Една сутрин изпратиха слугата по работа в Ексетър и докато им сервираше на обяд, той разказа на господарката си какво е свършил, а накрая спомена нещо съвсем странично:

— Предполагам, госпожо, че сте научили за женитбата на мистър Ферърс.

Мариан се стресна ужасно и впи поглед в Елинор и като видя колко е пребледняла сестра й, Мариан се облегна назад и се разплака неудържимо. Докато отговаряше на слугата, мисис Дашууд интуитивно отправи поглед към голямата си дъщеря и по промененото й лице с изумление установи колко силно е засегната Елинор от таза новина. Майката бе не по-малко уплашена и от състоянието на Мариан и само след миг вече не знаеше за кое от децата си да се погрижи най-напред.

Като видя, че Мариан се чувства зле, слугата прояви достатъчно съобразителност да повика една от прислужниците и тя, заедно с мисис Дашууд, помогнаха на по-малката сестра да се качи в стаята си. Дотогава Мариан бе успяла вече да се посъвземе и майка й я остави на грижите на Маргарет и прислужницата, за да се върне при Елинор. Макар и все още много разстроена, тя бе успяла да овладее разума и гласа си дотолкова, че да разпита Томас откъде е научил това. Мисис Дашууд веднага пое задаването на въпросите и Елинор можеше да изслуша всичко, без да се напряга да участва в разговора.

— Кой ти каза, че мистър Ферърс се е оженил, Томас?

— Ами аз самият го видях, госпожо, тази сутрин в Ексетър, а също и съпругата му, дето беше мис Стийл. Каретата им беше спряла пред вратата на странноприемницата Ню Ландън, пък аз отивах тъкмо там да предам едно съобщение от Сали в Бартън Парк до брат й — той работи там като пощенски разносвач. Като влизах, случайно погледнах към каретата и веднага познах по-малката госпожица Стийл, затуй си свалих шапката, а тя ме позна и ме извика да ме пита как сте вие, госпожо, и как са младите господарки, най-вече мис Мариан и рече да ви предам, че тя и мистър Ферърс ви поздравяват и че са винаги на вашите услуги. Ама много бързаха да вървят някъде, щото слязоха съвсем за малко и като се върнаха, рекоха, че някой път ще дойдат да ви видят.

— Тя ли ти каза, че е омъжена, Томас?

— Да, госпожо. Тя се засмя и си рече, че името й вече не е същото, каквото го знаем по нашия край. Тя все си е била такава миличка и приказлива, и хич не е надута. Затуй си позволих да й река, че й желая много щастие.

— Мистър Ферърс беше ли до нея в каретата?

— Да, госпожо, видях го като се облягаше назад, ама той не се показа — нали знаете, никога не е бил от приказливите.

Елинор разбра по-скоро със сърцето си защо Едуард не се е показал от каретата, а вероятно и мисис Дашууд си помисли същото.

— Никой друг ли нямаше в каретата?

— Не госпожо само двамата.

— А разбра ли откъде идват?

— Мис Люс… мисис Ферърс ми каза, че идват направо от Лондон.

— И после на запад ли смятаха да продължат?

— Да, госпожо, ама не за дълго. Скоро щели да се върнат, и тогава ще дойдат да ви се обадят.

Мисис Дашууд погледна към дъщеря си, но Елинор знаеше, че няма се появят. Всичко това беше съвсем в стила на Люси, а за Едуард беше съвсем сигурна, че никога няма дори да се доближи. После промълви тихо, че вероятно са тръгнали към мистър Прат в Плимут.

Томас каза, каквото знаеше. Елинор имаше вид на човек, който иска да научи още нещо.

— Видя ли ги като заминаваха?

— Не, госпожо, конете тъкмо излизаха, ама аз не можех да се бавя повече, щото ме беше страх да не закъснея.

— А изглеждаше ли добре мисис Ферърс?

— Да, госпожо, тя рече, че е много добре, пък и, според мене, тя все си е била много хубава млада дама и ми се чини, че беше страшно доволна.

Мисис Дашууд не можа да се сети какво друго би могла да попита и освободи Томас, който излезе с покривката за маса — и без друго вече не се нуждаеха нито от него, нито от покривката. Мариан беше пратила да кажат, че няма да обядва, мисис Дашууд и Елинор бяха загубили всякакъв апетит, а Маргарет много се зарадва на възможността да пропусне обяда, тъй като след толкова тревоги и пропуснати обеди сестрите й не бяха видели нищо хубаво и на нея никога преди не й бяха разрешавали да не обядва.

Донесоха виното и десерта, а мисис Дашууд и Елинор останаха сами в трапезарията, без да разговарят и потънали дълбоко в своите мисли. Мисис Дашууд не искаше да рискува, с каквато и да е забележка, не посмя дори да утеши дъщеря си. Едва сега разбра колко погрешно е било да се уповава на това, което Елинор й бе говорила за себе си и стигна до справедливото заключение, че по онова време дъщеря й е смекчила всичко в желанието си да пощади майката, която страдаше дълбоко заради другата си дъщеря. Разбра, че внимателното и много тактично отношение на Елинор я е подвело да подцени силата на чувствата у дъщеря си, макар че в самото начало самата мисис Дашууд бе разбрала колко дълбоки са те; Елинор й бе внушила, че далеч не е така влюбена, както си бе мислила майка й и както сега се оказа в действителност. Мисис Дашууд се опасяваше, че подведена от това внушение, често е била несправедлива и недостатъчно внимателна, дори, боже, понякога може би дори груба към своята Елинор, защото мъката на Мариан бе така открито призната, така очевидна, че майката й отдаваше цялата си нежност и съвсем бе забравила, че другата й дъщеря страда не по-малко, но е много по-силна вътрешно и не би искала да съсредоточава в себе си вниманието на всички останали.

Глава 48

Едва сега Елинор разбра каква е разликата между очакването на едно неприятно събитие и неговото осъществяване, както и разликата между отправената към разума заповед да е бъде сигурен в нещо и самата сигурност. Тя разбра, че макар и подсъзнателно, в душата й е имало място за капчица надежда, че докато Едуард е ерген, все нещо може да се случи, което да предотврати брака му с Люси — или той да промени решението си, като се съобрази с близките си, или годеницата му да намери по-изгоден начин да уреди своето положение — дори да се случи чудо, което да донесе щастлив изход за всички. Но той беше вече женен и тя проклинаше сърцето си за това, че бе в него допуснало ласкавото пърхане на надеждата и затова болката от случилото се беше още по-страшна.

В началото Елинор се изненада, че се оженил толкова скоро — преди да бъде ръкоположен (доколкото й беше известно) и следователно — преди да е сигурен в получаването на някакъв доход. Но скоро си каза, че това е съвсем в стила на Люси, защото в егоистичната си предвидливост тя бързаше да се подсигури и не би пренебрегнала нищо, което би я подложило на риска от отлагане на сватбата. Те бяха женени, събитието се бе състояло в Лондон, и сега бързаха към дома на чичо й. Как ли се е чувствал Едуард, като е знаел, че е само на четири мили от Бартън, когато е видял прислужника на майка й и като е чул казаното от Люси на слугата!

Тя предположи, че не след дълго ще се установят в Делафорд — Делафорд, който по всяка вероятност щеше да играе такава роля в живота й. Елинор искаше да опознае това място, а въпреки това се стремеше да го избягва. Представи си ги в тяхната пасторска къща — Люси като делова и чевръста стопанка, която съчетава стремежа към показност с невероятна пестеливост, и която, поради срама си да не я заподозрат, че е стисната, ще се подмазва на полковник Брандън, на мисис Дженингс и на всеки друг по-богат приятел, с оглед да получи облаги. Тя не можеше да види Едуард в представите си, и не искаше да си представя нито, че е щастлив, нито че е нещастен; нищо не можеше да я удовлетвори и тя извръщаше глава при всеки опит да го зърне във въображението си.

Елинор се надяваше, че може някой от приятелите им в Лондон да й пише, за да й съобщи за сватбата повече подробности, но дните отминаваха и до нея не достигаха нито писма, нито новини. Тя не смяташе, че трябва да се сърди на някого за това, но въпреки всичко обвиняваше всеки приятел, който не й бе писал. Смяташе, че са или лекомислени, или небрежни.

— Кога ще пишете на полковник Брандън, госпожо? — този въпрос — се изплъзна, породен от нетърпеливото й желание нещо да стане нещо, нещо да се случи.

— Миналата седмица му писах, миличка, и сега очаквам по-скоро да го видя, отколкото да получа от него писмо. Писах му, че от все сърце настоявам да ни погостува, и никак няма да се изненадам, ако днес-утре или след някой друг ден го видя да идва насам.

Това все пак беше нещо — нещо, което да очаква. Полковник Брандън не можеше да няма информация по въпроса.

Тази мисъл едва бе минала през ума й, когато зареяният й през прозореца поглед попадна върху мъжка фигура, яздеща кон. Мъжът спря пред тяхната врата. Беше джентълмен, вероятно самият полковник Брандън. Сега вече Елинор можеше да научи нещо, и тя потръпна от очакване. Но… но това не беше полковникът, мъжът не приличаше на него нито по осанка, нито по ръст. Ако такова нещо изобщо би било възможно, тя щеше да си помисли, че е Едуард. Отново погледна нататък. Мъжът тъкмо бе слязъл от коня — не, не беше сбъркала — това беше Едуард. Тя се отдръпна от прозореца и седна. „Връща се от мистър Прат и се е отбил да ни види. Ще бъда много спокойна, ще бъда господарка на чувствата си.“ След малко видя, че и другите са разбрали грешката си. Майка й и Мариан пребледняха, погледнаха я и си продумаха нещо шепнешком. Какво ли не би дала в този момент, за да можеше да им каже, че се надява между тях и Едуард да не премине сянка на хлад и обида, но не успя да изтръгне от себе си и звук, затова се отказа и ги остави на собствената им интуиция.