— Не мисля, — каза мисис Дашууд и се усмихна добродушно, — че мистър Уилъби ще попадне в примките на някоя от моите дъщери в опит да бъде хванат, както се изразявате вие. Те не са възпитавани в подобни неща. Независимо дали е богат или не, при нас всеки мъж може да се чувства в пълна безопасност. Все пак от това, което казвате за него, съм доволна, че е достоен младеж и че е добре да бъде сред нашите познати.

— Уверявам ви, че наистина е добро момче, — повтори сър Джон. — Миналата Коледа в Бартън Парк имахме малка вечеринка и той танцува от осем вечерта до четири сутринта, без да седне дори за миг.

— Нима? — извика Мариан с блеснал поглед. — И танцуваше изящно и с плам, така ли?

— Да, в осем часа вече беше на коня за лов на дивеч.

— Е, това вече ми харесва, точно такъв трябва да бъде един млад мъж. Каквито и занимания да има, трябва да бъде неуморим и да влага в тях жар.

— Работата е ясна, — каза сър Джон, — съвсем ясна. Значи, ще го вземете на прицел и няма да се сетите повече за горкия Брандън.

— Това е израз — каза Мариан меко, — който особено силно ненавиждам. Отвращава ме всяка шаблонна фраза, която претендира за остроумие, а „да вземеш някого на мушката“ и „да направиш завоевание“ са ми най-противни от всички. В тях се съдържа груб намек, който говори за тесногръдие и ако някога са били смятани за духовити, времето отдавна е убило цялото им остроумие.

Сър Джон не успя да схване смисъла на тази забележка, но се разсмя гръмко, сякаш наистина го е разбрал, и отговори:

— А, смея да кажа, че по един или друг начин ще имате достатъчно завоевания. Горкият Брандън! Без друго си беше пренебрегнат, макар че ви казвам, струва си да го хванете на мушката, въпреки онова падане и кълчене на глезени.

Глава 10

„Спасителят на Мариан“, както Маргарет наричаше Уилъби, с повече изящество, отколкото точност, се отби в къщата рано на другата сутрин, за да се осведоми за здравето на Мариан. Мисис Дашууд го прие с извънмерна учтивост — с любезност, продиктувана от собствената й признателност и от онова, което бяха научили от сър Джон, затова по време на посещението всичко, което правеха, имаше за цел да го убеди в интелекта, изяществото, взаимната привързаност и домашния уют на семейството, с което се бе запознал благодарение на злополуката. Не му бе необходим повторен разговор с тях, за да се убеди в тяхната обаятелност.

Мис Дашууд имаше нежно лице с правилни черти и забележително хубава фигура. Мариан беше още по-красива. Фигурата й, макар и не тъй съвършена като тази на Елинор, която имаше предимството на по-високия ръст, беше много по-впечатляваща, лицето й беше мило и когато, в тон с обичайните за времето учтивости, хората я наричаха красива, това не бе така далече от истината, както обикновено. Кожата й беше смугла, но притежаваше прозрачност, от която лицето й светеше, чертите й бяха хубави, усмивката й пленителна и сладка, а в тъмните й очи гореше жизненост, дух и плам, които човек не можеше да не съзре и да не изпита приятни чувства. В самото начало Уилъби не беше видял всичко това у нея, защото тя беше твърде смутена от помощта му. Ала по-късно, когато Мариан дойде на себе си и освен съвършеното възпитание на джентълмен видя в него един открит и жизнерадостен характер, и особено това, че е страстен поклонник на музиката и танците, в погледа й пролича колко го харесва и това го накара до края на гостуването да разговаря най-вече с нея.

Трябваше да спомене само едно от любимите й занимания, за да я предразположи към разговор. Тя не можеше да остане равнодушна при такива теми, нито пък да прояви сдържаност или стеснителност. Двамата бързо откриха общата си обич към танците и музиката, както и обстоятелството, че тази обич се дължи на еднаквите им вкусове в областта и на двете неща. Това насърчи всеки от тях да вникне по-дълбоко в мнението на другия и Мариан го заразпитва за литературните му предпочитания. Любимите й автори бяха споменати и цитирани с толкова завладяваща наслада, че един двайсет и пет годишен мъж би бил наистина лишен от всякаква чувствителност, ако не стане още на минутата поклонник на съвършенството на техните творби дори и преди да не им е обръщал необходимото внимание. Приликата във вкусовете им бе наистина поразителна. Всеки един от двамата се прекланяше пред книгите, които обожаваше и другия, сведоха възхитата си до едни и същи пасажи и дори ако тук-там откриеха някаква разлика или противоречие, то мигновено биваше изгладено от силата на нейните аргументи и най-вече — от блясъка в очите й. Уилъби се съгласяваше с всичките й съждения, поддаваше се на силата на нейния възторг и още преди края на посещението му двамата си бъбреха с интимността на отдавнашни познати.

— Е, Мариан, — каза сестра й малко след като той си тръгна, — мисля, че за една сутрин се справи изключително добре. Разбра какво мисли мистър Уилъби по всички важни за тебе въпроси. Знаеш какво е мнението му за Скот и за Каупър, сигурна си, че цени красотата на произведенията им както си му е редът, и имаш всички основания да смяташ, че се възхищава от Поуп в рамките на приличието. Но как ще продължи вашето познанство по-нататък, след като сте разисквали в такива подробности всички възможни теми за разговор? Не след дълго те ще бъдат изчерпани. Още една среща ще бъде предостатъчна да уточниш какво е усещането му за красотата в живописта и мнението му за повторните бракове, и като се свършат всичките ти въпроси…

— Елинор, — извика сестра й, — нима това е честно от твоя страна? Много добре знаеш какво искам да кажа. Държах се прекалено свободно и леко, бях твърде чистосърдечна и се чувствах щастлива, и сега излиза, че съм съгрешила срещу общоприетите норми на благоприличие! Там, където е трябвало да се покажа сдържана, равнодушна, скучна и лицемерна, аз съм проявила искреност и плам! Нима идеите ми са толкова безплодни? Можех да си спестя подобен упрек, ако се бях обаждала веднъж на десет минути и бях разговаряла само за времето и състоянието на пътищата!

— Мила моя, — намеси се майка й, — не се сърди на Елинор, тя просто се шегува. Самата аз бих я смъмрила, ако действително искаше да ти развали удоволствието от разговора с нашия нов приятел. — При тези думи Мариан видимо омекна.

От своя страна Уилъби даваше ясно да се разбере колко приятно му е да общува с новите си познати и че определено би искал приятелството им да се задълбочи. Идваше у тях всеки ден. Отначало повод за гостуванията беше желанието му да се осведоми за здравето на Мариан, но с всеки изминат ден топлотата на гостоприемството им растеше и с времето този повод отпадна, още повече, че момичето бързо се възстановяваше. Трябваше да стои вкъщи няколко дни и никога преди подобно принудително ограничение не й се бе виждало толкова приятно. Уилъби беше щедро дарен от природата с разностранни интереси, живо въображение и жизнерадостен дух, а държанието му беше приятно и открито. Бе създаден сякаш нарочно да покори сърцето на Мариан, защото с всичките си достойнства представляваше не само обаятелна личност, но в него се долавяше и един пламенен ум, който бе стимулиран и вдъхновяван от идеите на Мариан и това можеше само да засили чувствата й към него.

Постепенно компанията му се превърна в най-голямото й удоволствие. Заедно четяха, пееха и разговаряха. Той имаше сериозни музикални заложби, а когато четеше, в гласа му се долавяха чувственост и плам, които така липсваха на бедния Едуард.

Също като Мариан и мисис Дашууд го намираше за съвършен, а единственото, което осъждаше в него Елинор, бе склонността му, също като сестра й, да проявява нетактичност при гръмкото изразяване на мнението си, независимо от обстоятелствата и присъствието на други хора наоколо. Тя не одобряваше и липсата на всякаква предпазливост в повърхностните му преценки, в охотата, с която жертваше нормите на благоприличие и добро възпитание заради стремежа си да бъде център на внимание в очите на харесваното момиче — всичко това определено не й харесваше, въпреки пламенната му защита от страна на Мариан или Уилъби.

Мариан започваше да разбира колко неоправдано и прибързано се бе оказало обзелото я на шестнайсет и половина години отчаяние, че никога няма да срещне идеалния мъж. Уилъби олицетворяваше всичко, което в онези злощастни времена бе смятала за непостижимо и дори в моментите на най-бодър оптимизъм не си бе представяла, че ще може да се влюби, а той се държеше така, сякаш достойнствата му не бяха по-големи от желание му да я привърже трайно към себе си.

Майка им, която никога не бе гледала на богатството като на достатъчно основание за брачен съюз, към края на първата седмица вече се надяваше и очакваше една съвсем вероятна женитба — дори тайничко се поздравяваше с възможността да има зетьове като Едуард и Уилъби.

Елинор успя да разбере колко много полковник Брандън харесва сестра й, едва когато познатите им престанаха да забелязват това. Цялото внимание и всичките им остроумия вече бяха насочени към неговия по-щастлив съперник и отправените към полковника закачки още преди той да е осъзнал слабостта си към Мариан спряха, тъкмо когато започваха да стават основателни, а чувствата му — по-уязвими. Въпреки нежеланието си Елинор бе принудена да отбележи, че сестра й наистина събужда определени нежни чувства към себе си — нещо, което мисис Дженингс й бе приписвала за собствено удоволствие и макар че приликата между характерите на Мариан и Уилъби би могла да стимулира неговите чувства, Елинор съвсем не смяташе, че разликите между Брандън и сестра й могат да попречат на чувствата на полковника. Тя го наблюдаваше с определена тревога, защото на какво можеше да се надява един мълчалив трийсет и пет годишен мъж, когато насреща си има жизнерадостен съперник на двайсет и пет? Тъй като не можеше да пожелае успех на полковника, Елинор от цялото си сърце се надяваше поне да остане безразличен. Въпреки че беше сдържан и мрачен, тя го харесваше и го намираше интересен. Макар и неизменно сериозен, в държанието му се долавяше някаква мекота, а отчуждеността му се дължеше по-скоро на сдържаност на чувствата, отколкото на вродена в характера му склонност към меланхолия. Сър Джон бе подхвърлял някой и друг намек за разочарования и рани в миналото на полковника и това потвърждаваше мнението й, че полковникът е дълбоко нещастен, от което бе още по-склонна да го харесва и да му съчувства.