Едва сега той се изненада на самия себе си, че още не е ходил в Делафорд. Но до много скоро този въпрос толкова малко го бе интересувал, че всичките си сведения за къщата, градината, църковните земи и размера на енорията бе почерпил единствено от Елинор, която му бе предала описанието на полковника съвсем точно, тъй като го бе слушала достатъчно внимателно, за да е най-компетентната от всички останали по този въпрос.

Между тях все още оставаше един неразрешен въпрос, предстоеше им да преодолеят още едно затруднение. Бяха привлечени един към друг, от взаимността на чувствата си и имаха подкрепата и искреното одобрение на приятелите си, познаваха се достатъчно добре и това бе залог за сигурността на тяхното щастие и единственото, което не им достигаше, бяха парите. Едуард имаше две хиляди лири, а Елинор — една, и това бе единственото, с което разполагаха извън доходите от енорията в Делафорд. Мисис Дашууд нямаше никаква възможност да им отдели още нещо, а младите не бяха чак толкова ослепени в любовта си, че да се уповават на доход от триста и петдесет лири годишно като на достатъчни средства, с които да си позволят един удобен начин на живот.

Едуард хранеше известни надежди, че майка му може да промени отношението си към него в по-благоприятна насока и това бе единственото, на което разчиташе като допълнителен доход. Но Елинор не смяташе подобна промяна за възможна, тъй като Едуард отново не можеше се ожени за мис Мортън и мисис Ферърс бе казала, че ако по-големият й син се ожени за Елинор, а не за Люси Стийл, това би било само по-малкото зло, затова тя се опасяваше, че от простъпката на Робърт би се облагодетелствала единствено Фани.

За пълното щастие на мисис Дашууд не достигаше само присъствието на полковник Брандън и ето че и той дойде четири дни след пристигането на Едуард. За първи път, откакто се бе преместила в Бартън, тя се почувства с достойнството на човек, чието гостоприемство е потърсено от повече гости, отколкото можеше да побере къщата. Едуард си запази привилегията да остане у тях, тъй като бе дошъл първи, а полковник Брандън се прибираше всяка вечер в старото си убежище в Бартън Парк, откъдето пристигаше всяко сутрин достатъчно рано, за да прекъсне уединението на влюбените още преди закуска. През триседмичния си престой в Делафорд и особено в свободното си време вечер той нямаше с какво друго да се занимава, освен да пресмята съотношението между трийсет и шест и седемнайсет, затова и пристигна в Бартън в такова състояние на духа, което можеше да бъде приповдигнато единствено от погледите на Мариан, сърдечността, с която го посрещна тя, както и окуражителните думи на майка й. Сред такива приятели и ласкавото им отношение той се посъживи. Не беше научил още за женитбата на Люси и затова през първите часове след пристигането си само слушаше и се удивляваше. Мисис Дашууд му разказа всичко и той се зарадва още повече при мисълта, че това, което е направил за мистър Ферърс, ще облагодетелства и Елинор.

Не е необходимо да споменаваме, че колкото повече се опознаваха двамата господа, толкова повече си допадаха, защото не би и могло да бъде друго. Сходствата в здравите принципи и добрия вкус, в нрава и начина на мислене биха били съвсем достатъчни за едно истинско приятелство между тях, но те бяха влюбени в две сестри, които много се обичаха помежду си и това бе предпоставка за взаимното уважение и бързо сприятеляване между господата — в противен случай те биха се сближили след много време и умуване.

От града запристигаха писма, които само преди няколко дни биха опънали от напрежение и възторг всеки нерв в тялото на Елинор, но сега вече ги приемаха с по-весело и с по-малко вълнение. В писмото си мисис Дженингс сякаш им разказваше чудна приказка, изразяваше искреното си недоволство срещу кокетката, която бе изоставила своя годеник и изливаше щедро съчувствието си към горкия мистър Едуард, който според мисис Дженингс, бил твърде хлътнал по една нищо и никаква уличница и вероятно още си стоял в Оксфорд с разбито сърце.

„Убедена съм, че едва ли нещо е било направено така подло и прикрито отначало докрай, защото само два дни преди това Люси се отби и остана при мене в продължение на няколко часа. Никой не е подозирал каквото и да било, даже Нанси, която — бедната душица! — дойде разплакана у дома още на другия ден, много се страхуваше от мисис Ферърс, а и не знаеше как да се добере до Плимут, защото Люси май й взела всичките пари още преди да се ожени — сигурно да се изфука, и оставила Нанси без пукната пара! С радост й дадох пет гвинеи да стигне до Ексетър, където смята да остане три-четири седмици у мисис Бърджис, защото се надява — както си мисля аз, че може пак да се види с доктора. Трябва да кажа, че най-лошото от всичко, което направи Люси, е това, че в коравосърдечието си дори не е взела и сестра си в каретата. Горкият мистър Едуард! Не ми излиза от ума, и вие трябва да го поканите в Бартън, а мис Мариан трябва да се опита да го поутеши.“

Мистър Дашууд гледаше на създалото се положение доста по-мрачно. Мисис Ферърс била най-нещастната жена на света, чувствата на Фани били толкова наранени, че изпитвала предсмъртни мъки в своето страдание, и той даже не можел да разбере как след такъв удар и двете са все още живи. Нищо не можело да извини извършеното от Робърт престъпление, но поведението на Люси било още по-недопустимо. Пред мисис Ферърс вече никога нямало да се споменат имената и на двамата, и дори да прости някога на сина си, нямало да признае Люси за своя снаха, нито пък щяла да я пусне в къщата си. Всичко било направено толкова потайно, че от това ставаше още по-престъпно, защото ако близките на Робърт бяха заподозрели нещо, щяха да вземат съответните мерки срещу подобен брак. Мистър Дашууд призоваваше Елинор да се присъедини към неговите съжаления, че Люси не се е омъжила за Едуард, защото това би предотвратило разпространението на още по-голямо нещастие в семейството. По-нататък писмото продължаваше така:

„Мисис Ферърс никога не говори за Едуард, което никак не ни учудва, но за наша изненада още не сме получили и ред от него по повод женитбата на брат му. Може би се страхува да не ни засегне, затова смятам да му намекна в едно писмо до Оксфорд, че според сестра му и мен едно писмено обещание за покорство, адресирано може би до Фани (и после тя да го покаже на майка си) може да бъде прието благосклонно, защото всички знаем много добре колко нежно сърце има мисис Ферърс и че не я интересува нищо друго, освен добрите отношения с децата й.“

Тази част от писмото имаше определено значение за перспективите и бъдещото поведение на Едуард. От Едуард се очакваше да направи първата стъпка към помирение, макар че той не смяташе да се придържа съвсем точно към начина, който имаха предвид зет му и сестра му.

— Писмено обещание за покорство! — повтори той. — Нима очакват да измоля от майка си прошка за Робърт, за това, че е бил толкова неблагодарен към нея и е накърнил честта ми? Не мога да пиша за никакво покорство, не изпитвам нито смирение, нито пък разкаяние за случилото се. Напротив, чувствам се много щастлив, но тях това не ги засяга. Не смятам, че е редно да пиша за каквото и да било покорство.

— Можете да поискате прошка — каза Елинор, — защото сте наранили чувствата й, а и си мисля, че сега би трябвало да се осмелите и да си признаете, че съжалявате за онзи годеж, който ви навлече гнева на майка ви.

Той изрази съгласието си по този въпрос.

— И след като ви прости, може би ще се наложи да се държите малко по-смирено до момента, в който ще й съобщите за сегашния си годеж, тъй като в нейните очи той едва ли е по-благоразумен от предишния.

Той нямаше разумни доводи, които да противопостави на нейното предложение, но все още не приемаше идеята за писмото с декларация за покорство и след като заяви, че ще му е по-лесно да направи разни унизителни отстъпки устно, а не в писмо, решиха да замине за Лондон и вместо да пише на Фани, да я помоли лично да се застъпи за него пред майка им. „И ако наистина се вълнуват от това помирение“, каза Мариан с наскоро появилата се у нея разпаленост, „ще си помисля, че дори Джон и Фани не са съвсем лишени от достойнства“.

Полковник Брандън им беше гостувал само два-три дни, когато двамата господа си тръгнаха заедно от Бартън. Оттам щяха да заминат направо за Делафорд, за да може Едуард да погледне бъдещия си дом и да помогне на своя покровител и приятел при вземането на решение какво точно да се направи по ремонта на къщата, а няколко дни по-късно трябваше да продължи пътуването си до Лондон.

Мисис Ферърс цял живот се бе страхувала да не си навлече укора, че е прекалено обичлива и след продължителната и яростна съпротива на страха от подобен укор тя пусна Едуард в къщата си и най-после го призна отново за свой син.

Напоследък броят на членовете в семейството й бе твърде плаващ. В продължение на много години бе имала двама сина, ала преди няколко дни единият й бе отнет, защото бе прегрешил и съответно — отритнат, а само за десетина-петнайсет дни бе забравен и другият по подобна причина, която я остави съвсем без синове — и сега, с възкръсването на Едуард, тя отново имаше син.

Въпреки че отново му бяха отредили място сред живите, той нямаше никакви основания да смята съществуването си за сигурно докато не съобщи на майка си за сегашния си годеж, защото се опасяваше, че оповестяването на това обстоятелство може да предизвика рязък обрат в учредяването му сред живите и да го запрати отново в небитието. Прочее, той пристъпи към разкриването на намеренията си внимателно и много предпазливо, и съвсем неочаквано, бе изслушан с хладнокръвие. Както си му е редът, мисис Ферърс се опита да го убеди с всички възможни средства да не се жени за мис Дашууд — каза, че в лицето на мис Мортън би имал съпруга с по-високо обществено положение и още по-високи доходи, дори подсили този аргумент със забележката, че въпросната госпожица е дъщеря на благородник с годишен доход от трийсет хиляди лири, докато мис Дашууд произхожда от семейство на никому неизвестен господин с доход не повече от три хиляди, ала като установи, че въпреки съгласието си с верността на изнесените факти Едуард ни най-малко не смята да се съобрази с тях и поучена от миналия си опит мисис Ферърс мъдро реши, че този път трябва да се помири. Тя се позабави с отговора си, защото все пак дължеше на достойнството си това, макар и доста недостойно забавяне, а и много се страхуваше да не я заподозрат в излишък на добра воля и най-после издаде своя декрет на съгласие за женитбата на Едуард и Елинор.