Надяваше се, че е успяла да започне с умение и такт, да подготви внимателно своята нетърпелива слушателка и най-после заразказва простичко и честно за онези неща, на които Уилъби бе основал своето извинение; отдаде дължимото на неговото разкаяние и си позволи само да смекчи твърденията му, че все още я обича. Мариан не каза нито дума, тя трепереше с поглед, впит в земята, а устните й така побеляха, както не бяха пребледнявали и по време на болестта. От сърцето й бликаха хиляди въпроси, но тя не посмя да зададе нито един. Задъхваше се от нетърпение да чуе всяка следваща сричка, не съзнаваше, че през цялото време стиска силно ръката на сестра си и че по страните й се стичат сълзи.

Елинор се страхуваше, че Мариан може да е уморена и неусетно я бе повела обратно към дома, защото, въпреки че не й задаваше въпроси, Елинор можеше да си представи колко силно се интересува Мариан от тази история и затова до вратата на самата къща не говори за нищо друго, освен за Уилъби и за техния разговор, дори внимаваше много при точното предаване и на най-дребната подробност — как е изглеждал, как точно е казал едно или друго нещо — разбира се, само там, където тези подробности трябваше да бъдат пресъздадени. Щом влязоха, Мариан само целуна сестра си с благодарност и едва чуто промълви: „Кажи на мама“, а после бавно тръгна по стълбите към своята стая. Елинор не се опита да я последва, защото беше съвсем естествено Мариан да търси усамотение. Докато прехвърляше трескаво в ума си възможните последствия върху Мариан тя бе твърдо решена първа да повдигне този въпрос пред сестра си, ако Мариан не иска да разговаря за това и тръгна към салона, за да изпълни молбата, дадена на сестра й, преди да се разделят.

Глава 47

Мисис Дашууд не можеше да изслуша това оправдателно слово за предишния си любимец, без да се развълнува. Душата й ликуваше при мисълта, че той е чист поне по отношение на част от вменената му вина, беше й жал за него и му пожелаваше да намери своето щастие. Но чувствата й отпреди вече не можеха да се върнат. Нищо не можеше да му върне предишната й вяра в него и да го приеме отново така безукорно чист, както някога го бе приемала Мариан. Нищо не можеше да отмие спомена за страданията, които бе причинил на дъщеря й, нито пък да го оневини за позорното му отношение към Елиза. Затова и не можеше да го уважава и обича както някога, и положението на полковник Брандън си оставаше непоклатимо.

Ако мисис Дашууд и Мариан бяха чули тази история лично от Уилъби, ако бяха видели колко е разстроен, ако изпаднеха под въздействието на неговото държание и изражение на лицето, много е вероятно и състраданието им към него да беше по-дълбоко. Но Елинор не можеше, а и не искаше да събужда в тях чувствата, които отначало сама бе изпитала към него. Тя бе размисляла над всичко това и бе успяла да го прецени спокойно и трезво, да си изгради собствено мнение за достойнствата на Уилъби и затова бе изложила само простичко и истинно онези факти, които действително отговаряха на неговия характер, без да ги разкрасява излишно с разнежващи и отвличащи въображението забележки.

Вечерта семейството се събра отново и по собствено желание Мариан отвори дума за Уилъби, макар и не без видимо усилие, което личеше от нейната дълбока замисленост и нервност, преди да заговори, а когато започна, страните й често поруменяваха и гласът й бе доста неуверен.

— Искам и двете да сте убедени, че разбирам всичко, разбирам го точно така, както вие бихте искали.

Мисис Дашууд искаше да я прекъсне веднага с няколко нежни и успокоителни думи, но Елинор нетърпеливо й даде знак да не се обажда, защото искаше да чуе доколко непредубедено е мнението на сестра й. Мариан продължи бавно:

— Тази сутрин, след като Елинор ми разказа всичко, почувствах голямо облекчение… Чух всичко, от което се нуждаех — каза задавено тя и гласът й изневери за малко, но бързо се овладя и продължи, вече по-спокойно отпреди: — Сега съм доволна. Не искам нещата да се променят. След като знам вече всичко това, а рано или късно щях да го науча, знам и че нямаше да бъда щастлива с него. Нямаше да вярвам в него, нямаше да го уважавам. Всичко това не можеше да не окаже влияние върху моите чувства.

— Знам, знам, че е точно така! — извика майка й. — Не можеше да бъдеш щастлива с човек, който е склонен към развратни деяния! Човек, който е оскърбил най-добрите ни приятели, а също и най-достойния от тях! Не, сърцето на моята Мариан не можеше да бъде щастливо с такъв човек. Тя щеше да го усети със своята деликатна чувствителност и съвест, щеше да почувства всичко онова, което би трябвало да почувства и нейният съпруг.

Мариан въздъхна и повтори:

— Не искам нищо да се промени.

— Гледаш на случилото се така — каза Елинор, — както е редно за един здрав разум и дълбоко разбиране на нещата, дори ми се струва, че съдейки по много други обстоятелства и ти като мен много добре разбираш, че женитбата ти за този човек щеше да ти причини много неприятности и разочарования, които любовта едва ли би могла да превъзмогне, а и от негова страна тази любов едва ли е толкова силна. Ако се бяхте оженили, щяхте да живеете в бедност. Самият той признава, че е разточителен, а и от поведението му ясно личи, че не е склонен да се лишава от нищо. С твоята неопитност, неговите изисквания и малкия, съвсем недостатъчен доход, винаги щяхте да имате сериозни проблеми, които не биха били по-малки само защото преди брака не сте ги предвидили и не сте помислили за тях. Зная, че след като разбереше какво е положението, твоето чувство за чест и достойнство би те принудило да преминеш към пестеливост във всичко възможно, и ако тези лишения засягаха само тебе, би се измъчвала само ти, но има и нещо друго — той е започнал да се разорява още преди женитбата си и доколко ти би могла да оправиш нещата ти с дребните си икономии? Освен това, колкото и разумни да са опитите ти да ограничиш неговата разточителност, у тебе биха се породили сериозни опасения, че вместо да въздействаш на егоистичните му желания, би могла да загубиш неговата любов и той да съжали, че женитбата му за тебе го е въвлякла в подобни затруднения.

Устните на Мариан трепнаха и тя успя само да повтори:

— Егоистични? — а в тона й се усещаше друг въпрос — нима наистина Елинор го мисли за егоист?

— Отначало докрай — отговори Елинор, — цялото му поведение в тази история е основано на егоизъм. Той започна да си играе с твоите чувства от егоизъм, но си призна това едва много по-късно, когато усети, че също е влюбен в тебе, и именно егоизмът му го принуди да замине от Бартън. Уилъби винаги се е ръководил единствено от собствените си желания за развлечения и спокойствие.

— Това е точно така. Никога не се стремил да направи мене щастлива.

— Сега той съжалява за това, което е направил — продължи Елинор. — И защо? Защото е разбрал, че то се е обърнало срещу него. Женитбата не му е донесла щастие. Сега няма никакви материални затруднения и страданията му са от съвсем различен характер. Той мисли, че се е свързал с жена, която ти далеч превъзхождаш. Но следва ли от това, че ако се бе оженил за тебе, щеше да е щастлив? Проблемите ви тогава щяха да бъдат съвсем различни. Той нямаше да спре да се измъчва от вечния недостиг на пари, нещо, което в момента подценява, само защото не страда от него. Би имал безупречна съпруга, но щеше завинаги да се обрече на недоимък, завинаги да си остане беден, и, по всяка вероятност, щеше да постави богатството и доходите като първи по значение, като по-важни от семейното щастие, а характерът на съпругата би отишъл далеч на заден план.

— Не се съмнявам, че е така — каза Мариан — и няма нищо, за което да съжалявам, освен за собственото си лекомислие.

— По-добре кажи за липсата на благоразумие у собствената ти майка, дете мое — каза мисис Дашууд, — тя е виновна за всичко.

Мариан не я остави да продължи, а Елинор беше доволна, че всяка от тях разбира в какво е сбъркала и в желанието си да избегне един критичен поглед към миналото, който отново би обезсърчил Мариан, тя поде отново предишната тема:

— Мисля, че от цялата тази история трябва да си направим един извод — страданията на Уилъби са породени от това, че е поругал своята добродетелност с отношението си към Елиза Уилямс. Това негово престъпно поведение е началото на всички останали, макар и по-незначителни простъпки, и в него се корени причината за нещастието му сега.

Мариан изрази своето искрено съгласие с тази забележка, която пък наведе мисис Дашууд на темата за многобройните добродетели и страдания на полковник Брандън. Тя говореше за него с такава топлота, която можеше да бъде плод единствено на приятелските й чувства, съюзени с известни намерения от нейна страна. По вида на дъщеря й обаче не личеше много-много да е чула нещо от тези приказки.

През следващите два-три дни очакванията на Елинор по отношение на сестра й се оправдаха. Мариан се стремеше да бъде по-силна, отколкото преди, решимостта й оставаше ненакърнена и тъй като постоянстваше в опитите си да изглежда спокойна и весела, Елинор можеше спокойно да се осланя на времето, което щеше да възвърне здравето на сестра й.

Маргарет се завърна и семейството отново можеше да се радва на пълния си състав. Можеха да продължат своя спокоен живот в селската си къщичка, и ако за момента не бяха в състояние да подновят заниманията си със същия плам като преди, поне намеренията им да ги подновят за в бъдеще бяха не по-малко пламенни.

Елинор започваше да става нетърпелива, тъй като нямаше никакви новини за Едуард. Не бе чула нищо за него след заминаването си от Лондон и не знаеше нито къде е той, нито пък какво възнамерява да прави. Бяха си разменили няколко писма с брат й по повод болестта на Мариан, и в първото си писмо Джон й бе писал: „Не знаем нищо за бедния Едуард, а и не можем да се поинтересуваме, защото тази тема е абсолютно недопустима за нас, но по всяка вероятност той е в Оксфорд.“ Това беше единственото, което можа да научи от писмата на брат си, защото в следващите името му дори не се споменаваше. Все пак не й бе съдено да остане дълго в неведение по отношение на неговите намерения.