— Когато времето се позатопли, а аз вече ще съм заякнала като преди, ще излизаме заедно на дълги разходки всеки ден. Ще отидем до фермата в подножието на хълма и ще видим как са децата, после ще идем и до новите ниви на сър Джон в Бартън Крос и в земите около Абатството, ще се разхождаме често и към развалините от стария манастир и ще се опитаме да разберем докъде стигат. Знам, че ще бъда много щастлива. Знам, че ще прекараме едно щастливо лято. Смятам всеки ден да ставам в шест часа и да разпределя времето си до обяд в четене и в свирене. Вече имам готов план и смятам да се позанимавам сериозно с образованието си. В нашата библиотека има само развлекателни четива, а и съм ги чела всичките, но в Бартън Парк има много книги, които заслужават да бъдат прочетени, а мога да взема от полковник Брандън някои съвременни автори. Като чета само по шест часа на ден, знам, че само за една година ще успея да науча много неща, които сега ми липсват.

Елинор трябваше да й отдаде дължимото заради тези намерения, които имаха толкова благородни подбуди, но се усмихна, щом забеляза у сестра си същото нетърпеливо въображение, което в крайна сметка я бе довело до леност, отпуснатост и егоистично самосъжаление — този път обаче то бе впрегнато в целите на умствените занимания и постигането на такава добродетел като например самоконтрол. Но усмивката й угасна и премина във въздишка при спомена за все още неизпълненото обещание към Уилъби, а и се опасяваше, че това, което ще разкаже на сестра си, може отново силно да я разстрои и поне за известно време да развали прекрасните й планове за работа и спокойствие. В желанието да отложи този неприятен момент Елинор реши да поизчака още до по-пълното възстановяване на Мариан и тогава да намери удобен момент, в който да й разкаже всичко. Това решение обаче беше взето, за да бъде пренебрегнато скоро след това.

Мариан бе стояла вече два-три дни у дома, а времето не бе достатъчно хубаво, за да може един все още неукрепнал организъм като нейния да бъде подложен на риска от разходка на открито. Най-после се появи едно чудесно меко утро, което да изкуши дъщерята и да притъпи страховете на майката и мисис Дашууд й разреши да се поразходи по алеята пред къщата, докато усети първите признаци на умора и Мариан излезе, облегната на ръката на Елинор.

Сестрите се движеха бавно, тъй като Мариан беше още много слаба и това физическо усилие беше първото след прекараната болест. Едва бяха успели да се отдалечат от къщата и пред очите им се разкри просторната гледка с хълмовете и особено на един от тях. Мариан спря и с поглед, обърнат към него, спокойно каза:

— Там, точно там, — посочи тя с ръка, — е мястото, където паднах върху онова възвишение, и там за първи път видях Уилъби.

При тази дума гласът й заглъхна, но след малко Мариан се овладя и добави:

— Благодарна съм за това, че изпитвам толкова малко болка, когато гледам това място. Ще можем ли да поговорим някога за всичко, което се случи, Елинор? — каза тя колебливо. — Или не бива? Сега вече аз мога да говоря, а надявам се, ти също.

Елинор нежно я подкани към откровеност.

— Вече не съжалявам — каза Мариан, — свършено е със съжаленията. Не искам да ти говоря и за това, което чувствах към него, а по-скоро за това, което изпитвам в момента. Ако има нещо, от което мога да бъда доволна сега, е утехата да разбера, че той невинаги е играл някаква роля, че невинаги ме е мамил… И най-важното е да повярвам, че той не е толкова лош, колкото съм се опасявала след историята на онова нещастно момиче…

Тя млъкна. Елинор усети силна радост и внимателно каза:

— Ако можеш да бъдеш сигурна в това, ще се почувстваш ли по-спокойна?

— Да. Умът ми не може да намери покой, защото непрекъснато се чувствам раздвоена — не само че е ужасно да подозираш в подобни намерения човек, който е бил за теб това, което беше Уилъби за мен, но и какво трябва да мисля за самата себе си тогава? Какво би могло да ме доведе до това положение, освен една безсрамно изложена на показ любов, заради която…

— Какво мислиш, — попита сестра й, — за неговото поведение в такъв случай?

— Мисля, че то е… О, с какво удоволствие бих си помислила, че е само непостоянен в чувствата си и много, много неверен.

Елинор не отговори. Вътрешно се колебаеше дали да започне разказа си веднага, или да го отложи докато Мариан се почувства по-добре. Така те повървяха мълчаливо в продължение на няколко минути.

— Не му пожелавам нещо прекалено хубаво, каквото например е това дълбоко в себе си да мисли за толкова неприятни неща, за каквито мисля аз. Много би страдал.

— Ти правила ли си сравнение между държанието му и твоето собствено държание?

— Не. Но съм правила сравнение на собственото си поведение с това, каквото то би трябвало да бъде — например с твоето.

— Бяхме поставени в различно положение.

— Но те говорят много не само за поведението ни. Мила Елинор, не допускай добротата ти да защитава нещо, за което знам, че не го одобряваш с разума си. Болестта ми даде възможност да помисля, имах много време, за да размисля съвсем сериозно и на спокойствие. Дълго преди да съм в състояние отново да говоря, аз можех чудесно да владея ума си. Прехвърлях миналото в своите мисли, и виждах как съм се държала още след като се запознахме миналата есен. Поведението ми не може да бъде определено по друг начин, освен много лекомислено по отношение на самата мен и доста безцеремонно към другите. Видях, че собствените ми чувства са подготвили и сетнешните ми страдания, а липсата на вътрешна сила в тези чувства за малко не ме отведе в гроба. Чудесно разбирах, че сама си докарах тази болест, като не обръщах никакво внимание на здравето си, разбирах го още тогава. Смъртта ми щеше да бъде акт на саморазрушение. Не разбирах, че съм в опасност до момента, когато тази опасност изчезна, но се чудя как изобщо успях да се възстановя с подобни мисли за миналото в главата си, чудя се как не ме уби силата на желанието за живот и за прошка от моя бог и от всички вас. Ако бях умряла, в каква страшна бездна от страдание щях да хвърля и теб — ти, която стоеше до леглото ми, моя сестра и приятелка! Ти, която виждаше всичките ми капризи и целия ми егоизъм, преди да се разболея, и която познаваше и най-леките тревоги на сърцето ми! Каква ли щях да остана в твоята памет! А и мама! Как би могла ти да я утешиш? Не мога да ти опиша колко се отвращавам от себе си. Когато обърна поглед към миналото виждам само някой пренебрегнат дълг или допуснати пропуски. Като че ли нямаше човек, когото да не съм наранила. Отнасях се към мисис Дженингс с презрение и неблагодарност, а тя беше толкова мила през цялото време. Към Мидълтънови, към семейство Палмър, сестрите Стийл, към всеки от познатите си бях несправедлива и се отнасях безочливо с тях, сърцето ми беше затворено за техните добродетели и аз се дразнех дори от самите жестове на внимание към мене. Колкото и малко да заслужават добро отношение Джон и Фани, дори и към тях се държах по-зле, отколкото е допустимо. Но най-много измъчих тебе, дори повече от мама. Аз единствена знаех колко е наранено сърцето ти, но нима това можеше да ме спре? Дори не ти съчувствах, а това би помогнало и на двете ни. Твоят пример беше пред очите ми, но каква полза? Започнах ли да те щадя, или пък сторих нещо, за да те успокоя? Нима си направих някакви изводи от твоята издръжливост, помогнах ли ти в нещо, опитах ли се да облекча усилията да бъдеш мила с всички и да им изразиш своята признателност, които досега бяха стоварени изцяло на твой гръб? Не, ни най-малко, не преди да разбера колко си нещастна, а аз мислех, че при теб всичко е наред. Не полагах никакви усилия и обръщах гръб на всеки свой дълг и на всяко приятелство, не допусках, че и на други, освен на мен самата, може да им бъде тежко, и изпитвах жал само към сърцето на онзи, който ме бе наранил и изоставил, и съжалявах, че трябва да оставя теб, която безгранично обичам, да страдаш толкова заради мене.

Духът й бе обзет от безброй укори към самата себе си и тук бързият им поток спря. Въпреки че беше твърде честна, за да я ласкае, Елинор побърза да я успокои и да й изкаже своето одобрение и подкрепа, които разкаянието и дълбоката откровеност на Мариан напълно заслужаваха. Мариан стисна ръката й и отговори:

— Ти си толкова добра. Бъдещето ще бъде доказателство, че съм се променила. Вече ти изложих какво смятам да правя и ако успея да се придържам към плановете си, ще мога да овладея своите чувства и да усъвършенствам характера си. Тогава вече те няма да причиняват страдания нито на другите, нито на мен самата. Сега ще живея единствено заради семейството си. Отсега нататък ти, мама и Маргарет ще бъдете целият ми свят и моите чувства ще принадлежат само на вас. Никога не ще поискам да напусна нито дома си, нито пък вас, и ако общувам с други хора, то ще е само за да покажа, че духът ми е смирен, сърцето ми е станало по-благородно, че мога да бъда учтива и да изпълнявам мило и покорно и най-дребните си задължения в живота. А колкото до Уилъби, ще бъде безсмислено да твърдя, че скоро ще го забравя и дори, че изобщо ще мога да го забравя. Споменът за него не може да избледнее от промяната на обстоятелствата или на нечие мнение. Но този спомен ще бъде усмирен, религията, разумът и непрекъснатата заетост ще ми помогнат да гледам спокойно на него.

Тя помълча и после добави по-тихо:

— Всичко би било много по-леко, ако наистина можех да опозная сърцето му.

Елинор бе размишлявала доста над риска дали моментът е подходящ или не, и дали няма да избърза с разказа си и все пак бе решила да го отложи, когато чу тези думи на сестра си и тъй като знаеше, че само със спомени няма да се стигне до никъде и че твърдата решимост единствена може да помогне, започна полека да подготвя Мариан за това, което щеше да й каже.