

— Така е — потвърди Син. — Томас от Уалингфорд. Той избяга.

Хенри изпрати стражата си да го намери. Погледна към Роджър студено и нареди на другия си пазач:

— Изпрати го в кулата. Ще се разправяме с него по-късно.

Щом тримата останаха сами, Хенри се приближи към Кали, наблюдавайки я учудено.

— Да съдим ли по действията ви, че сте съгласна да се омъжите на сутринта?

— Може ли да разговарям насаме с лорд Син, Ваше Величество?

Хенри я погледна подозрително, но в крайна сметка им позволи да излязат.

Син я поведе от тройната зала, надолу по коридора до едно стълбище. Те вървяха заедно в тишина, докато Син не я изведе на двора зад централната кула.

Малкото пространство бе обградено със стени от сив камък, които бяха покрити от бръшлян и орлови нокти. Следобедът бе тих и спокоен.

Кали го гледаше как стои гордо пред нея, с тъмни коси, които падаха привлекателно около лицето му. Лорд Син бе опасно красив мъж. Такъв, който можеше да опропасти една жена дори само с обикновена усмивка. Не можеше да си представи какво ли би било да я държи в обятията си, да вкуси устните й.

Не би трябвало да има подобни мисли за него, но не можеше да ги спре.

Рицарят сключи ръце зад гърба си и я погледна нетърпеливо.

— Е?

Кали подреди обърканите си чувства, доколкото можеше.

— Мога ли да бъда откровена с вас?

— Определено го предпочитам, пред това да сте неискрена.

Тя се усмихна на думите. Бе толкова особен мъж.

— Аз… — Кали замълча, докато търсеше в ума си най-добрия начин, по който да изрази притесненията си.

— Вие…?

Тя се заигра с ръкава на роклята си. Знаеше толкова малко за него, че не бе сигурна какво да каже.

Най-накрая повдигна брадичка и направи това, което умееше най-добре. Просто изтърси думите.

— Крал Хенри поиска от мен да се обвържа напълно с вас. Да поверя моя живот и този на хората ми във вашите ръце. Искам да знаете, че аз приемам клетвите си много сериозно. И ако ще правим това, бих желала да прекарам известно време, през което да ви опозная малко.

Син отвори уста, за да й каже за плановете си да намери Нападателя и да я остави на спокойствие, но след това се спря.

Тя никога нямаше да се съгласи да се прибере с нея в дома й, за да предаде един от хората й на Хенри, или още по-лошо — да го убие. Ако имаше намерение да направи това, водачът на бунтовниците вече щеше да е на път за Лондон.

Не, щеше да му се наложи да я остави да си мисли, че е съгласен на този съюз.

— Добре — каза той. — Как предлагате да се опознаем преди утре сутринта?

— Ще вечеряте ли с мен тази вечер? Тук. Само ние двамата?

Той я погледна учудено.

— Само ние?

— И Елфа, разбира се. Но никой друг.

Това бе доста странна молба, въпреки че не виждаше причина да не й угоди.

— По кое време?

— На свечеряване?

Той кимна.

— Ще се видим тогава.

Кали го наблюдаваше как си тръгва. За пръв път забеляза начина, по който се движи. Като дебнещ лъв, чакащ всеки момент да бъде нападнат от някой хищник.

Този рицар бе свиреп мъж. Свиреп и самотен.

И скоро щеше да стане неин съпруг.

Преглъщайки трудно при тази мисъл, тя отиде да се приготви за вечерята.

Син бе сам в стаята си и седеше на бюрото си, когато чу почукване на вратата.

— Влез.

Очакваше да бъде Каледония, затова остана изненадан, когато в стаята влезе Саймън.

— Какво те води насам? — попита Син, когато другият рицар затвори вратата и се облегна на нея.

— Питах се кога ще заминем за Шотландия. Искам да изпратя съобщение до Дрейвън. Мислех си, че можем да спрем за кратко, тъй като Рейвънсууд ни е по път.

Син издиша бавно.

— Наистина оценявам предложението ти, Саймън, но нямам намерение да те вземам с мен.

— Нуждаеш се от някой, който да дойде с теб.

— Не се нуждая от никой. Уверявам те, че ще съм добре.

Саймън скръсти ръце на гърдите си, докато наблюдаваше Син несигурно.

— Спомняш ли си какво ми каза първата вечер, когато дойде в Рейвънсууд?

— Не. Почти нищо не си спомням от онази вечер.

— Попитах те дали не те е страх да бъдеш толкова далеч от семейството си. Ти отговори, че нямаш семейство. Че не принадлежиш никъде и на никого. Сега спомняш ли си?

Син сви рамене.

— Смътно.

— Е, на мен ми се струва, че мъжът пред мен е все още онова деветгодишно момче, което стои отбранително пред Харолд. Ти все още си надигнал рамо, в готовност да поемеш удара и свил ръка в юмрук, за да можеш да отвърнеш на него.

Болката превзе Син, щом нежеланите спомени преминаха през него. Бе прекарал по-голямата част от живота си, опитвайки се да забрави точно тези неща, които сега Саймън желаеше да си припомня, а последното нещо, което той искаше, бе да извади на повърхността подобни ужаси.

— Саймън, има ли смисъл в цялата тази работа?

— Да, има. Когато Дрейвън и аз се опитахме да се сприятелим с теб, ти не ни отговаряше. Беше се затворил в себе си по-лошо дори и от Дрейвън. Той поне бе отворен към мен. Но ти… ти отказваше всякаква утеха.

Син остана мълчалив. Никога не бе отказвал утеха. Тя просто му бе забранена. Всеки път, щом Харолд го бе хващал да говори с Дрейвън или Саймън, бе наказван за това. Харолд го бе презирал със страстен плам. По-голям от Дрейвън и Саймън, Син никога не бе имал защитник.

Винаги бе сам. В това отношение никога не бе имал избор.

— Искам да дойда с теб, Син. Не прекара ли вече достатъчно време от живота си с нищо друго, освен врагове зад гърба си?

Син въздъхна.

— Ти знаеш, че не си ми длъжник за това, което направих.

— Знам. Не за това искам да дойда.

Син се намръщи на думите. Никога нямаше да разбере ума на Саймън.

— Тогава защо? Защо искаш да прекараш седмици, пътувайки до страна, в която ще те ненавиждат?

— Защото ми казаха, че мой приятел ще ходи там сам.

Син поклати глава. Саймън бе странен мъж. Вътрешно бе убеден, че не бива рицарят да идва с него. Нямаше идея в какво се забъркваше. Но Син знаеше.

Бе свикнал с това. Но Саймън… Саймън бе глупак да иска да направи това.

— Е? — подтикна го Саймън.

— Потегляме вдругиден.

Саймън кимна.

— Добре. Ще изпратя оръженосецът си при родителите му, докато се върна — каза той и се оттласна от вратата. Очите му блеснаха с дяволски пламък. — Аз ще се върна, нали?