Утеха. Той се усмихна подигравателно над думата. Утехата бе за малодушните глупаци. Той не се нуждаеше от нея и бе дяволски сигурно, че не я желаеше.

Щеше да направи нужното за Хенри и след това да се върне обратно, за да изпълни клетвата си за вярност. Това бе неговият живот и той нямаше желание да го променя. Бе се борил прекалено дълго и упорито за спокойствието си, за да позволи на този малък вързоп в скута му да се появи и да обърка всичко.

— И така — тихо каза той, поглеждайки надолу към нея. Момичето бе наклонило глава и изучаваше ръцете му. — Значи ще се съгласите с този брак?

Тя погледна към него през рамо и той улови полъх от лекия й лавандулов аромат. Ухание, което го възбуждаше неизмеримо. Ръцете му се притискаха към ребрата й, а червените й устни бяха отворени леко, точно толкова, че да завладее лесно устата й в страстна целувка.

Тази мисъл разпали още по-силно тялото му. Дяволът да го пази, той желаеше тази жена по най-отчайващ начин.

Кали се загледа в устните му, сякаш усещаше топлината между тях. Сякаш и тя също мечтаеше за целувката, която той желаеше да й даде.

— Не виждам начин да го избегна — тихо каза тя. — А вие?

Той се усмихна на надеждата в гласа й.

— Не, милейди, и аз не виждам. Но работя по въпроса.

Усмивката на лицето й го заслепи.

— В такъв случай, успех. Желая ви голям успех.

Син поклати глава срещу нея. Тя бе неочаквана наслада. Щеше да се радва да я вкуси и да провери дали би била толкова дръзка и докато я целува.

Странно, но не успя да се възпре и се пошегува с нея.

— Трябва ли да се чувствам обиден?

Кали прехапа долната си устна. Той се шегуваше с нея. Затова свидетелстваше и светлината в очите му. Очарована от нехарактерното му поведение, тя отвърна на шегата му.

— Не, не е необходимо да се чувствате обиден. Вие всъщност сте доста мил, когато не се опитвате да бъдете страшен.

— Мил? — попита той невярващо. — Май само така не са ме наричали.

— Никой ли?

— Никой.

Кали се отдръпна, за да го погледне.

— Тогава сигурно много ви плаши мисълта, че единствено аз знам истината за вас.

Лорд Син я погледна учудено.

— Кой казва, че това е истината за мен?

— Аз, и освен ако нямате някой рог, който да извадите и да ми покажете, никога няма да повярвам на нещо друго за вас.

Син прочисти гърлото си при думите й. Трябваше само да погледне надолу и да види доказателството за един рог, който не желае нищо повече от това да се позабавлява с нимфата, седяща в скута му.

О, какъв дух имаше тази девойка и какво ли не би дал той, за да я научи на някои неща. Можеше да си я представи как лежи гола в ръцете му с гърди, притиснати към неговите. Както и да усети вкуса на плътта й върху езика си.

Тя бе несравнимо изкушение.

— Кажете ми — прошепна той, — защо само вие не се страхувате от мен?

— Нямам понятие. Сигурно съм глупава. Елфа ме увери, че всяка сутрин закусвате с малки деца. Вярно ли е?

— Не, не влияят добре на стомаха ми. Цялото това мърдане щом веднъж съм ги погълнал. В действителност не си заслужават усилието.

Тя се разсмя и звукът бе наистина омагьосващ. Това трябва да бе най-странният разговор, който бе водил през целия си живот.

Кали прибра един измъкнал се бакърено-червен кичур под воала си.

— Има ли някой друг, освен мен, който знае, че можете да сте закачлив?

Син се подсмихна подигравателно.

— Закачлив? Милейди, сигурно не сте напълно с ума си, за да си мислите подобно нещо за мен.

— Много жалко тогава.

— Как така?

— Всички се нуждаем от малко закачки от време на време. Не е ли така, Саймън?

Син погледна настрани и видя, че Саймън подслушваше разговора им. Мъжът кимна.

— Наистина е така, милейди. Но аз мога да засвидетелствам, че Син никога не е правил подобно нещо. Дори и като дете.

На челото й се образува дълбока бръчка, когато погледна към Син.

— Вярно ли е това?

— Не напълно. Имах няколко забавни години с братята си и момент или два със Саймън в младостта ни.

Бръчката поизчезна малко и в светлозелените й очи се появи внезапен блясък.

— Имате братя?

— Да. Имах четирима.

— Имахте?

— Единият почина преди няколко години.

Радостта изчезна от лицето й и за негово най-голямо учудване тя потупа нежно ръката му съчувствено.

— Много съжалявам за загубата ви. Сигурно ви липсва много.

Наистина бе така. Макар че не бе виждал Киърън, откакто бе на възрастта на Джейми, Син все още пазеше хубави спомени за малкия си брат. Да знае, че всичките му братя са у дома и някой се грижи за тях, бе единственото нещо, което правеше поносим ада, в който се намираше, докато растеше. Докато страдаше от ръцете на Харолд и другите, си беше напомнял, че ако не бе той, някой от братята му щеше да бъде измъчван на негово място.

По-добре да бият и унижават него, отколкото някой от тях. Те бяха добри и свестни и заслужаваха само най-доброто, което можеше да им предостави животът.

— Ние също имаме брат — каза Джейми. — Дърмът Безхарактерния.

— Джейми! — скара му се Каледония. — Той щеше да ти отреже главата за такива думи.

— По-добри са от онези, с които ме нарича той.

— По-възрастният ви брат ли е това? — попита я Син.

— Не. Аз съм по-голяма.

Той кимна.

— Това обяснява всичко.

— Кое всичко?

— Отношението ви към Джейми. Начинът, по който сте решена да се приберете вкъщи дори когато знаете, че нямате никакъв шанс.

Кали му се намръщи.

— И вие ли сте най-големият?

Той кимна едва доловимо.

Спряха пред конюшнята. Саймън свали Джейми, докато Син помогна на Кали да слезе.

— Саймън, можеш ли да я заведеш до стаята й без…

Саймън се прокашля високо.

— Спомни си, че няма да споменаваме никога за това.

Син се усмихна кисело.

— Добре. Можеш ли да я върнеш обратно, без отново да се случи нещо като онова, което ще остане завинаги неспоменато? Или ще трябва да наема охрана и за теб?

Кали прехапа дяволито устни.

— Ние ще се държим любезно със Саймън, нали, Джейми?

— Щом казваш, Кали.

Тя наблюдаваше Син, докато той се отдалечаваше от тях. След това протегна ръка към Джейми и се запъти към замъка със Саймън до себе си.

— Саймън, от колко време познавате лорд Син?

— Той бе на девет, когато крал Стивън го прати при втория ми баща, за да се грижи за него.

Значи го познаваше от доста време. Това бе добре. Може би рицарят щеше да й помогне да разбере по-добре мъжа, който щеше да стане неин съпруг.

Щом влязоха в замъка, Джейми се отскубна от нея и побягна нагоре по стълбите пред тях.

— Знаете ли защо е толкова тъжен? — попита тя.

Саймън я погледна подозрително.

— Вие как…

— Очите му. Прикрива го добре, но от време на време мога да го видя.

Саймън пое дълбоко въздух, докато се изкачваха по тъмните стълби. На челюстта му потрепваше един мускул, сякаш се бореше сам със себе си дали трябва да й разказва каквото и да било за приятеля си. Най-накрая проговори.

— Той има много причини за това, милейди.

— Например?

— Аз бях още момче, когато доведоха Син при нас, но си спомням онази нощ съвсем живо. Мъжете на крал Стивън не били любезни към него по време на дългото му пътуване до нашия дом и когато той влезе в главната зала, очите му бяха почерняли от ударите. Носът му все още кървеше, а устата и челюстта му бяха подути. Изглеждаше сякаш го бяха влачили по целия път до Рейвънсууд по всички камъни, които бяха успели да намерят. Бяха го оковали с окови около врата и ръцете. Въпреки всичко, той стоеше изправен срещу Харолд от Рейвънсууд със сила и достойнство, каквито малко мъже притежават. Старият граф бе известен само със своята жестокост и любовта си към всичко брутално и дори най-големите смелчаци трепереха от страх пред него. И все пак, ето че пред очите му стоеше момче, което даже не трепваше. Изправен, с презрително свити устни и с поглед, изпълнен с омраза. Харолд го попита откъде има такъв кураж.

Саймън сниши глас и прошепна в ухото й, така че Джейми да не може да го дочуе.

— Син му каза, че той бил изчадие от слабините на една курва, създаден от едно безсърдечно копеле.

Тя ахна при тези ужасяващи думи. Не можеше да си представи едно дете да изрече подобно нещо.

— Син каза на Харолд, че той няма душа и че няма нищо, което Харолд да може да направи, за да го нарани. — Саймън въздъхна, гледайки я мрачно. — Това което мога да кажа, е, че Харолд прие думите му като предизвикателство и направи всичко по силите си, за да накара Син да се превие от страх пред него.

Гърдите й се стегнаха при тези думи. Тя премести поглед към Джейми точно когато момчето се скри в стаята им, и се опита да си го представи в подобна ситуация. Малкият Джейми познаваше само любящите ръце на привързаното си семейство. Дори не искаше да си представя какво трябваше да се случи, за да стане едно дете като това, което описваше Саймън. Колко точно бе страдал Син? И защо? Защо някой бе постъпил така с едно малко момче?

Всеки заслужаваше любов. На това я бе научила майка й, Господ да се смили над душата й.

— Защо е бил окован? — попита тя, когато влязоха в стаята и се присъединиха към Джейми.

Говорейки високо на себе си, брат й бе коленичил пред сандъка им и ровеше, за да открие играчките, които Елфа бе донесла за него. Той нареди рицарите и започна да ги изстрелва с обувката си, докато тя и Саймън отидоха да седнат до прозореца.

— Син беше политически заложник. Изпратен като гаранция, че баща му няма повече да се изправя срещу крал Стивън.

Кали утихна, спомняйки си историята, която една от придворните й бе разказала за Уилям Маршал, след като бе срещнала Уилям през първия си ден в двора на крал Хенри. Също като Син, Уилям бил поверен на крал Стивън, за да гарантират доброто държание на баща му. Когато бащата на Уилям продължил да се бунтува срещу краля, Стивън почти убил момчето.