Но нещата стояха точно така. На времето тя се ласкаеше от мисълта, че един ден ще се принесе в жертва на неустоима страст, но, вместо да се отдаде на страстта, вместо да предпочете да си остане неомъжена и да се задоволи с уединение и учене, след трезва и спокойна преценка реши, както се оказа, на деветнайсет години, да се поддаде на една нова любов, да поеме нови задължения в съвършено различна къща и да стане съпруга, стопанка на дома и покровителка на селото.

Полковник Брандън беше толкова щастлив, колкото заслужаваше според всички онези, които много го обичаха. Мариан беше утехата за всичките му минали страдания и нейната обич и присъствие го съживиха отново и възвърнаха бодростта на духа му. За Мариан беше щастие да направи него щастлив и това бе толкова очевидно, колкото и приятно за всичките им приятели. Мариан не можеше да обича половинчато и след време сърцето й бе така предано на нейния съпруг, както някога бе отдадено на Уилъби.

Уилъби усети остра болка при вестта за нейната женитба, а и малко след това възмездието го сполетя с пълна сила под формата на опрощение от страна на мисис Смит, която си обясняваше неговата безхарактерност с женитбата му за жена с характер, и съвсем ясно му даде да разбере, че ако се бе отнесъл достойно с Мариан, можеше да бъде едновременно богат и щастлив. Не може да има съмнение в искреното му разкаяние за това, което бе сторил и за което бе сурово наказан, не можем да се съмняваме и в това, че много дълго му беше мъчно за Мариан и я ревнуваше от полковника. Но не можем да кажем, че той остана завинаги безутешен, че се откъсна от хората, че помръкна или пък умря от разбито сърце. Той се насилваше да прави едно или друго и често му се случваше дори да се позабавлява. Жена му невинаги беше в лошо настроение и домът му не беше вечно неуютен, пък и в отглеждането на кучета и коне, както и в различните спортове, откриваше не съвсем незначителни дози семейно щастие.

Макар че прояви известна липса на добро възпитание като не умря след загубата на Мариан, той запази към нея предишните си чувства и продължи да се интересува от всичко, което й се случваше. Дълбоко в себе си я бе превърнал в образец на съвършената жена и не една и две красавици биваха пренебрегнати от него само след ден-два, тъй като не издържаха на сравнението с мисис Брандън.

Мисис Дашууд прояви достатъчно благоразумие да задържи къщата в Бартън и дори не се опита да се премести в Делафорд, а след като сър Джон и мисис Дженингс бяха лишени от Мариан, за техен късмет се оказа, че Маргарет е навлязла в много подходяща за танцуване възраст и дори можеше да се предположи, че вече би могла да си има любим.

Беше съвсем естествено силната обич между членовете на семейството да създаде една постоянна връзка между Бартън и Делафорд и сред всичките достойнства и огромно щастие на Елинор и Мариан нека не забравяме и нещо, което съвсем не е без значение — макар че бяха сестри и къщите им бяха на хвърлей камък една от друга, те можеха да живеят заедно, без да се карат и без да предизвикат хлад в отношенията между своите съпрузи.