Кали потрепери от думите му. Но те показваха що за мъж бе Син.

Щом стигнаха върха на стълбите, Кали придърпа Джейми към себе си и отвори вратата на стаята си. Лорд Син я бе запленил, но това бе всичко. Тя не можеше да му даде повече.

Не и когато трябваше да планира бягство.

Син прекара часове, опитвайки се да разубеди Хенри от тази лудост. Мъжът бе непоколебим.

По дяволите.

Съпруга. Самата мисъл за това караше стомахът му да се бунтува. Какво щеше да прави той с една съпруга?

Не бе от типа мъже, които се нуждаят, камо ли да желаят удобство. Домашно огнище. Дом. И не дай си Боже, любов.

Всичко, което искаше, бе да бъде оставен на мира.

Неканен в съзнанието му се появи образът на брат му Брейдън и снаха му Маги. Когато снаха му погледнеше към брат му, в очите й се появяваше толкова ярка светлина, че бе чак ослепяваща.

Него никой не го бе поглеждал така.

Много малко бяха хората, които го бяха поглеждали с нещо друго, освен презрение и омраза. Не че той се нуждаеше от някаква нежност в живота си. Живееше доста добре и без нея. Защо да иска да променя това сега?

И все пак…

Син поклати глава. Нямаше да мисли повече по въпроса. Щеше да постъпи така, както желаеше Хенри, но все пак имаше начини да му попречи. Един неконсумиран брак можеше да се разтрогне много лесно. Той щеше да иде в Шотландия, да открие този Нападател, който тормозеше мъжете на Хенри, да го спре и накрая да се сдобие със свободата си.

Хенри щеше да е щастлив, а той бе убеден, че Каледония също щеше да е…

Каледония.

Той прокле иронията на името й[8] и в съзнанието му проехтя клетвата, която бе произнесъл. Мразя всичко свързано с Шотландия и хората й, и по-скоро ще изгния от чума, отколкото кракът ми отново да стъпи там.

Отвратен, той тръгна по стълбите към стаята си.

Щом стигна първата площадка не намери нищо странно в това, че коридорът пред стаята на Каледония бе празен. Не и преди да чуе ритмичното почукване от другата страна на вратата.

Той сложи ръка върху дръжката на сабята си, спря намръщен и се заслуша.

Туп, туп… туп, туп… туп, туп… Наклони глава и се приближи до вратата от тъмен дъб, поставяйки ръка върху дървото.

Звукът приличаше досущ на легло, блъскащо се в стена, докато двама души…

През него премина остър гняв. Особено щом чу приглушените стонове. Той сви ръката си в юмрук. Не! Саймън със сигурност не би постъпил така.

Син притисна ухото си до вратата.

Този звук не можеше да бъде сгрешен. Определено бе легло, блъскащо се в каменна стена с голяма сила. А този ритъм не би могъл да бъде нищо друго, освен тласъците на един мъж.

— Саймън — изсъска той, — ти си мъртвец.

Изваждайки меча си, Син присви очи и отвори със замах вратата, за да види две купчини под завивките, извиващи се в унисон на леглото.

Син не можеше да си спомни кога за последно нещо го е разгневявало толкова. Но по някаква причина, мисълта за това как Саймън обезчестява Каледония, го караше да жадува за кръв. Кръвта на рицаря.

Всяка капка от нея.

Едва удържайки яростта си, той пристъпи тихо към леглото, след това наклони меча си към кръста на по-голямата купчина.

И двете купчини замръзнаха.

— По-добре да не е това, което си мисля. — Син издърпа одеялото от леглото.

Шокът го закова на място и той се втренчи в гледката пред него.

Саймън лежеше на една страна, напълно облечен, завързан едновременно за леглото и за купчина възглавници. Устата му бе запушена с парцал. Косата му бе разбъркана. Туниката му бе напълно мокра, а очите му подути и зачервени и горяха от ярост.

Син прибра меча си, след това извади кинжала си и отряза парцала.

— Не е това, което си мислеше — каза Саймън. — Но е това, което си мислиш сега.

— Какво се е случило, по дяволите? — Син седна, за да го освободи от възглавниците и леглото.

Лицето на Саймън почервеня от гняв.

— Каза ми, че има женски проблеми. И когато дойдох да проверя дали се нуждае от лекар, тя издуха някаква вещерска смес в очите ми.

— Защо си мокър?

— След като ме вързаха, момичето се опита да ме удави.

Син щеше да се разсмее, ако не се опитваше да избере кого да удуши първи — Каледония или Саймън.

— Би трябвало да те оставя вързан тук.

— Ако това ще ме опази от онази вещица, тогава, моля те направи го.

Син сряза последното въже.

— Някаква идея накъде се е запътила?

— Ни най-малка.

— Кога избяга?

— Преди поне час.

Син изруга. С такава преднина можеше да е навсякъде в Лондон.

Каледония спря, докато се оглеждаше из улиците на Лондон. Следобедната тълпа, която се движеше оживено между големите сгради, бе доста голяма. Никой от хората не би трябвало да разпознае нея или Джейми.

Стиснала силно ръката на братчето си, тя си проправяше път на север към странноприемницата, в която си спомняше, че бе спряла на път за Лондон. Собственикът разполагаше с конюшня и коне за продажба. Само ако можеше да стигне до тези коне, щеше да купи по един за всеки от тях с парите, които бе скрила от Хенри. Той нямаше идея, че когато я бе отвел при себе си, тя притежаваше малко състояние, скрито в корсажа й.

Щом веднъж се отдалечат достатъчно от странноприемницата, щяха да облекат одежди като на прокажените и никой, дори крадците, нямаше да посмее да ги спре.

Щяха да се приберат у дома много бързо.

— През целия път до вкъщи пеша ли ще вървим? — попита Джейми.

Кали се усмихна.

— Само още малко, миличък.

— Но краката ми са толкова изморени, Кали. Не може ли да спрем да починем? Само за малко? За минута или две, преди краката ми да се откачат и да не мога да бягам никога повече.

Тя не смееше да спре. Не и когато бяха толкова близо до напускането на това място.

Кали вдигна Джейми на ръце, прегърна го и продължи да върви.

— Ох, момко, станал си доста тежък — каза тя, докато заобикаляше една жена, която носеше кошница с покупки. — Спомням си, когато тежеше не повече от самун хляб.

— Татко пееше ли ми тогава?

Сърцето на Кали се сви при този въпрос. Горкият Джейми едва си спомняше баща им, който бе починал преди почти три години.

— Да — отговори тя, притискайки го към себе си. — Той ти пееше всяка вечер, когато майка ти те слагаше да спиш.

— Беше ли той голям мъж като Дърмът?

Кали се усмихна при споменаването на брат

им. На шестнадесет Дърмът бе десетина сантиметра по-висок от нея.

— Беше по-голям от Дърмът — всъщност баща ни бе по-близо до височината на лорд Син.

— Мислиш ли, че ще е щастлив да види майка ми, докато е в рая с твоята?

Кали го погледна учудено при този странен въпрос.

— За бога, дяволче, откъде ги измисляш тези въпроси?

— Ами, просто се чудех. Един от рицарите на краля ми каза, че бедните слуги не могат да идат в рая, само благородниците отивали там. Мислех си, че тогава Господ не би искал моята майка там заедно с твоята.

Кали пое дълбоко въздух при тези небивалици. Нейната майка може и да е била с кралска кръв, а майката на Джейми обикновена овчарка, но само глупак би тръбил подобни глупости. Особено пък пред едно малко момче.

— Той просто е бил злобен, Джейми. Господ обича всички хора по равно. Твоята майка е добра душа, която ни обича и Господ с неговата милост, ще я прибере в рая с нас, останалите, когато, опазил ни бог, тя почине.

— Добре, какво…

— Джейми, моля те — каза тя. — Нуждая се от всяка глътка въздух, за да те нося. Моля те, без повече въпроси.

— Добре. — Той уви ръце около врата й и облегна глава на рамото й.

Кали вървя толкова дълго, колкото можа, но след известно време ръцете и гърба й започнаха да я болят.

— Миличък, трябва да повървиш сам за малко.

Джейми слезе и се хвана за полата й, когато тръгнаха по друга претъпкана улица.

— Колко дни мислиш, че ще ни отнеме да минем през Лондон? Сто? Двеста?

На нея й се струваха като две хиляди.

— Все някога ще излезем. Опитай се да не мислиш за това. Мисли само, че ще си отново вкъщи.

— Мога ли да си мисля за плодовите тарталети на майка?

— Разбира се.

— Мога ли да си мисля за коня на чичо Астър?

— Добре.

— Може ли да си мисля…

— Джейми, любов моя, може ли да си мислиш наум?

Той въздъхна тежко, сякаш бремето от това да си мисли на ум бе повече, отколкото можеше да понесе.

Кали го накара да спре, щом забеляза група рицари, яздещи през града. Тя пусна ръката на Джейми, за да издърпа воала пред лицето си, в случай, че някой погледне към нея.

Смеейки се, рицарите не й обърнаха никакво внимание. Но чак след като я подминаха, сърцето й спря да се бушува и едва тогава бе способна да раздвижи разтрепераните си крака, за да продължи нататък.

— Това беше на косъм — въздъхна тя и се протегна да хване ръката на Джейми само за да осъзнае, че той не бе там.

О, Господи, не!

— Джейми! — извика тя, оглеждайки тълпата около себе си. — Джейми! — Паниката я обхвана отново. Не виждаше никъде следа от кафявата му шапка, нито от червените му къдрици.

Къде би могъл да е?

— Джейми!

Обхвана я ужас. Къде бе той? Къде можеше да е отишъл? Бе точно тук само преди миг, а тя му бе повторила хиляди пъти да не се отдалечава от нея. Особено на непознато място, пълно със странници.

О, Боже, можеше да му се случи всичко!

Кали огледа тълпата отново, виждайки няколко деца, но нито едно от тях не приличаше на нейното дяволче.

Можеше ли да е в беда? Сърцето й блъскаше в гърдите, докато се оглеждаше трескаво около себе си.

— Благословена Света Мери, къде си, дете? — шепнеше тя отново и отново, докато го търсеше. — Моля те, Господи, върни брат ми. Заклевам се никога повече да не го карам да замълчи и да отговарям на всичките му въпроси. Никога няма да му се ядосвам отново. Само те моля, Господи, моля те, нека го намеря преди нещо да му се случи. — Очите й се изпълниха със сълзи.