Можеше да падне в реката или да го прегази някоя карета. Можеше да е отвлечен от крадци или нещо още по-страшно! Умът й премина през безброй ужасяващи възможности и във всички тях, Джейми се нуждаеше от нея, а тя не бе там, за да го защити.

Ако нещо му се случеше, нямаше да може да го преживее.

Болката в гърдите й бе мъчителна. Разкъсваше дробовете, затруднявайки дишането й.

Нямаше идея къде да търси. Не знаеше как да го намери в този чужд град.

През паниката изплува само една ясна мисъл.

Лорд Син.

Той щеше да открие Джейми. Бе сигурна в това.

Сега просто тя трябваше да намери него.

Син се оглеждаше из улиците, докато яздеше. Той бе притиснал бедната Елфа и с малко подтикване, прислужницата бе признала за плана на Каледония. Сега само трябваше да стигне до странноприемницата преди девойката да купи конете.

Саймън яздеше зад него и двамата се движеха с доста добро темпо.

Извън тълпата Син забеляза светлосин воал и една толкова висока жена, че главата и раменете й стърчаха над тези около нея. Дори когато изглеждаше ужасена и забързана, той я разпозна веднага.

— Каледония! — извика Син.

Тя спря мигновено.

Вместо да побегне от него, както бе очаквал той, девойката забърза в неговата посока.

— Благословени да са всички светии — каза тя, а лицето й бе мокро от сълзи, когато сложи ръце върху десния му крак. Отчаяното й докосване не би трябвало да му повлияе изобщо, но то изгори кожата му с възбуждаща топлина, която се насочи направо към слабините му. — Толкова се радвам да ви видя.

Думите й го накараха да отстъпи. През живота му никой, никога не го бе посрещал така — да не говорим с подобен искрен поглед.

Нещо наистина лошо трябва да се бе случило, за да се радва да види някой като него.

Тогава осъзна, че момчето не бе с нея. Слизайки от коня, той я хвана за ръцете.

— Какво се е случило?

— Джейми. — Тя отблъсна докосването му, сграбчи ръката му и го задърпа надолу по улицата с нея, докато се оглеждаше наоколо. — Няма го и трябва да го открием. Беше тук преди няколко минути, а след това изчезна. Джейми! — изкрещя тя.

Няколко човека погледнаха към тях, но никой не отговори.

— Саймън — извика Син. — Момчето е изчезнало. Можеш ли до го видиш оттам?

Саймън поклати глава и премести коня си, за да застане до тях.

— Къде бяхте, когато изчезна?

Тя избърса очи с ръцете си и погледна към Саймън.

— Не много далеч оттам, където бяхме вчера. Може би още една улица по-надолу.

— До хлебарницата с препарираната катерица на прозореца? — попита Саймън.

— Да, мисля, че да.

Син повдигна вежда при изражението на Саймън.

— Мислиш, че знаеш къде може да е отишъл?

— Да.

Каледония пое дълбоко въздух и хватката й върху ръката на Син се стегна.

— Но — продължи Саймън сърдито, — ще ви заведа, ако обещаете, че няма да споменете инцидента с леглото пред мен или пред някой друг. Никога.

Каледония се изчерви.

— Толкова съжалявам за това. Но аз измих очите ви. Все още ли парят?

Лицето на Саймън доби цвета на косата на Каледония, но Син не можеше да каже дали от гняв, или от срам.

Щом Саймън проговори, гласът му бе по-студен от снежна буря през януари.

— Добре са. Благодаря ви, милейди, за добрината.

Син се качи на коня си, след това подаде ръка на Каледония. В очите й се четеше облекчение, щом сграбчи ръката му и той забеляза колко е малка нейната. Почувства мекотата на докосването й. Не бе усещал нищо толкова деликатно като ръката й в своята.

Издърпа я, за да язди пред него и се обърна към Саймън.

— Накъде?

— На връщане вчера разказвах на момчето за сладкишите на Девицата еднорог. Дори му показах къде се намира магазинът и той заяви, че би дал всичко, за да види пастите и сладкишите. Имам чувството, че може да е отишъл там. Макар че не знам защо ще си правя труда да го спасявам. Кълна се, че главата ми все още тупти от малкия демон.

Кали усети как лицето й пламна.

— Той не искаше да ви удари, Саймън. Кълна се, че тази част беше случайност.

Рицарят я погледна, сякаш за да й покаже, че не й вярва ни най-малко.

Кали не каза нищо повече, докато яздиха към хлебарницата. Джейми знаеше, че не трябва да се отделя от нея. Никога през целия си живот не бе правил нещо толкова глупаво и тя не можеше да си представи какво го е прихванало.

Щеше да е най-добре момчето да е разкаяно, когато го намерят. Защото иначе щеше да го удуши на място.

Не им отне много време, за да стигнат до мястото, където бе изчезнал Джейми. Саймън ги заведе малко по-нататък до малка хлебарница, където една стара жена излизаше с кошница, пълна с хляб.

Щом приближиха магазина, Кали видя катерицата, която Саймън бе споменал и разпозна малкото лице, което гледаше през прозореца, наблюдавайки минувачите. Щом огромните му сини очи се спряха на нея, на устните му се появи тържествуваща усмивка. Очевидно бе толкова доволен да я види, колкото и тя него.

— О, благословена да е Света Мери — прошепна тя.

По тялото й се разля облекчение и тя се спусна от коня, хуквайки към магазина. Бил е наблизо през цялото време, но без мъжете никога нямаше да знае къде да го търси.

По лицето й започнаха да се стичат сълзи, щом го взе в обятията си.

— Малък дребосък — въздъхна тя. — Изплаши ме.

— Съжалявам, Кали. — Той се отдръпна и й показа медения хляб в ръката си. — Помислих си, че ще ни трябва нещо за ядене по време на пътуването. Ти не си яла нищо цял ден.

Ръката й потрепери щом взе хляба от него.

— Бих предпочела да гладувам, отколкото да те изгубя.

— Съжалявам, Кали. Не исках да те уплаша. Просто бях гладен.

Гледката, която представляваха двамата и безмерната любов, която струеше от тях, накараха Син да преглътне тежко.

Момчето погледна към Саймън.

— Исках да купя от лебедовите пасти, за които ми разказахте, но жената на хлебаря каза, че нямам достатъчно монети. — Той погледна отново към сестра си. — Ти обичаш пасти.

Докато тя целуваше бузите му и се убеждаваше, че на дяволчето му няма нищо, Син плати за достатъчно лебедови пасти, че на нехранимайкото да му стане лошо.

Кали погледна към лорд Син, който подаваше покупките на брат й.

— Благодаря ви за добрината.

По изражението на лицето му, тя можеше да каже, че думите й бяха накарали рицаря да се почувства ужасно неудобно.

Щом напуснаха магазина и се отправиха към замъка, Кали осъзна, че няма да успее да се прибере у дома. Поне не сама. Бе заблуждавала себе си, мислейки така. Още по-лошо, за малко не бе изгубила единствения човек на света, който означаваше толкова много за нея.

Мили боже, ами ако не бяха открили Джейми? Какво щеше да стане, ако бе пострадал или загинал, или…

Вината щеше да бъде изцяло нейна. Тя затвори очи, докато болката я разкъсваше. Последното нещо, което искаше, е да каже на Морна, че е позволила нещо да се случи на Джейми. Това щеше да донесе смъртта на бедната жена, която й бе като майка.

Не, тя нямаше да рискува повече безопасността му.

Но тогава какво щеше да прави?

Мислите й се насочиха към мъжа, който щеше да бъде неин съпруг. Можеше ли да му се довери?

Като за англичанин той изглеждаше достатъчно разумен. Както и Саймън.

Може би ако им позволи да дойдат с нея у дома, кланът й ще разбере, че не всички англичани са зверове. Може би те щяха да ги привлекат…

Ти какво? Да не полудя? Извади си главата от света на илюзиите, момиче и ела на земята, където ти е мястото. Шансът кланът Макнийли да приеме някой англичанин сред себе си бе нищожен, ако изобщо съществуваше.

Това бе много далечна възможност, но и единственият шанс, който виждаше.

Ако се омъжеше за Син, можеха да се приберат безопасно у дома.

Независимо дали й харесваше, или не, тя щеше да се съгласи на този брак, като остави Господ да я преведе през него и му се довери, че знае какво е най-добре за нея. Сигурно такава бе неговата воля, иначе с Джейми щяха да успеят да избягат досега и да бъдат на път за вкъщи. Този ден бе знак и Кали вярваше от все сърце в това.

Утре Син щеше да бъде неин съпруг.

Наблюдаваше го как се качва на коня си. Хвърли се грациозно на седлото като роден войн, какъвто беше и седна гордо на гърба на коня, а дългата му коса блестеше на дневната светлина. Беше хубава гледка, красив и силен. Мъж, за когото всяка жена бленува нощем и се надява да зърне поне веднъж от плът и кръв.

И можеше да бъде неин…

Ръката, която протегна към нея едновременно бе силна и нежна. Може и да не бе първоначалният й избор за съпруг, но в него имаше добрина. Също така и справедливост.

Само да притежаваше и шотландска кръв.

И все пак имаше къде-къде по лоши мъже, за които можеше да се омъжи.

— Милорд? — каза тя, щом той я настани пред себе си. — Какво ще направите с хората ми, когато ме заведете у дома?

Въпросът й го накара да стисне зъби. От самата идея за връщане в Шотландия му призляваше. Ако зависеше от него, никога не би стъпил отново там.

Разбира се, там бяха братята му и докато бе с нея, той щеше да ги посети. Само те правеха идеята да напусне Англия поносима.

— Ще подсигуря мира на Хенри — отвърна й той. — Докато хората ви се въздържат да не нападат тези на краля, няма да направя нищо. — Това, което не й каза, е, че възнамерява да намери така наречения Нападател и да прекрати дейността му, а след това да се измъкне от брака им по възможно най-бързия начин.

Но още докато тази мисъл преминаваше през съзнанието му, почувства осезателното присъствие на жената пред себе си. Начинът, по който ухаеше, как я усещаше в ръцете си. Тя бе топла и нежна, успокояваща болките му.

Никога не бе държал в обятията си подобна жена. Никога дори не се бе надявал за някаква утеха в живота си.