Това, което тя си спомняше най-добре от разказаното, бяха жестоките думи, изречени от Джон Фиц Гилбър, когато кралят му напомнил, че неговият син Уилям, ще понесе наказанието за действията на баща си: „Давай, убий го. Имам чук и наковалня, с които да изкова дори по-силни синове.“

Очевидно и бащата на Син приличаше на него. Колко ужасно бе това за Син. Нейният собствен баща би убил всеки мъж, който дори погледне лошо някое от децата му.

Саймън хвана една от играчките рицари, докато летеше във въздуха и я подаде отново на Джейми, който извика и продължи с играта си.

— Кажете ми, Саймън, има ли някоя дама, която лорд Син да харесва?

Саймън поклати глава, връщайки се при нея.

— Той предпочита да е сам. Много отдавна се научи да не се доверява на никого. Дори на жена.

— В смисъл?

— Син има много врагове в двора. Включително и някои, които с удоволствие биха го убили, ако им се предостави подобна възможност. Както мъже, така и жени.

Кали не можеше да си представи да живее живот, в който да не може да се довери на никого.

— И няма никакви приятели?

— Има мен и краля.

— Не, Саймън. Той има само вас.

Рицарят се намръщи.

— Не разбирам.

— Ако Хенри наистина му бе приятел, той нямаше да принуждава лорд Син да рискува живота си в недружелюбна страна, където ще бъде още по-малко добре дошъл, отколкото е тук.

Саймън я погледна одобрително.

— Това наистина е така, милейди — каза той, извини се и изведе Джейми да играе навън, преди да е разрушил стаята.

Седейки сама пред тоалетката си, Кали се опита да измисли какво трябва да направи. Част от нея знаеше, че да доведе един англичанин в клана си е най-голямата глупост, но в същото време друга част от нея бе очарована от лорд Син и възможността той да стане мост между клана й и Англия.

Тя бе подминала възрастта за омъжване доста отдавна. Преди години бе обещана на един мъж, който почина от болест няколко месеца преди сватбата им. Прекара две години в траур заради него. Точно когато траурът привършваше, почина баща й. Оттогава, бе прекалено заета с проблемите на клана си и непознатите бунтовници, за да мисли за съпруг.

Как й се искаше Морна да бе тук. Майката на Джейми беше много добра в обмислянето на подобни въпроси. Щеше да й помогне да достигне до най-доброто решение.

Но всъщност, в сърцето си, Кали знаеше правилния отговор. Тя трябваше да се прибере у дома преди бунтовниците да нападнат англичаните, или пък чичо й, за да си я върне. Чичо й Астър нямаше да се спре пред нищо, докато тя и Джейми не се приберат у дома и не се знаеше колко хора от клана й щяха да загинат заради тези глупости.

Ако Син спази думата си и остави мъжете си, вероятно между тях мирът можеше да просъществува. Може би хората от клана й щяха да разберат, че англичаните не са толкова ужасни.

Разбира се, от това, което тя бе видяла, някои от тях бяха самото въплъщение на дявола; но част от скъпите й шотландци можеха да бъдат също доста кръвожадни.

О, какво трябваше да направи?

Главата я болеше от толкова мисли и съмнения, кънтящи в нея.

Вратата на стаята й се отвори. Кали погледна и видя Елфа да стои пребледняла на прага, кършейки ръце. Макар че не се познаваха много отдавна, момичето беше започнало да означава доста за Кали. Елфа беше единствената й приятелка и довереница през изминалите няколко седмици и я бе подкрепяла, по начини които биха й навлекли сериозен бой, ако някой разбере за това.

Сега добрата душа изглеждаше сякаш дяволът е по петите й.

— Елфа, какво има?

Прислужницата тръгна напред, като не спираше да хапе устната си и да усуква широкия си ръкав.

— О, милейди, чух нещо ужасно и не знам на кого да кажа, или какво изобщо да правя. Може би просто трябва да забравя, че съм го чула. — Тя се огледа наоколо малко налудничаво, докато кимаше в съгласие с мислите, които очевидно се въртяха в съзнанието й.

Елфа замръзна на място и големите й кафяви очи се разшириха още повече.

— Но ако го направя и той умре, тогава аз ще съм виновна. Господ може никога да не ми прости. Това ще ме направи ли съучастник? Да, мисля, че да. Самият крал може да поиска смъртта ми за това. О, Господи, прекалено съм млада, за да умра. Още нямам нито съпруг, нито деца. Не иска да умирам още. Не!

Кали притисна пръсти към челото си, опитвайки се да проследи бърборенето на жената. Хвана внимателно ръката на Елфа и се опита да успокои девойката, за да й разкаже какво я бе разстроило толкова.

— Елфа, какво точно чу?

— Мъжете да говорят долу.

Ето това вече, за разлика от предишния й монолог имаше смисъл.

— Какво казаха?

Девойката се прекръсти и погледът й отново стана див.

— Те казаха, че ще убият лорд Син тази вечер, за да може един от тях да се ожени за вас, заради земите ви. Той заяви, че ще научи — простете за израза, милейди — шотландските псета как да се отнасят с по-добрите от тях, а след това ще научи — прощавайте отново — шотландската кучка да мирува.

Сърцето на Кали спря при тези думи. Не можеше да повярва на чутото. Но изненадата й бързо бе сменена от ярост и възмущение. Кой би посмял да каже нещо подобно?

— Уведоми ли Негова светлост? — попита тя младата прислужница.

— Не. Той ме плаши прекалено много.

Кали я потупа по ръката с благодарност.

— Благодаря ти, Елфа. Аз ще му кажа сама.

Щом се протегна към вратата, гласът на прислужницата я спря.

— Милейди, нали осъзнавате, че ако го убият няма да се наложи да се омъжвате за него?

Тази мисъл изобщо не бе минала през съзнанието й. И дори сега, когато това се случи изборът й бе ясен.

Не можеше да стои настрана и да гледа как убиват един мъж. Особено такъв, на когото дължеше толкова много. Независимо от това какво мислеха другите, тя познаваше сърцето на Черния рицар и то не бе нито толкова тъмно, нито страшно.

Без да каже и дума повече, тя напусна стаята, за да намери лорд Син.

Глава 5

Син стоеше в центъра на тройната зала, чакайки краля. Защо си правеше труда, нямаше ни най-малка идея.

Хенри бе заявил ясно решението си. Син трябваше да намери водача на шотландските бунтовници и да го убие.

В тази заповед нямаше нищо необичайно. Той бе убивал неведнъж по заповед на Хенри. По тази причина не го търпяха в двора. Затова папата го бе отлъчил.

Това бе спасило живота му като дете.

Той бе само на четиринадесет, когато бе отнел живот за първи път. Никога не забрави онзи момент. Уплашен и треперещ, бе следвал заповедите и бе отишъл в стаята на мъжа в местната странноприемница. Мъжът не бе обикновен пилигрим, дошъл в Светите земи, за да се моли. Старецът от планините, водачът на сарацините, който го бе купил и обучил, бе наредил убийството на пилигрима и Син знаеше, че ако се беше провалил, те щяха да го изведат навън и да…

Тръсна глава, за да прогони спомена.

Не обичаше да си припомня миналото. В него нямаше щастливи спомени от детството или каквито и да било други.

Всичко, което си спомняше, бе копнежът за майчина доброта. За грижовна бащина ръка. А онова, което получи, бяха безчет обиди и побоища. Изтезания толкова жестоки и сурови, че се питаше как бе успял да оцелее с непокътнати ум и съзнание. И все пак, може би умът му не бе чак толкова незасегнат. Безспорно никой не можеше да преживее това, през което бе преминал той и да остане нормален.

Ден след ден, понякога час след час, той бе търпял страданията и бе израснал толкова силен, че сега никой не можеше да го докосне.

Бе непоклатим. И възнамеряваше да остане такъв.

Син наклони глава, щом чу някакъв шум. Тихият звук на кожа, потъркала се в камък. Толкова тих, че повечето хора изобщо не биха го чули, но за мъж, на който липсата на внимание в младостта му бе коствала много, той бе оглушаващ.

Син видя как един мъж се прокрадва из сенките с кама. Мигновено го позна, въпреки че нямаше представа защо се изненада. Враждебността на Роджър към него не бе нищо ново.

Син извъртя очи, заради идиота, който се бе втурнал към него с вдигната кама.

— Роджър, това е грешка.

Преди рицарят да може да отговори, нападнаха още двама.

Син въздъхна отвратен. Знаеха, че не е въоръжен. Никой не бе пропускан през главния вход към тройната зала с оръжие. Не че това имаше значение.

Той спря Роджър с крак и го ритна назад. Рицарят падна.

Изобщо не познаваше следващия мъж. Но нямаше значение. Син падна на земята и се претърколи, изваждайки от равновесие нападателя, след което изби меча от хватката му.

Син чу режещия звук от приближаващата кама, която Роджър хвърли към гърба му като междувременно долови, че вратата се отваря. Инстинктивно се хвърли на пода. Камата прелетя покрай него и се заби в гърдите на мъжа, с който той щеше да се бори. Мъжът ахна и се свлече на колене.

Рицарят, който Син бе обезоръжил побягна към вратата, а Син се обърна и видя, че Кали стои там шокирана.

Роджър се метна към него, но Кали дръпна килима под краката му и го събори на земята.

Прикривайки веселието си от постъпката й, Син насочи откраднатия си меч към Роджър, докато рицарят бавно се изправи на крака, а Кали отстъпи назад, без да откъсва поглед от тях.

В очите на рицаря блестеше омраза и Син бе изумен, че Роджър не хукна да се крие. В това той бе най-добър.

Син сниши завоювания меч.

— Желаеш ли да обясниш?

— Какво да обясня? Че някой трябва да те убие? Всички знаят, че ти трябва да умреш. Колко спящи гърла си прерязал в името на Хенри?

Син чу тихото ахване при тези думи. Той погледна зад Роджър, за да види как Каледония покри устата си с една ръка, а очите й се разшириха. Сега тя знаеше истината за него. Нека бъде така. Той никога не бе крил същността си.